Днешното събитие беше забележително: тя получи първия шоколад в живота си! (ОТКЪС)

Едно момче, което се противопоставя на съдбата. Едно изобретение, което променя завинаги производството на шоколад. 

Берн, 1863 г. Младият мечтател Рудолф Линд едва не загива под колелата на преминаваща карета – но красиво момиче спасява живота му. От този миг съдбата му е предопределена: Линд е оцелял, за да постигне нещо велико! Син на прочут аптекар, той отказва да следва „сигурния път“, напуска училище и се впуска в приключение.

Основава шоколадова фабрика и създава изобретение, което му осигурява място в историята. Момчето, което някога е било разочарование за близките си, прави революция в производството на шоколад. Открива нов процес, който придава на шоколада кадифена гладкост и уникален вкус. А шоколатиерът Шпрюнгли не може да повярва как едно младо момче без опит го превъзхожда. 

Великолепна, драматична и прецизно проучена, незабравимата семейна сага представя световноизвестните швейцарски шоколатиерски династии Шпрюнгли и Линд.

Една история за съперничество, вдъхновение, триумфи и падения, силата на общата страст и на мечтата, написана по действителни събития. 

Представяме ви откъс от "Линд & Шпрюнгли – Двама съперници, една мечта" от Лиза Граф, издателство "Ера":

БЕРН

1863 година

Рудолф Линд

– Рудолф! – повика го гувернантката.

Момчето се обърна бързо и ѝ помаха. Каролин стоеше със сестрите му Анна и Емма на щанда за продажба на цветя, точно пред ужасните саксии с мушкато с техните дебели тъмнозелени листа, на всичкото отгоре покрити с власинки, които се усещаха като котешки лапички. Тя го потърси с поглед, откри го и го подкани да отиде при тях. Рудолф обаче поклати глава. Мразеше мушкато. Вярно, изглеждаше красиво, особено по балконите и верандите на градските къщи, а червените му цветове бяха впечатляващи. Само дето носеха силна миризма, която не му харесваше. Цвете, което вони, вместо да ухае, е като слънце, което не топли, или като трева, която боде босите стъпала, повтаряше си той.

– Стой там! – извика му Каролин.

Анна, по-голямата от двете му сестри, стисна устни неодобрително. Макар и по-малка от Рудолф, тя се държеше като бавачка, следеше го, ровеше се в нещата му и при всеки удобен случай го клеветеше на родителите им. Четиригодишната Емма се притискаше към голямата си сестра и я следваше като сянка.

Рудолф вдигна ръка в знак, че е чул Каролин, и спря. Обходи с поглед седмичния пазар и се усмихна. Навсякъде кипеше от движение. Продавачите непрекъснато се движеха напред-назад зад сергиите си, жестикулираха, хвалеха стоката си или се караха с клиентки, които твърдяха, че зеленчуците им не били пресни, а картофите миришели на гнило. Всеки се стремеше да изтъргува най-добра цена за продукцията си, знаеше Рудолф. След като си разменяха остри думи, обикновено започваха да се пазарят.

– Давам ти четири за твоите земни ябълки – рече мъж с черна филцова шапка.

– Четири? Ти се шегуваш! Те струват най-малко шест!

Мъжът повдигна леко шапката си, почеса се по ухото, поклати глава и се отдалечи.

– Чакай! – провикна се продавачът. – Да се споразумеем на пет! 

Купувачът спря, почеса се още веднъж по ухото, кимна и се върна на щанда.

Забравил за Каролин и сестрите си, Рудолф тръгна по пазарната улица, пълна с хора, коне и каруци. Продавачи на зеленчуци от околността предлагаха стоките си директно от каруците. Млада жена седеше на трикрако столче и крепеше в скута си огромна кошница с яйца. Малка цветарка бе наредила букетчета от теменужки върху вехта кърпа на земята. Изглеждаше две-три години по-голяма от Рудолф и когато се усмихваше, зъбите ѝ блестяха. Каква красива усмивка! Рудолф ѝ се усмихна, без да отвори уста, защото двата му горни резци липсваха. През лятото щеше да стане на осем години, но още не му бяха пораснали постоянните зъби.

Прииска му се да прескочи поне две години, за да заприлича на цветарката. Да се сдобие с красиви бели зъби.

– Може ли да останеш за малко при цветята ми? – помоли го тя. – Ще се върна след минута.

Още преди Рудолф да успее да ѝ отговори, тя вече беше кухнала към фонтана. Напълни стомна с вода, остави я на земята и започна да пие направо от струята.

Преглъщаше равномерно – очевидно го беше правила много пъти. Напи се хубаво, избърса устата си с опакото на ръката и се върна при цветята си. Ухили се на Рудолф и отново показа прекрасните си бели зъби. Не ѝ липсваше нито един! Би трябвало да каже „благодаря“, но не го направи.

От другата страна на улицата се намираше щанд за зеленчуци на търговец от Тесин1. На шията му бе вързана червена кърпа, а мустачките му, тънки като молив, изглеждаха, сякаш бяха нарисувани. Върху ръчната му количка бяха наредени краставици – от едната страна тънки, от другата дебели и тъмнолилави. Рудолф никога не беше виждал такива.

– Бонджорно – поздрави го търговецът. – Тук са най-прекрасните тиквички – заяви той, сочейки зелените краставици, после се обърна към тъмнолилавите и обясни, че това били „патладжани“. Показа на момчето жълт цвят от краставица, голям колкото чаша, откъсна го от плода и му го подаде. – Белисима фиоре ди цукка – заключи той и сложи цвета върху шепата му.

Рудолф благодари и веднага се сети за баща си. Виждал ли е някога толкова голям цвят от краставица? Аптеката на баща му се намираше само на няколко крачки от пазара, от другата страна на Марктгасе. Момчето стисна цвета в шепата си и хукна натам. Твърде късно чу тропота на конски копита по паважа и скърцането на обковани с желязо колела на каруца.

Усети миризма на конска пот и погледна право в ужасените очи на грамадното животно. Конят вдигна рязко глава и подскочи, готов да го прегази. В този миг някой го сграбчи за ръкава и го дръпна с все сила, за да го отдалечи от коня и от тежката каруца. Момчето се олюля и се вторачи в две широко отворени кафяви очи. После забеляза голяма уста с равни, снежнобели зъби. Търговецът на краставици се наведе над него.

– Мадона! – извика мъжът и се прекръсти.

Рудолф се изправи с мъка, изтърси мръсотията от кафявия си вълнен панталон и се усмихна накриво на малката цветарка. Преди да е казал дори една дума, някой го сграбчи за рамото и го раздруса. Обърна се и се изправи пред Каролин; зад нея стояха Анна, притиснала длан върху устата си, и Емма, която беше обляна в сълзи.

– Какво правиш, Родòлф? – скара му се Каролин с типичния си френски акцент и отново раздруса рамото му. – Заболя ли те? Ранен ли си?

В изблик на притеснение го нарече Родòлф – иначе никога не правеше така, дори когато бяха сами или му говореше на френски. Родителите му не ѝ позволяваха да общува с него на френски, но той харесваше произношението на името си на чуждия език.

– Тя ме спаси от каруцата и коня – обясни момчето и посочи малката цветарка.

– Значи трябва да ѝ благодариш – кимна Каролин и се обърна към момичето: – Как се казваш?

– Биния – отговори цветарката.

– Къде живееш?

– Там долу. – Биния посочи към кулата Цитглоге2 и Крамгасе, където старият град се бе разпрострял към река Аар3. – В Мате. Баща ми работи на лодка.

А моят е аптекар, понечи да каже Рудолф, ние живеем горе, на Марктгасе. Биния обаче бе разбрала веднага с кого си има работа; Каролин бе гувернантка, дошла от Френска Швейцария, а сестрите му Анна и Емма носеха бели блузи и тъмносини вълнени жакети, показващи, че са момичета от заможно семейство.

Рудолф подаде ръка на цветарката и се поклони учтиво.

– Благодаря ти, Биния. – После се обърна към Каролин: – Почакайте ме тук, ей сега ще се върна!

– Бъди внимателен! – извика подире му гувернантката. Рудолф влезе в сладкарница „Кюнц“, която беше само на няколко крачки, и набързо преброи рапените4 в джоба си.

– Какво желаете? – попита любезната госпожица с дантелено боне, когато дойде неговия ред.

Рудолф помоли за блокче шоколад.

– От кой вид предпочита младият господин?

– От този на Колер – отговори момчето.

– Добър избор – отбеляза сладкарят, който в този момент влезе в помещението. – Освен това марката е семейна, нали? Младият господин Линд е роднина с Колер, прав ли съм?

Кюнц познаваше баща му, аптекаря Линд от „Марктгасе“, а вероятно и дядо му – лекаря Линд, чийто кабинет се намираше на „Хотелгасе“.

– Така е – кимна Рудолф. – Мосю Колер от Лозана е мой прачичо.

– Значи бихте могли да си купувате шоколад направо от фабриката му.

– Да, но сега ми е необходим спешно – обясни момчето. – За подарък.

– Тогава е редно да го опаковаш красиво, Грет.

Рудолф се поколеба.

– Всъщност е по-добре да го увиете в обикновена хартия.

– И без панделка, така ли? – попита сладкарят.

– Не е нужно да има панделка.

Рудолф видя сестрите си да стоят пред сладкарницата и да го зяпат любопитно. Когато излезе от магазина, Анна посочи пакетчето и попита:

– Какво има вътре?

– Не те засяга – тросна се момчето и отиде при Биния. Връчи ѝ шоколада и с последните си рапени купи букетче теменужки. Поднесе го на Каролин и точно тогава забеляза падналия цвят от краставица – фиоре ди цукка, както го нарече търговецът. Премазан от колелата на каруцата, той изглеждаше мръсен и жалък.

Биния Хааб

Веднага щом момчето и придружителките му изчезнаха от погледа ѝ, Биния извади пакетчето от джоба на полата си. Разви хартията и видя блокче шоколад. Върху красивата синьо-бяла опаковка пишеше Chocolat Kohler. Момичето разлепи внимателно опаковката, поднесе тъмния шоколад към носа си и го помириса. После го облиза и го прибра в опаковката. Възнамеряваше да запази съкровището си. Не бе редно да го погълне наведнъж, и то тук, пред всичките тези хора, а после да се прибере вкъщи с празни ръце, сякаш нищо не се е случило. Днешното събитие беше забележително: тя получи първия шоколад в живота си!

Какъв подарък! Кой знае дали някога отново щеше да получи такъв ценен дар. Не смееше да го изяде веднага, сякаш е парче черен хляб или узряла ябълка. От една страна, много ѝ се искаше да разкаже на някого какво е преживяла и да разгледат заедно красивата опаковка, но, от друга страна, това означаваше да сподели шоколада с приятелите си. Не, в никакъв случай. Шоколадът беше само неин. Заслужи си го, като спаси изискания младеж със светли очи и забележително изваяни устни.

Добре, че тя не го изпусна от поглед и забеляза навреме движещата се право към него каруца! Защо се бе втренчил в някакъв глупав цвят, защо не се оглеждаше?

Втурна се към него, забравила цветята си, сграбчи го за рамото и го издърпа далеч от ужасната кранта. Иначе конят щеше да го стъпче и каруцата да мине през него. Ама че завеян глупак! И как се стараеше да си държи устата затворена, за да скрие липсващите си предни зъби! Много е сладък, каза си Биния. Дали щеше да го види пак? Може би на пазара, случайно. Да, живееха в един град, но нейният дом се намираше долу, край реката, а неговият – горе на хълма. Живееха близо един до друг, ала принадлежаха към два различни свята. Майка ѝ я пращаше да продава теменужки на пазара и много внимаваше лицето и ръцете ѝ да са безупречно чисти – търкаше я немилостиво с мокра кърпа и сапун. Днес даже сплете косата ѝ на плитка, нави я на охлюв на тила и я закрепи с фуркети. Накара я да облече прясно изпрана блузка, все едно беше неделя. Въпреки това Биния не успя да продаде и половината теменужки. Сигурно защото хората предпочитаха да ги наберат сами в гората. Тя се държа прилично през цялото време – не си бъркаше в носа, не подсвиркваше, не ругаеше. Прибра непродадените букети в глинената ваза. При следващия пазарен ден щеше да опита отново. Извади монетите от джоба си и ги преброи. Не бе спечелила много. Попипа шоколада в другия джоб на полата си.

Изтърси кърпата, върза я на шията си и мина с бързи крачки под арките на кулата Цитглоге, после покрай фонтана Церингер5, за да слезе по „Крамгасе“ и по „Герехтихкайтсгасе“ и да стигне до река Аар. Зави по „Нидеггасе“ и слезе по стълбата към квартал Мате. Вместо да се прибере у дома обаче, тя се мушна под първия свод на моста Нидег. Обичаше това място, защото там не ходеше никой, само тя, а водата бе зелена и бистра, сякаш бе дошла при нея направо от ледника в планината. Седна на голям камък, загладен от теченията и от пясъка, и разопакова блокчето шоколад. Отново вдиша аромата му, облиза крайчето и отхапа мъничко парче. Оказа се много сладък, но вкусът ѝ беше абсолютно чужд. Не можа да го сравни с познатите ѝ цветя, освен това какаото беше леко горчиво, но захарта и омайващият аромат компенсираха горчивината и създаваха съвсем ново усещане. Ето какъв бил вкусът на шоколада! Биния седя дълго на камъка край реката; отхапваше малки парченца шоколад и чакаше да се разтопят върху езика ѝ. Остави си малко за следващите дни. Прибра опаковката в джоба си, стана и се запъти към вкъщи.