Русия отдавна не се защитава с факти, а с настроение. Не с икономически анализ, а с патос. Не с обяснение как точно санкциите уж не ѝ влияят, как работи икономиката ѝ под натиск, кои хора и с какви умения крепят тази система. Достатъчно е да се повтори, че това е „велика държава“, „силен народ“, „особена цивилизация“. И въпросите стават почти неуместни.

С армията е същото. Години наред слушахме, че е втората в света, почти равна на американската, само че по-скромна и затова недооценена. После дойде реалността. Армията, която щеше да вземе Киев за три дни, се провали още в първия си голям залог. При Хостомел не видяхме военен гений, а катастрофа. Колоните към украинската столица не показаха мощ, а разпад на логистика, командване и елементарна подготовка. Митът за страховитата руска сила започна да се рони още тогава.

Точно там се пропука и другият голям разказ — за „руската душа“, която уж стои над материалното, над дребната сметка, над прагматичния Запад. Само че тази метафизика работи на петрол. Когато цената на петрола се качи, Путин изглежда по-уверен, говори по-твърдо, позира като човек, овладял историята. Когато приходите се свият, позата изчезва. Не руският дух поддържа имперската самоувереност, а суровинните пари.

И дори това вече не е достатъчно. Украинските удари по руската енергийна инфраструктура показаха колко уязвима е системата там, където трябваше да е най-защитена. Противовъздушната отбрана, представяна като почти всесилна, не изглежда чак толкова велика, когато дронове стигат до рафинерии, складове и логистични точки. А когато след това се ограничават износът на бензин и дизел, защото вътрешният пазар трябва да бъде удържан, картината става съвсем земна. Не величие, а паника. Не историческа мисия, а страх да не останат празни бензиностанции.

Това е същността на режима: фасада, която непрекъснато се поддържа с ограничения, субсидии и пропаганда. След толкова години абсолютна власт Путин не е създал модел на устойчивост, а система на зависимост. Производителите трябва да бъдат спирани да изнасят. Цените трябва да бъдат компенсирани, за да не роптае населението. Обществото трябва да бъде упоявано със символи, за да не задава въпроси за войната, за корупцията и за цената на всичко това.

И тук стигаме до българските почитатели на руската метафизика. Защото проблемът не е само в Кремъл. Проблемът е и у нас — в хората, които с готовност превеждат този болен разказ на местен език. И те като руските си образци не обичат подробностите. Не искат да говорят за икономическа ефективност, за институции, за корупция, за провалени военни планове, за зависимост от суровини. Предпочитат символите. Предпочитат да се възмущават от „западното“, от „либералното“, от „упадъка“, сякаш това обяснява защо една държава може да убива съседите си и пак да претендира за морално превъзходство.

Така едни кецове и една кокосова матча се превръщат в политическа тема. Не защото обувките или напитката имат значение, а защото символите са спасителен пояс за хора, които не могат да защитят реалността, в която вярват. Когато не можеш да оправдаеш агресията, започваш да се подиграваш на навиците на онези, които не мислят като теб. Когато не можеш да обясниш защо защитаваш лъжа, започваш да говориш за „ценности“, „традиция“ и „истински живот“.

Само че българското не се субсидира от петрол. То се държи от хора, свързани с реалността. Хора, които освен кецове имат в шкафа си и обувки, и ботуши, и чехли. Хора, които могат да ходят и боси, ако се наложи, защото знаят какво означава да живееш без имперски халюцинации. В България не вали петрол. И въпреки това има бензин по бензиностанциите. Има работа, сметки, притеснения, сезонни кризи, семейни бюджети, много труд и малко илюзии. Тук животът не се крепи на метафизика, а на усилие.

Точно затова българските поклонници на руските щуротии изглеждат все по-нелепо. Те се опитват да продават патос на хора, които живеят в конкретика. Искат да обяснят алчността като духовност, насилието като идентичност, провала като сила. Искат да убедят обществото, че проблемът не е в ракетите, не е в убитите, не е в лъжата, а в онези, които носят кецове, пият матча и отказват да коленичат пред чужда имперска невроза.

Но реалността е по-упорита от пропагандата. Едни кецове са просто кецове. Една кокосова матча е просто напитка. И една корумпирана, агресивна, петролно зависима държава не става велика, само защото някой в София, Пловдив или Варна е решил да ѝ се възхищава с езика на метафизиката. Колкото и да повтарят митовете ѝ, те не могат да заредят празния резервоар на една лъжа.