Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Карл фон Клаузевиц отдавна е формулирал една от най-известните истини в политическата теория: войната е продължение на политиката с други средства. Век по-късно американският вицепрезидент Хюбърт Хъмфри добавя друг важен щрих: външната политика всъщност е вътрешна политика с шапка на главата. А Джордж Кенан, архитектът на американската стратегия за сдържане през Студената война, стига още по-далеч: политическите общества не живеят, за да водят външна политика; те водят външна политика, за да живеят.

Тези три наблюдения описват много по-точно света, в който живеем, отколкото повечето всекидневни коментари за международните отношения. Защото почти всичко, което наричаме „външна политика“, започва като вътрешна политика. Войните, включително търговските, рядко възникват заради истински външни причини. Те могат да бъдат оправдавани с геополитика, национална сигурност, историческа мисия или цивилизационна съдба. Но корените им обикновено лежат другаде: във вътрешните проблеми на държавите, в стремежа към власт, в кризите на легитимността, в желанието на управляващите да мобилизират обществена подкрепа.

Достатъчно е да погледнем конфликтите, които ни заобикалят днес.

Владимир Путин не води война, защото вярва, че действително може да подчини Украйна. След повече от четири години пълномащабна война стана ясно, че подобна цел е практически неизпълнима. Но войната изпълнява друга функция. Тя създава образ на обсадена крепост, около който руското общество да бъде мобилизирано. Без „киевските фашисти“, без „колективния Запад“, без непрестанното внушение за външна заплаха Кремъл би останал лице в лице с собствените си проблеми: корупция, демографски спад, икономическа изостаналост, неравенства и зависимост от суровинния износ. Това са именно онези вътрешни дефицити, които разрушиха авторитета на предишни руски режими. В този смисъл войната се превръща в инструмент за съхраняване на властта много повече, отколкото в средство за териториално завоевание.

Подобна логика действа и в Иран. Аятоласите не водят битка срещу Израел или Съединените щати с реалистичната надежда да ги победят. Те знаят съотношението на силите. Но постоянното наличие на външен враг е жизненоважно за режима. То оправдава репресии, икономически лишения и ограничения на личните свободи. В крайна сметка врагът е не просто част от идеологията на режима. Той е условие за неговото съществуване. Без него управляващите биха били принудени да отговарят на въпросите защо една страна с огромни природни ресурси и образовано население не успява да осигури на гражданите си политически и социални права, съизмерими с възможностите си.

Китай изглежда различен случай, защото не воюва с танкове и ракети. Но и там външното поведение е продължение на вътрешни приоритети. Държавно насърчаваният износ, огромните индустриални субсидии и внимателно управляваният валутен курс не са просто икономическа стратегия. Те са основа на социалния договор между Китайската комунистическа партия и обществото. Легитимността на режима се гради върху обещанието за икономически растеж и постоянно повишаване на жизнения стандарт. Положителният търговски баланс е не просто външноикономически показател, а източник на политическа стабилност. Следователно много от международните търговски конфликти на Китай произтичат от необходимостта да се съхрани вътрешният модел на управление.

Същото се отнася и за Съединените щати, макар по различен начин. Доналд Тръмп не оспори ядреното споразумение с Иран, защото то беше провалило целта си. Напротив, споразумението беше резултат от дълъг международен процес и беше прието като важен дипломатически успех. Оттеглянето на Вашингтон от него през 2018 г. беше мотивирано преди всичко от вътрешнополитическа логика. То демонстрираше скъсване с наследството на Барак Обама и обслужваше политическата идентичност на движението MAGA. Международният въпрос бе превърнат във вътрешнополитически маркер.

Това, което наблюдаваме при авторитарните режими и популистките движения, се вижда и в Европейския съюз, макар в далеч по-мирна и институционална форма.

На пръв поглед европейските спорове изглеждат външнополитически. Става дума за миграцията, за отношенията с Китай, за политиката към Русия, за отбраната, за климата, за търговската защита, за разширяването, за общия дълг или за бюджета. Но всеки от тези дебати в крайна сметка води обратно към националната политика.

Германия може да разбира икономическата логика на по-дълбоката финансова интеграция и в частност - на общия европейски дълг, но всяко германско правителство трябва да отговаря пред германските избиратели, за които тези идеи поне днес са непродаваеми. Франция може да настоява за стратегическа автономия на Европа, но източноевропейските държави продължават да възприемат американските гаранции за сигурност като незаменими. Европа има демографска нужда от имиграция, но милиони европейски граждани изпитват тревога за работните си места, социалната държава и културната идентичност на обществата си.

Затова бившият председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер формулира прочутата дилема на европейското управление:

„Ние знаем какво трябва да направим, но не знаем как да спечелим изборите след това.“

Проблемът не е в липсата на решения. Проблемът е, че политиката в демократичните общества минава през обществено одобрение. Най-важните избори в Европейския съюз продължават да бъдат националните избори. Именно там се решава съдбата на решенията, които впоследствие изглеждат „европейски“.

Оттук следва един важен извод. Външната политика никога не може да бъде по-здрава от политическата общност, която я произвежда.

Тъкмо тук се появява и феноменът на популизма.

Независимо дали е ляв или десен, националистически или антиглобалистки, популизмът започва с едно основно разделение. Обществото се представя като поле на борба между „добрия народ“ и „лошия елит“. Популистът неизменно се провъзгласява за единствен автентичен представител на първия и основен обвинител на втория. Така политическият плурализъм постепенно се превръща в морална война. Опонентът вече не е противник, а враг. Несъгласието вече не е нормална част от демокрацията, а доказателство за предателство.

Точно тук започва подмяната на демокрацията.

Защото демокрацията не означава просто управление на мнозинството. Тя означава управление на мнозинството в рамките на права, свободи, институции и върховенство на закона. Когато едно политическо течение започне да твърди, че единствено то представлява народа, всички останали автоматично се оказват извън политическата общност.

Тази логика трудно се задържа само във вътрешната политика. Популистката енергия се нуждае от конфликт. Ако няма вътрешен враг, трябва да бъде намерен външен. Ако няма непосредствена заплаха, тя трябва да бъде произведена. Без постоянно противопоставяне популизмът губи своята мобилизираща сила.

Затова популистките движения процъфтяват в периоди на кризи. Икономическа рецесия, миграционен натиск, пандемия, война или културни напрежения предоставят готов материал за политическа експлоатация. В този смисъл популизмът често е симптом не само за собствената си сила, но и за провалите на традиционния политически център. Той расте там, където големи групи граждани се чувстват изоставени, нечути или унизени.

Но дори когато говори за мир, популистът често мисли чрез конфликта. Призивите за мир нерядко остават абстрактни и откъснати от въпроса кой е агресор и кой е жертва. Самото противопоставяне се представя като необходима форма на защита, а агресията се преименува като съпротива или освобождение. Историята познава множество подобни примери.

Истинският мир никога не е просто отсъствие на стрелба. Той е резултат от институции, доверие, правила и взаимно признаване. Той изисква постоянни усилия за управление на конфликтите без прибягване към насилие. Мирът не е пасивно състояние, а политическо постижение.

Точно затова пътят към мира не върви отвън навътре. Той започва отвътре и се проектира навън.

Не е случайно, че най-мирната международна конструкция, изградена някога в Европа, възниква след две световни войни и се основава не върху баланс на силите, а върху споделени политически принципи. Член 2 от Договора за Европейския съюз изброява тези принципи ясно: човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, правова държава и права на човека. Те са допълнени от плурализъм, толерантност, недискриминация, справедливост и солидарност.

Това не са морални украшения към европейския проект. Те са неговият механизъм за мир.

Общество, което е способно да управлява вътрешните си конфликти чрез избори, съдилища, свободни медии и граждански права, има по-малка нужда да търси външни врагове. Държава, чиито граждани могат законно да сменят правителството си, по-трудно превръща националното недоволство в агресивен реваншизъм. Демокрацията не гарантира идеален свят, но значително намалява вероятността вътрешните напрежения да бъдат изнасяни навън под формата на войни.

Затова не можем да очакваме траен мир там, където политическата легитимност се основава на обещания за надмощие, възраждане или историческа мисия. Независимо дали говорим за „русский мир“, за MAGA, за „Великото възраждане на китайската нация“, за „Оста на съпротивата“ или за „Века на Турция“, общото е стремежът към мобилизация чрез конфликт. Властта черпи своята енергия от противопоставянето, а не от съгласието.

Това е трудният урок, който Европа научи през ХХ век. Национализмът, култът към силата и политиката на историческите мисии два пъти хвърлиха континента в катастрофа. След това европейците изградиха система, основана върху точно обратните принципи: компромис вместо надмощие, право вместо сила, преговори вместо война.

Проблемът е, че историческите уроци избледняват по-бързо от историческите последици. Всяко поколение е изкушено да вярва, че старите предупреждения повече не важат. Че конфликтът може да бъде опитомен. Че силният лидер може да замени институциите. Че националната воля може да заобиколи ограниченията на закона.

Но ако историята на Европа доказва нещо, то е именно обратното. Мирът не започва от дипломатическите декларации и международните срещи. Той започва от качеството на вътрешния политически ред. От способността на обществата да приемат различията, да ограничават властта и да уреждат конфликтите без врагове.

Именно затова демокрацията не е просто ценност сред други ценности. Тя е предварителното условие за мир. Защото външната политика винаги започва отвътре. А там, където вътре има свобода, плурализъм и право, шансът навън да има мир е несравнимо по-голям.