Днес отбелязваме 189 години от раждането на Васил Левски. За историческото му дело, приноса за освобождаването на България и превдръщането й в модерна европейска държава, за загадката около гроба му и за споровете около канонизацията му са изписани тонове научни и литературни текстове.

Но един от най-задълбочените трудове остава книгата на професор Мария Тодорова „Bones of Contention: The Living Archive of Vasil Levski and the Making of Bulgaria’s National Hero“ („Кости на раздора: Живият архив на Васил Левски и създаването на българския национален герой“).

Любопитната теза, която тя изследва подробно е как Левски се превръща в символ и спойка на българската национална идентичност, както и проследяването на използването на неговия образ от всеки политически режим и управление в България от смъртта му до днес.

За българите Васил Левски е повече от историческа личност. Той е символ на честност, саможертва и идеал за справедлива държава. Но как един революционер от XIX век се превръща във фигура, която повече от 150 години след смъртта си продължава да бъде използвана от различни политически сили, задава въпроса професор Тодорова.

Трудът й „Кости на раздора: Живият архив на Васил Левски и създаването на българския национален герой“ не е традиционна биография на Апостола. Тодорова не се опитва просто да разкаже живота на Левски, а изследва друг процес – как обществото създава образа на своя национален герой и как този образ се променя според нуждите на различните епохи.

Основната ѝ теза е, че Левски постепенно се превръща в морален символ, който надхвърля конкретния исторически момент. След смъртта си той вече не е само революционер, борил се срещу Османската империя. Той се превръща в мерило, с което всяко следващо поколение оценява политиците и държавата.

Левски като „морална валута“ на политиката

Според Тодорова именно това прави образа на Левски толкова силен – той е почти невъзможно да бъде отхвърлен. Почти всяка политическа сила в България се стреми да се представи като наследник на неговите идеали.

Причината е, че Левски не оставя след себе си власт, богатство или политическа партия. Той оставя идеята за свободна държава, в която гражданите са равни и управлението служи на народа. Неговите думи за „чиста и свята република“ позволяват на различни поколения да намират в него потвърждение за собствените си политически стремежи.

Така Левски се превръща не просто в исторически герой, а в символ, който различните епохи интерпретират по свой начин.

Монархическа България: герой на националното освобождение

След Освобождението младата българска държава започва да изгражда своя национален пантеон. В този период Левски е представян преди всичко като герой на националната независимост - човекът, който е подготвил пътя към свободата. Образът му помага на новата държава да създаде чувство за историческа приемственост: България не се е появила случайно, а е резултат от жертвите на предишни поколения.

Социалистическият период: революционерът срещу потисничеството

След 1944 г. комунистическият режим също приема Левски като свой символ, но поставя различен акцент. На преден план излиза образът на революционера, който се бори срещу потисничеството и несправедливостта. В официалния разказ на социалистическата държава Левски е представян като предшественик на революционната борба и като човек, близък до идеите за равенство. В същото време някои аспекти от неговото наследство – като идеята за демократична република и личните му възгледи за свободата, остават по-малко удобни за еднопартийната система.

След 1989 г.: Левски като символ срещу корупцията и политическото разочарование

След падането на комунистическия режим образът на Левски отново се променя. Той вече все по-често е използван като символ на честността и морала в политиката. В общество, което губи доверие в институциите, Левски се превръща в пример за политик, който не търси лична власт и облаги. Различни движения и партии започват да говорят за „връщане към идеалите на Левски“, като обикновено поставят акцент върху тези негови качества, които подкрепят собствената им политическа програма.

Всеки твърди, че е наследник на Левски

Това е един от най-интересните изводи на Мария Тодорова: Левски е толкова силен символ, защото почти никой не може да бъде срещу него.

Различни политически лагери могат да спорят помежду си, но всички се стремят да представят себе си като защитници на неговото наследство. Едни наблягат на националната независимост. Други на социалната справедливост. Трети на борбата срещу корупцията и моралното падение на политическия елит. Всеки намира в Левски онова, което потвърждава собствената му визия за България.

Но може би най-голямата ирония е, че човекът, който цял живот се е борил срещу личната власт и привилегиите, се превръща в най-желания символ за всяка власт.