Правната помощ е съществен механизъм за гарантиране на достъпа до правосъдие и справедлив съдебен процес – основен принцип на правовата държава. По силата на тези принципи държавата следва да осигурява правна защита на лица в неравностойно положение, които нямат средства или възможност за адвокатска защита или възникнала необходимост от правна консултация.

Съгласно чл. 56 от Конституцията на Република България, „всеки има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права и законни интереси“, принцип, който допълва чл. 6 от Основния закон, утвърждаващ равенството пред закона. Правната помощ е конкретна проява на тези принципи и инструмент за преодоляване на социални и икономически бариери пред достъпа до правосъдие.

Законът за правната помощ (ЗПП) е приет през 2005 г. и обнародван в ДВ, бр. 79 от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г. Неговите цели са свързани с предоставянето на ефективна и навременна защита чрез процесуално представителство, консултации и съдействие. Правната помощ включва и трансгранични случаи по европейското законодателство, както и сътрудничество в случаи на домашно насилие, бежански производства и дискриминация.

Исторически преглед на правната помощ в България (1878 – 2025)

Исторически корени на правната помощ в България могат да бъдат открити още в периода след Освобождението през 1878 г. Със създаването на първите съдилища практиката на безвъзмездно предоставяне на адвокатска помощ в полза на бедни лица е приета като морален и професионален дълг.

В Закона за адвокатите от 1888 г. за пръв път се урежда възможността адвокатите да бъдат назначавани служебно от съда за защита на бедни граждани: „лице, което не може да си осигури адвокат поради бедност, му се назначава служебно такъв, а оказаната правна помощ е безплатна.“

По време на Търновската конституция тази роля не е институционализирана чрез държавен фонд или орган, но в съдебната практика се наблюдават ясни опити за уравновесяване на страните в процеса.

В периода между двете световни войни правната помощ се предоставя предимно по наказателни дела, често без възнаграждение. След 1944 г. в рамките на социалистическата правна система правната помощ се централизира чрез адвокатските съвети към Министерството на правосъдието, като се ограничава преимуществено до наказателни дела: Адвокатският съвет, освен възложеното му с други разпоредби на закона, назначава безплатни повереници и защитници и организира службата за даване безплатни съвети гласи чл. 22, т. б от Закона за адвокатите от 1947 г.

И в този отминал период е характерен един основен проблем и до днес – създава се „служба“ (форма на дълг и разполагаемо време), където нуждаещите се могат да получат консултация без заплащане. Условието  „бедност“ обаче законът не урежда на базата на конкретен имуществен критерий; решението е по преценка на адвокатския съвет въз основа на доказаната невъзможност да се плати. По същия начин стои и въпросът с възнаграждението на адвокатите.

Със Закона за адвокатите от 1925 г. настъпват някои по-детайлни изменения. Законът от 8 юли 1925 г. изгражда самостоятелна и затворена система за достъп на социално слаби граждани до адвокат. Тя е поместена в сърцевината на адвокатското самоуправление: инициативата и контролът са поверени изцяло на адвокатските съвети, без намеса на съда или специализирана държавна администрация.

Основно е правото на бедния да поиска безплатен адвокат – чл. 41 – всеки „съдещ се, който е беден“ може да подаде необгербвана (без държавна такса) молба до местния адвокатски съвет за назначаване на „безплатен повереник или защитник“. Към молбата се прилагат доказателства за материалното положение.  чл. 42 и чл. 74, б. г

Адвокатският съвет назначава безплатните повереници и защитници по начин, щото да се избягва повторно назначение на един адвокат през годината, докато има други неназначавани членове на колегията. Назначеният няма право на отказ освен при „особено уважителни причини“. И този закон обаче не регламентира адвекватността на възнагражденията. Адвокатът получава авансово дневни и пътни, изплащани от специален фонд към адвокатския съвет. При спечелване на делото съдът присъжда дължимото възнаграждение в полза на съвета, който рефинансира фонда. Така законът гарантира минимални разходи за защитника и самоподдържащ се ресурс за бъдещи назначения – чл. 43.

Липсата на институционален механизъм за заплащане, на финансова и организационна подкрепа, подкрепени от публичния държавен ресурс, води до липсата или до силно затруднения достъп до правосъдие за бедните граждани през 30-те години. Така водеща остава социалната функция на адвокатурата към едновременно благотворителност и колегиална солидарност – модел, чиито принципи ще бъдат съхранени и в по-късните закони за правната помощ.

След 1989 г., в контекста на демократичните промени, България започва хармонизация с международните стандарти. В действалия от 1991 до 2004 г. Закон за адвокатурата се регламентира безплатната правна помощ в само два ключови текста – чл. 21 и чл. 62, т. 5. За разлика от по-ранните актове, той не въвежда специална процедура за „бедни“; вместо това поддържа по-универсален механизъм на служебна защита, приложим към различни категории уязвими лица, определени по процесуалните закони.

Правото на защита на уязвимото лице се упражнява по изричен акт на съда – чрез служебно определение (чл. 21), а адвокатският съвет осигурява конкретен адвокат. Адвокатът е длъжен да се явява като повереник или защитник, когато бъде служебно назначен от съда или от органите на предварителното производство. Законът превръща безвъзмездната защита в императивно задължение; отказът би бил дисциплинарно укорим.

И в тази регламентация липсва специален „фонд“ или имуществен критерий както за уязвимите групи лица, ползващи се от адвокатска защита, така и за възнагражденията на адвокатите. В противовес на по-старите закони (1925, 1947), текстът от 1991 г. не съдържа изричен критерий „бедност“ или финансов механизъм за възстановяване на разноските.

Различно нов етап в регламентацията на правната помощ настъпва след приемането на действащия Закон за адвокатурата през 2004 г. За пръв път уредбата на правната помощ е изведена от него и развита детайлно в нарочен за целта акт, а именно Закона за правната помощ[6]. Създава се Националното бюро за правна помощ (НБПП), което централизира администрирането на средствата и разпределението на делата.

През годините се е затвърдила ефективността на този модел на администриране на правната помощ, но с отбелязването, че и до ден днешен липсва методологически ясен принцип на индексиране на възнагражденията, които получава адвокатурата.

В заключение

Историческият контекст на правната помощ в България разкрива дълъг път на еволюция – от морална практика в зората на изграждането на българското правосъдие до законово гарантирано право, администрирано от специализиран публичен орган.

Институт за пазарна икономика