Живяла съм във Франция почти пет години. За цялото това време не е имало година/сезон без протести, от които вандализмът е неделима част.

Във Франция протестът е традиционен инструмент за натиск

В политическите науки има една теория за моделите на отношение с властта – как гражданите упражняват натиск, така че властта да ги чуе. Във Франция традиционният модел е politique contestataire/(contentious politics), букв. конфликтна политика. За разлика, например, от САЩ, където отношенията с властта протичат през лобизъм, местни структури и индиректен натиск, заради което много рядко виждаме масови протести и 2020 г. беше обществен шок, в държави като Франция протестът е традиционен инструмент за регулация на исканията на гражданите. А коли се палят и по хубав повод, например когато Франция спечели световното (2018-2019, ако не се лъжа).

Не пиша това, за да разследвам дали вандализмът е нещо оправдано, или не, нито за да коментирам кои са извършителите. По скромните ми директни наблюдения по време на блокажи и стачки (които наблюдения, разбира се, не могат да се сравняват с клипчетата, които гледате от дивана вкъщи и нямам претенции за това), винаги става въпрос за смесени групи – има хора с крайни идеологически виждания, които са готови да протестират по всякакъв повод; има вандали; има провокатори – нищо от това не отменя легитимността на протеста и неговите искания. Просто усложнява, замъглява, понякога размива и убива смисъла. На по-високо ниво, разбира се, всеки легитимен конфликт в Европа веднага минава през пералнята на руската пропаганда, която е заета да предрича упадъка на Европа от около двеста години насам, вместо да си доизгради канализационната мрежа. Но това е друга тема.

Какъв е принципът, през който една държава определя принадлежност

Следващата концепция, която е важна, е какъв е принципът, през който една държава определя принадлежност. Франция въплъщава в себе си страхотното противоречие да е едновременно люлка на демокрацията във вида, в който я познаваме и разбираме днес, и да има наследство на силно класово разделение. Това разделение не е на бели/цветнокожи, французи/мигранти; то е културно (работнически семейства/бурожазни такива), социално (откъде идваш, къде живееш, какво работят родителите ти, с какво се занимаваш ти). В подобно общество се емигрира и живее изключително трудно като бял европеец, камо ли като човек от друга култура. Сегрегацията, расизмът, насилието (включително полицейско) и всички подобни си остават проблеми във Франция. И това напълно отделно от културните и социални различия, религиозният екстремизъм (помним "Шарли ебдо", надявам се) и т.н.

Умората на социалната държава се вижда най-добре там, където е най-слаба

Третият важен фактор е нещо, което Явор Сидеров написа много хубаво – омаломощаването и умората на социалната държава са най-видими там, където тя е била най-силна. Навсякъде все повече хора не виждат перспектива в демократичния, неолиберален, капиталистически социален ред. Онези, които го защитават с клишета, все още не са осъзнали, че той отдавна не съществува в този вид и че ако те го усещат така, то това е, защото работи за тях. Все още – защото още година-две с тази скорост и нещата ще изглеждат различно. Неравенствата се влошават. Държавата все по-трудно издържа хората, които свикнаха да разчитат на нея. Самата държава като фундамент се атакува отдясно. Образователните системи не могат да се справят с настоящето и не подготвят никого за бъдещето.

Националната държава бавно се измества от технологичната олигархия

Националната държава бавно се измества от технологичната олигархия по същия начин, по който едно време монархията е била изместена от меркантилната (търговската) класа, за да се роди републиканизмът; разликата е, че този път обща визия, ценности и стремеж към по-добро няма – има желание за оптимизация заради самата оптимизация (тоест без оглед на дългосрочните последствие или какво всъщност означава да оптимизираме), ускоряване на кризите и преразпределяне на благата към шепа хора, които искрено вярват, че мнозинството хора не заслужават да живеят добре и не е тяхна отговорност да осигурят това. В сделки и договорки като тази между Путин и Тръмп (или в това, че руската олигархия е платила сватбата на сина на Тръмп), в банкетите, на които на маси виждаме всичките тех батки заедно с ключови играчи на китайския пазар, например, показват, че национализмът вече е залъгалка за идиоти – върховната ценност е глобалния капитал, всичко друго е хляб и зрелища.

На този фон хората, които виждат решението в крайнодясното, национализма и завръщането към някакви измислени традиции са точно толкова смешни, колкото онези, които не виждат, че демократичният ред такъв, какъвто е изграден след Втората световна война, буксува и се срива. Онези, които сочат мигрантите като основен проблем са точно толкова слепи, колкото онези, които виждат симпатия към комунизма във всяка критика срещу капитализма, който отдавна не работи така, както сме си го представяли зад железните си завеси. Тези реакции са нормални – колкото едните вярват, че има връщане към някакъв златен идеал на нацията, толкова и другите са сигурни, че има как да се върнем в златните години, в които пазарът и демокрацията можеха да съществуват заедно и се уважаваха взаимно. Центризмът на Макрон във Франция обещаваше някакъв среден път, някаква нова система, ново решение. Виждаме докъде стига то.

Всичко това е невъзможно и колкото повече време губим в безсмислени идеологически спорове, толкова повече игнорираме реалните проблеми: безконтролното развитие на технологии, които не работят в полза на обществото в дългосрочен план; ширещата се повсеместно корупция; гниещите образователни системи; потъпкването на всякакви ценности от Украйна до Газа; климатичната криза, която всяка година ще става става все по-деликатно релевантна, докато накрая не стане осезаемо единственият ни проблем.

Отговорни сме ние, колективно, а това понякога означава да е трудно

Подобни призиви са и размисли са, разбира се, напълно безсмислени. Хората винаги са живели и ще продължават да живеят в автоматизма на собствените си страхове и клишета. Една от най-големите кризи на съвремието е, че сме роби на собствения си комфорт, а качествените промени в системите ни изискват жертването на този комфорт, поне за известно време – демокрацията ни е родена в кръв в същата тази Франция, на която отнема век и малко да проплаче свободна; същото важи и за американската демокрация, където всяка една победа, която днес наричаме прогрес и приемаме за даденост, идва след много съпротива. А напрежението между стари и нови системи ни води до две световни войни, в чието затишие поживяхме и се заблудихме, че това е нормата, а не изключението. Забравихме, че от нас зависи то да е норма, не от политиците ни. Че отговорни сме ние, колективно. И това понякога означава да е трудно.

Пиша всичко това просто защото все още ми се иска да вярвам, че има някакъв смисъл от други наративи, освен тези, които само задълбочават разделенията и проблемите, борят симптоматики, без да търсят първопричините. Разбира се, може и да греша и с песни по площадите и декларации на възмущение да бъдат победени онези, които избиват цивилни и унищожават света в името на печалбата. Прогнозата ми е обаче, че колкото повече заравяме глави в пясъка и отказваме да наричаме нещата с истинските им имена, спорейки кой е червен и кой – син, толкова по-зле ще става.

Текстът е от профила на Йоанна Елми във фейсбук. Публикуваме го със съгласието на авторката.