Дежурният, който пише този преглед на новините, си спомня времената, в които до жълтите павета в София почиваше мумия в мавзолей, а площадът пред него беше сцена масови пищни церемонии, циментиращи идеологическите разкази на властта. 

Днес, насред президентската предизборна кампания, в демократична  европейска България, жълтите павета преживяха нещо подобно. Тленни останки бяха впрегнати в политическа роля. Премиерът Румен Радев с напомняща тоталитарните времена ритуалност върна костите на Самуил в България, докато неговата някогашна подгласничка Илиана Йотова се бори да стане следващият избран държавен глава.

Историческата сантименталност, характерна за бедните, онеправданите, с ниското самочувствие и наследени комплекси, надделява над трудното злободневие и спомена за исторически поражения и над тревожността за бъдещето. Може да нямаме настоящето, за което си мечтаехме, но ни остава миналото, което ни окуражава. 

За връщането на тези останки, скъпи на всяко българско сърце, работиха български правителства и дипломати повече от пет десетилетия до днес. Но с резултата от усилията им се закичиха силните на деня. И се преживяха, и позираха като обединители на нацията, която досега успешно разединяват.

Съкровено чувство, което обединява всички българи, беше впрегнато в частна кампания. И това неизбежно обстоятелство помрачава този исторически за България ден. Самуил, трагичният последен владетел, на Първото българско царство, едва ли е предполагал как паметта за него ще продължи да живее след 1012 години.

Масовата сцена с въздушния ескорт, гвардейския шпалир, оркестъра, ескорта, топовните салюти и панихидата с висшия клир във вековната базилика извиква онзи безсмъртен стих на Вазов: "ведно да се бият живи и умрели". И отдавна починал, Самуил не може да избяга от битките. Те са били трагичната му съдба и приживе, и повече от хилядолетие след това очевидно.