Френското списание „Експрес“ успява да вземе интервю от Владислав Сурков, който след първоначален категоричен отказ се съгласява единствено „за да отдаде почит“ на великите писатели Сартр и Малро, които са сътрудничели на изданието. По негово желание интервюто е направено писмено, на два пъти – на 19 и 27 февруари тази година.

Смятан за един от хората, „създали“ Путин, Владислав Сурков е тайният съветник, вдъхновил противоречивия образ на „Мага от Кремъл“ на писателя Джулиано да Емполи. Той несъмнено има много какво да каже за Русия и за човека, който я управлява. Отношенията му с руския президент са сложни. Сурков никога не е принадлежал към най-близкото обкръжение на Путин – хората, които са до него още от възхода му и които си поделят страната и ресурсите ѝ. Преди всичко „магът“ Сурков се възприема като служител на руската държава. Именно за нея той създава действаща система, начело на която стои цар – цар, който според него е необходим на Русия. Политическата му дейност обаче не го предпазва от изпадане в немилост. През 2013 г. Сурков е освободен от длъжност заради публичното си противопоставяне на Владимир Путин, който по това време критикува провалите на правителството, от което Сурков е част. Но само няколко месеца по-късно е издигнат до поста специален съветник на руския президент по въпросите на „близката чужбина“: Абхазия, Южна Осетия и най-вече Украйна. Операции за политическо влияние, подкрепа за проруския кандидат Виктор Янукович по време на събитията на Майдан през 2014 г. – навсякъде се усеща почеркът на Сурков. Той е също така част от руската делегация, която договаря Минските споразумения. През 2020 г. Сурков напуска властта за втори път – доброволно, както твърди самият той, заради „промяна в контекста“.

Превод: Александра Велева

"Има десетилетия, през които нищо не се случва, и седмици, в които се случват десетилетия“, твърдят, че е казал Ленин… Важи ли това за Европа днес?

Да, през последните седмици САЩ отприщиха истинска словесна буря над Европа. Но засега това са само провокации, словесни нападки. Същественото предстои. Вашингтон познава застоя [бел. ред.: алюзия към епохата на стагнацията при Брежнев]. Остават им перестройката, гласността и новото мислене. Съветската перестройка доведе до разпадането на Източния блок. Ще се разпаднат ли НАТО и Европейският съюз вследствие на американската перестройка? Въпросът остава отворен. Решението ще бъде ваше.

На 18 февруари тази година в Рияд преговорите започнаха сравнително успешно за руснаците. Какъв резултат би се смятал за победа на Москва?

Военното или военно-дипломатическото поражение на Украйна. Разпадът на тази почти изкуствено създадена държава на нейните естествени съставни части. Може да има временни маневри, забавяния или паузи, но тази цел ще бъде постигната.

Промениха ли се руските цели в Украйна след 24 февруари 2022 г.?

Стратегическите цели не са се променили. Тактическите цели се коригират постепенно, според обстоятелствата и хода на осъществаването на стратегията.

Вие казахте: „За Русия постоянната експанзия не е просто една идея сред много други, а екзистенциално условие за историческото ни съществуване.“ Какви са според вас границите на Русия?

Изградих официална идеология на основата на доктрината за „руския свят“, която вече съществуваше във философските среди. Руският свят няма граници. Руският свят е навсякъде, където съществува руско влияние, под една или друга форма: културна, информационна, военна, икономическа, идеологическа или хуманитарна... Тоест — навсякъде. Значението на нашето влияние силно варира в различните региони, но никога не е нулево. Затова ще се разпростираме във всички посоки — докъдето Бог пожелае и докъдето имаме сили. Важното е да не се увличаме и да не посягаме към прекалено голяма хапка.

Подобно схващане оставя малко място за субективността на народите. А ако те не искат да бъдат част от този „руски свят“? Възможно ли е народите да бъдат въвлечени в него насила? И най-вече — защо?

Не откривам и следа от отричане на народната субективност в думите си. Напротив — именно Европа пренебрегна волята на украинския народ, като подкрепи два преврата в Киев. През 2014 година над половината от украинците говореха руски ежедневно — както на работа, така и у дома. По-малко от половината от тях подкрепяха интеграцията в Европейския съюз, а още по-малко искаха влизане в НАТО. Против волята на украинския народ, или поне на неговото мнозинство, Западът се опитва да подчини Украйна със сила, без да е ясно защо. В момента, докато разговаряме, европейски оръжия — някои от тях френски — се използват срещу моята страна в подкрепа на марионетния режим в Киев, който не се опира на мнозинството от украинския народ, а на неговото антируско и прозападно малцинство. Това е продължение на опитите на Запада да колонизира Украйна със сила.

Било ли е завръщането на Украйна в сферата на влияние на Русия съзнателна цел на руската външна политика след разпадането на Съветския съюз? С други думи — преследва ли Москва анексирането на Украйна под една или друга форма още от 1991 година?

Това е цел на Москва, но също така и на Киев. По различен начин, в различни периоди, с по-голям или по-малък успех… В Русия и в Украйна, още от разпадането на СССР, винаги е имало много хора, които са мислели за сближаване или обединение на нашите страни. И до днес има такива — от двете страни на фронта. Това е естествено: ние сме народи от една и съща кръв. Мирното сътрудничество беше възпрепятствано от два преврата в Украйна, подкрепени от Запада — през 2005 и 2014 година. И в двата случая украинците бяха незаконно подчинени на властта на агресивно малцинство, водено от митовете на една политизирана етнография и от химери за европейска интеграция. Именно това малцинство въвлече Украйна във войната.

Не мислите ли, че войната срещу Русия всъщност създаде украинска нация и „антируска“ идентичност, включително сред рускоговорещите украинци? С други думи — не създаде ли Русия тъкмо онова, чието съществуване отричаше?

Украйна е изкуствено политическо образувание, в което насила са наблъскани поне три съвсем различни региона: Югът и Изтокът — руски; Центърът — руско-неруски (sic); и Западът — антируски. Те така и не успяха да се разберат помежду си, и никога не са успявали. Войната в Украйна ще позволи да се отдели руският от антируския елемент, или — за да перифразирам Евангелието — овцете от козлите. От това антируското няма да порасне. Но ще бъде ограничено в своите исторически граници и ще престане да се разпростира върху руска земя. Може би някой ден Украйна ще стане истинска държава — но само в естествените си граници, тоест — много по-малка.

Eвропейците не са поканени да участват в обсъждания, които ги засягат пряко. Какво мислите по въпроса?

„Не са поканени“ — това нищо не означава. Никой не е поканил и американците. Те сами се поканиха, проявиха инициатива. Русия повтаря от години, че е готова за диалог. Европа можеше по всяко време да се отзове и да започне разговор. Но не го направи. Други го направиха. Впрочем всички знаят, че трайно решение на конфликта не може да има без участието на Европейския съюз. Ако ще има някакво балансирано разпределение на Украйна, то Брюксел също ще трябва да получи своя дял.

Изглежда, не сте голям привърженик на Европейския съюз, но въпреки това често говорите за него като за нещо единно. Как според вас трябва да изглежда политическата Европа?

ЕС е създаден през 1992 година, точно след разпадането на Съветския съюз. Вашият съюз беше изграден върху развалините на нашия. Това очевидно се отрази на самочувствието на политиците ви. Европейският съюз започна да се разширява неудържимо, бих казал дори безразсъдно. Натрупа излишна тежест. Предпочете количеството пред качеството. Резултатът е една тромава управленска машина — прекалено консенсусна, неспособна да взема категорични решения. На този фон се появи цяло поколение европейски политици, чиято специалност се оказаха именно половинчатите действия.

Сега Европа е изправена пред избора държава ли е или не. Страните членки предадоха част от суверенитета си на ЕС, но не напълно — пак половин мярка! В резултат — нито ЕС, нито неговите членки са наистина суверенни. Това междинно състояние е нестабилно. Европа трябва или да се върне към старата си роля на чисто икономическа общност, или да направи решителна крачка към суверенна федерация. И в двата случая ще е нужна воля — и една здрава доза от старомоден, но ефективен авторитаризъм. Много европейци мислят така. Евро-путинистите и евро-тръмпистите печелят влияние. Може би именно те ще вдъхнат нов живот на Европа. Трябва да получат шанс да спасят великата европейска култура — роднина както на руската, така и на американската. Инак, ако искате да надзърнете в бъдещето на Франция и останалите страни — прочетете „Подчинение“ на Мишел Уелбек.

„Нашата победа [в Украйна] ще промени нас самите и ще промени Запада. Тя ще бъде нова стъпка към интеграцията на Големия Север“ — писахте през септември 2023 г. в сайта „Актуальные комментарии“. Все още ли вярвате в този „глобален Север“, който да обединява Русия, Европа и Съединените щати?

В бъдеще Западът ще стане по-авторитарен, а Русия — по-малко авторитарна. Съотношението между свобода и дисциплина в нашите политически системи ще започне да се изравнява. Може би това няма да стане утре и ще бъде постигнато с цената на конфликти и трагедии, но е сигурно, че САЩ, Европа и Русия ще достигнат до висока степен на взаимно разбирателство и сътрудничество. Това е въпрос на оцеляване за великата северна цивилизация, към която принадлежат руската, европейската и американската култура, в условията на все по-тежкия и почти непоносим демографски натиск от Юга.

Защо и по какъв начин Русия би могла да стане по-малко авторитарна? Досега системата сякаш върви само в обратната посока — към все по-голяма централизация и контрол…

Първата цел — стабилизирането на вътрешнополитическата обстановка в Русия — беше постигната през 2000-те години. Сега сме в следващия етап: стабилизиране на мястото и ролята на страната в международен план. Когато тази цел бъде постигната, ще започнем да виждаме първите признаци на постепенно разхлабване на режима.

Избирането на Доналд Тръмп и възходът на националистическите партии в Европа — възможно ли е това да сложи край на онова, което наричате „геополитическата самота“ на Русия?

Геополитическата самота е дълбоко вкоренена в начина, по който руският народ възприема себе си. Това е трайна част от нашето историческо самосъзнание. Казано просто, това е убеждението, че можем да разчитаме единствено на себе си — и затова трябва да се въоръжим с търпение, с хляб и с оръжие. Избирането на Тръмп не променя нищо съществено. Не става дума за конкретната международна ситуация, а за нашата национална психология — съзнателна и подсъзнателна.

Какво място би заел Китай – и руско-китайският съюз – в този проект за „глобален Север“?

В основата на геополитическата доктрина на Китай стоят многообразието, съвместното съществуване и сътрудничеството между различни цивилизации. Това е много добре обмислен и изключително привлекателен модел за световен ред. Великата китайска цивилизация ще съществува редом с великата северна цивилизация и ще си сътрудничи с нея. Съюзът между Китай и Русия е част от тази междуцивилизационно сътрудничество.

Вие създадохте „путинизма“. Прилага ли го Тръмп в Съединените щати?

Когато Тръмп спечели първите си президентски избори, редица напълно сериозни американски медии публикуваха статии, в които твърдяха, че екипът му е използвал мои методи за пропаганда и дори някои от моите политически идеи. Дали това е истина, полуистина или постистина — не мога да кажа. Самият президент на САЩ тогава заяви публично, цитирам: „Бъдещето не принадлежи на глобалистите, а на патриотите“; „Свободният свят трябва да се върне към своите национални корени — те са незаменими“; „Ако искате демокрация, стойте твърдо зад собствения си суверенитет“.

Това на практика са принципите на т.нар. суверенна демокрация — такива, каквито ги формулирах още в началото на 2000-те, и върху които по-късно се изгради идеологията на путинизма. Съвпадение? Кой знае. Но едно е ясно — в идеологически план Тръмп е несравнимо по-близо до Путин, отколкото до Макрон.

Споделяте ли мнението на унгарския министър-председател Виктор Орбан, че либералната демокрация е остаряла?

Уважавам културните особености на всички народи, дори когато ми се струват странни. Ако либералната демокрация е част от политическата култура на дадена страна или на група страни — това е тяхно абсолютно право. По същия начин, ако либералната демокрация не подхожда на Русия — това също е наше право.

Либерализмът и либералната демокрация не са остарели. Това, което преживяват в момента, е просто криза — не умират. Това, което е мъртво, е идеята, че те са универсални и по природа по-добри от всички други системи.

Могат ли Съединените щати при управлението на Тръмп да станат съюзници на Русия?

Тръмп не прилича на човек, който търси съюзници.

Системата на „демокрация с монархически архетип“, която вие създадохте — не е ли уязвима, след като зависи от един-единствен човек?

Не съществува идеална политическа система — всеки модел има своите слабости. Нашият, както всички останали, крие собствени рискове и кодове на самоунищожение. Просто това е най-ефективният модел за нашата страна. Посветих десет години на изграждането му — и вижте: работи. Имаме нужда от цар. Времената без цар за нас винаги завършват с катастрофа. Многополюсността е нещо добро във външната политика, но не и във вътрешната.

Защо според вас периодите без цар винаги завършват с катастрофа за Русия? Защо страната не може да се справи без цар?

Мога да дам стотици хиляди различни отговора на този въпрос. Ще ви дам най-краткия от тях: не знам.

Русия днес — такава ли е, каквато си я представяхте през 1999 година?

Да — 99,9 %.

Към политическия авторитаризъм руската система добави и консервативно, дори реакционно измерение — ролята на Църквата, законите за нетрадиционната сексуална ориентация... Според вас консерватизмът инструмент ли е за политическо мобилизиране на нацията?

Всички промени в нашата политическа система от 1999 г. насам са се основавали винаги на консервативни и относително традиционалистки идеи. Още тогава говорех за менталната матрица, за архетиповете на нашето национално съзнание, които не могат да бъдат пренебрегвани. Руските либерали от края на 80-те и началото на 90-те години направиха грешката да мислят, че Русия е бяло платно, върху което може да се изгради всичко — и каквото им хрумне. Те забравиха, че Русия съществува вече хиляда години, че основите ѝ са положени много преди нас — и че тези основи не само очертават възможностите ни, но и диктуват невъзможностите. Те поставят ясни граници пред всяко бъдещо държавно устройство.

Политическите инструменти не са толкова важни, колкото се опитваме да си внушим. Политиката е преди всичко територия на емоции, на страсти — и едва след това на инструменти. Тя винаги се свежда до въпроса за властта — най-древният, най-мрачен и най-ирационален аспект на човешката природа. Политическите инструменти помагат да се задържиш на гребена на вълната, но те не създават самите вълни.

Как бихте отговорили на въпроса на руския писател Замятин: „Кое е за предпочитане — щастието без свобода или свободата без щастие?“

Поставен по този начин, въпросът не ми позволява избор. Жан-Пол Сартр е казал: „Човек е осъден да бъде свободен.“ Осъден! Затова избирам свободата — със или без щастие.

Коя е свободата без политическа свобода?

За мен, свободата няма абсолютно нищо общо с политиката. За мен, режисьорът, който в либерална демокрация не смее да даде роля на изключителен актьор, само защото последният е изпаднал в немилост заради клеветнически обвинения - е роб. Според мен, белият човек, който пада на колене пред чернокожия, само защото някога бял човек е сторил зло на чернокож - е роб. За мен работодателят, който назначава някого на отговорна длъжност не защото е най-подходящият, а защото е трансджендър - е роб. И все пак всички тези хора - тези роби - разполагат, поне на хартия, с всичките си политически свободи.

С какво се занимавате, откакто напуснахте Кремъл?

Живея личния си живот — а за него никога не говоря публично.

Означава ли това, че активната фаза на вашата политическа дейност е приключила? Създадохте ли всичко, което искахте?

Както вече казах, системата, за чието изграждане допринесох, съвпада 99,9% с онова, което си представях.

Все още не знам как да тълкувам оставащите 0,1% — дали става дума за маловажно отклонение от първоначалния план или за сериозен пропуск, грешка от моя страна. Ще трябва да помисля по въпроса...