Туве Янсон е обичана от поколения читатели като създателка на муминтролите, но нейното творчество за възрастни разкрива дори по-завладяващ литературен свят. След „Лятна книга“ и „Градът на слънцето“, които предизвикаха читателски фурор, със знака на „Кръг“ излизат следващите два от общо петте ѝ романа за възрастни – „Честна измама“ и „Каменната поляна“. Двете книги с твърди корици вече може да се открият в добрите книжарници. „Честна измама“ се завръща в прецизно ревизирания превод на Антоанета Приматарова, а „Каменната поляна“ излиза за първи път на български в превод на Анелия Петрунова, с чието име се свързва голяма част от творчеството на Янсон у нас.

Написани в зрелия период на авторката, двата романа проникват в най-потайните кътчета на човешката душа. С характерната си деликатност, психологическа проницателност и неподражаемо чувство за хумор Янсон изследва крехката граница между истина и заблуда, между добри намерения и егоизъм, между спомени и действителност. Зад привидно обикновени събития и взаимоотношения тя разкрива дълбоки вътрешни конфликти и изправя героите си пред истини, които те невинаги са готови да приемат.

„Честна измама“ ни отвежда в затънтено скандинавско селце, сковано от дълга и сурова зима. Там живее младата Катри Клинг – необщителна, изключително наблюдателна и безкомпромисно честна жена, която се грижи за своя брат и за голямото си куче. Същото селце обитава и възрастната Анна Емелин – заможна илюстраторка на детски книги, която рядко напуска уединението на своята Зайкова къща.

Двете жени изглеждат напълно различни, но когато Катри решава да се сближи с Анна, между тях постепенно се зараждат сложни отношения, в които добронамереността и користта стават все по-трудни за разграничаване. Под привидно спокойната повърхност на тази необикновена история се разгръща напрегната психологическа игра, поставяща под съмнение представите за честност, доверие и измама.

Не по-малко въздействаща, макар и съвсем различна история разказва „Каменната поляна“. Главният герой Юнас е пенсиониран журналист, на когото предстои да напише биографията на Игрек – дълбоко ненавиждан от него човек. За да работи необезпокояван, той приема поканата на дъщерите си Карин и Мария да прекарат заедно няколко летни седмици във вила край морето.

Но вместо да намери спокойствие, Юнас постепенно се сблъсква със собственото си минало… Разговорите с дъщерите му съживяват общи спомени, които всеки от тримата пази по различен начин, а образът на омразния му герой започва все по-неприятно да напомня на самия него. Така замислената биография се превръща в повод за болезнена равносметка и преосмисляне на семейните отношения.

Макар значително да се различават по сюжет и атмосфера, „Честна измама“ и „Каменната поляна“ поставят един и същ въпрос: доколко познаваме себе си и хората, с които споделяме живота си? И в двата романа Янсон изследва човешката склонност към самоизмама и умението ни да оправдаваме собствените си постъпки дори когато осъждаме същите прояви у другите. С пестелив, но изключително изразителен език тя разкрива колко трудно е понякога да бъдем честни не само с околните, но и със себе си.

С „Честна измама“ и „Каменната поляна“ издателство „Кръг“ продължава амбициозния си проект за представяне на всичките пет романа за възрастни на Туве Янсон в единна художествена поредица, чието оформление е дело на Антонина Георгиева. Красивите картини на кориците са нарисувани от самата Туве Янсон, като тази на „Честна измама“ е неин автопортрет. След вече излезлите „Лятна книга“ и „Градът на слънцето“ колекцията е почти завършена – предстои да бъде допълнена с последния роман на авторката „Честна игра“. За първи път на български той ще излезе през 2027 г.

Туве Янсон (1914 – 2001) е финландска шведскоезична писателка. Родена в Хелзинки в семейство на скулптор и илюстраторка, тя прекарва голяма част от живота си в този град. Завършва Шведската художествена академия и добива световна популярност с детските си книги и комикси за муминтролите. Но в богатото ѝ творчество има и 5 романа за възрастни, които също са високо оценени. Янсон е носителка на множество отличия, сред които и престижният златен медал „Ханс Кристиан Андерсен“ (1966).

* * *

Из „Каменната поляна“ от Туве Янсон

Снимки "Кръг"

Те стояха на прозореца и го гледаха как слиза към сауната, вървеше не по пътеката, а точно встрани от нея. Косата му беше станала прекалено дълга на врата.

Карин каза:

– Така, откъм гърба, изглежда почти както човек си представя писателите. Трябва да намерим обувки с гумени подметки. Нали виждаш, че така не може, той ще падне и ще се удари.

– Но излетът – каза Мария. – Ако татко има желание...

– Може би, но тогава и мама идваше с нас. И така нататък, и така нататък, нали знаеш.

– Недей – каза Мария.

Обстановката в пристройката наистина беше много спокойна – уединено убежище, където един баща можеше да си почива, да пие, да се ядосва и да размишлява или чисто и просто да съзерцава лятната зеленина. Или дори да пише.

Но Юнас беше свикнал със стаята в града, стая, която беше в сянка заради полумрака на двора и под закрилата на зелената лампа за четене. Тук блещукащата на слънцето лятна вода се отразяваше в стотици слънчеви зайчета, които превръщаха неговото пространство във фокус на силна, ужасна светлина, трябваше да ги помоли за пердета. „Не, никакви пердета, забранявам им да шият пердета и им забранявам да заемат слънчеви очила от Векстрьом, ако човек като Векстрьом изобщо слага слънчеви очила, когато лови треска, и има допълнителен чифт за летни гости. Бог да ги поживи всичките, а също и мен.“

Юнас легна на леглото и сложи чашата на стола до него, но скочи подплашен от мигновен спомен: не трябва да се ляга върху дантелената кувертюра, но после се сети, че това неприятно текстилно изделие е сложено в дъното на ъгловия шкаф, и пак си легна. „Що се отнася до кувертюрите, светът е пълен с тях, а също и с жени, които ги плетат на една кука или със совалки, шият ги, перат ги, гладят ги и така нататък, и така нататък. И ходят на излети. На малък семеен излет никой не се осмелява да се държи зле. Аз се държах злобно, знам. Те искаха да ми покажат новата си територия, развълнувани са. Но поне веднъж мога да ги оставя да се оправят, без да ги разглезвам с демонстрации на интерес.

При всички положения не беше необходимо да ги плаша, не и Мария, с нея е прекалено лесно, тя си е изплашена по рождение. Само да знаеха колко ме плашеше да бъда баща.

В определени ситуации, например неделните обеди, не е сигурно дали неудържимото бръщолевене, за да избегнеш мълчанието, е по-добре, или по-зле от голото, безжалостно мълчание. Понякога ми се струва, че никога не съм разменил и една смислена дума с тези мои дъщери.

Навремето се криех зад безобидните ежедневни реплики, понякога с помощта на разговори за времето, и така държах семейния живот на що-годе удобно разстояние. Човек може да изгуби всякакъв интерес, когато работата му е да кара хората да говорят и да разголват душата си, когато забелязва и се опитва да прикрие техните глупости, пресилените им думи и пълното им неумение да правят изводи. Или просто да остави вестника да отпечата всичко както си е... Не, не го правех, опитвах се да постъпвам почтено, почти винаги, и беше необходимо да браня и изчиствам езика, да държа под око опасната за живота склонност на думите да бъдат изопачавани...

Чудя се дали Мария може да мисли съзнателно, може би само усеща, мисли в картини.

Съзнателното мислене би трябвало да предполага да анализираш и формулираш с думи, да прецизираш, отграничаваш и отхвърляш, да използваш всяка фраза с точното основание.

Може би Мария се обгражда със спомени, може би с тревожни представи какво я очаква, какво се очаква от нея, не знам. Много ми е трудно да извикам в ума си спомен или да отида дори още по-нататък и да придам форма на мислимото, затворен съм с тези думи, на които никога не успявам да придам яснотата, която им се полага.

И няма с кого да разговарям.

Ако си беше легнала да си почине в тази стая под ламперията на тавана на Векстрьом, Мария вероятно щеше да види форми в петната от влага и чворовете, може би щеше да се забавлява да търси носещи се по небето облаци и птици, докато накрая заспи.

Ето го. Игрек, моят враг и преследвач, мъкне след себе си тази ненаписана биография, в която и най-големите лъжци на света не биха могли да му вдъхнат живот. Онези чворове приличат на дупки от куршуми, например дупки от изплъзнали се от нечия уста думи. Той пак е тук със своето хилядократно изобразявано лице, едро, учтиво и безмилостно, и с огромното си шкембе, затворено в безупречен костюм. В това шкембе има място за безброй дупки от куршуми...“

Юнас се събуди от почукване на вратата, опита да скрие чашата под леглото и я събори, отвори рязко вратата и извика силно:

– Какво има пък сега?!

– Пепелникът – отговори Мария.

Той каза:

– Извинявай, сънувах нещо.

– Какво?

– Той ме преследваше, а аз само стрелях ли, стрелях, дум-дум-дум, направих го на решето, разбираш ли?

Мария кимна със сериозно изражение, даде му пепелника и му пожела лека нощ.

– Опитайте да заспите пак.

„Тя не разбира нищо. Идиотска работа.“ Юнас заспа отново, без да сънува, чак късно през нощта се събуди от студ и бързо, преди Игрек отново да го връхлети, потърси спасение в играта, която наричаше „синоними“. Тя може да се играе по много начини, например когато човек използва един и същ глагол в изречение: „Тя взе чантата, взе палтото, взе бастуна си и взе автобуса“ – на повтарящите се думи трябва да се намерят колкото се може по-прости заместители, без да се отдалечаваш от смисъла на изречението. Играта на синоними може да те закотви в анонимна ничия земя, където не се налага да броиш вълни или да правиш каквото и да било друго, за да получиш прошката на съня.