Първо прочетох коментарите. Толкова масова и толкова еднозначна реакция на отвращение не бях срещал отдавна. После намерих записа и го изгледах. Трудно.

Чувал съм мнения, че медиите са лешояди. Че са безчувствени манипулатори, които виреят върху трагедията на другите. И винаги съм се опитвал да търся аргументи, с които да репликирам – не, не може да е вярно. Поне не са всички.

След излъчването на репортажа с родителите на убитата във Велико Търново Вероника в предаването „Дикoff”, не мога да вляза в такъв спор. Да, лешояди сме.

Какво научават зрителите от 20-минутен разговор с двама съкрушени и плачещи родители? С какво помагаме на другите? А на тях двамата? Къде е границата между обществения интерес от разкриването на всичко около това дръзко престъпление и човещината, която би трябвало да има у всеки от нас? Носи ли изобщо някаква информация този запис?

Ако нямаме смислен отговор на поне един от тези въпроси, тогава дали изобщо има смисъл да излъчваме нещо...

Преди много години един американски учител ни казваше, че цитатите в телевизията (soundbite – т.нар. синхрон в българските телевизии) трябва да изразяват чувство, докато мястото на фактите е в гласа зад кадър. Така, следвайки сляпо правилата, започнахме да задаваме въпроса „Как се чувствате?“ на хора, чиито близки са станали жертви на престъпление. Така питаме „Това за първи път ли ви се случва?“, за да получим отговора „На 71 години съм и такова чудо не съм виждал!“ Познато ви е, нали?

И докато в масовия случай подобни реплики могат да подразнят, само защото са клише, то в случая с убитото момиче във Велико Търново вече нищо не дразни – защото всичко отблъсква.

„Вие сте минали покрай мястото, където тя е била убита?“

„Кой пръв загуби надежда от вас двамата?“

„След това ви заведоха в моргата?“

След такива въпроси получавате точно това, заради което сте отишли – много плач и унизителна гледка на двама нещастни човека. Унизителна  за нас, които ставаме свидетели на това.

В следващия момент звъни куриер. Съдбата наистина е жестока и пристига подаръкът, който убитото момиче е изпратило за рождения ден на баща си. Не, не спира записът. А на екрана се появява надпис „Поща от отвъдното“.

В този момент всички очакваме проява на поне малко уважение към този страдащ човек. Не, не сме познали. Виждаме всичко. Ридаещ мъж на достатъчно много години. Плачещо семейство, което отдавна е забравило, че пред тях има камери.

"Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност", пише в Етичния кодекс на българските медии.

Всъщност няма значение какво пише. Нямат значение и никакви кодекси. Става дума за елементарно чувство за мярка и за минимална доза човечност.

Но това прави рейтинг, ще кажете. Предлагам ви да пробвате с излъчване на нередактирани записи от церемониалните обезглавявания, извършвани от Ислямска държава. Рейтинг да видите тогава!

Повдигам тази тема, не за да посочвам конкретни колеги или медии, а за да започнем да говорим за позволеното и непозволеното в професията. Позволено и непозволено не от закони и кодекси, а от нормалното човешко отношение към света. Защото журналистите, които са в началото на своите кариери, не бива да остават с илюзията, че това е правилният път.

И да не се въздигат от думите, с които репортажът бе анонсиран - „екипът имал късмет" заради куриера, как „драмата придобива невероятни мащаби, дълбочини, височини или висоти“ и как ще видим „нещо свръхуникално и невиждано“.

Видяхме го.

 

П.П. Понеже, заради това заглавие, със сигурност ще прочета коментар „Айде, тоя почна да защитава Пеевски“, нека изясня. Проблемът с концентрацията на собственост и влияние в медиите и тяхното разпространение е сериозен. Тази реалност превърна голяма част от медиите в немедии. Но това по никакъв начин не ни освобождава от личната отговорност за всяка дума и кадър, които предлагаме на публиката.