когато голяма част от поколението на 40- и 50-годишните разбират патриотизма като пеене на македонски, кръчмарски и чалга песни и игри на народни хора по механите, битовите заведения и в зала 1 на НДК или в „Арена-Армеец", като в същото време болезнено и почти истерично се въртят около собствената си ос в отчаяни усилия да осмислят живота си и да намерят причините защо положението у нас става все по-зле, а те живеят още по-зле от това все по-зле...

когато голяма част от поколението на 20- и 30-годишните емигрира с нарастващи темпове напред и на Запад – към Европа и САЩ, защото знаят, че и лошото там е по-добро от доброто тук, разбирайки, че в залятата ни от простотия (политическа, икономическа, финансова, културна) и аморалност (също така политическа, икономическа, финансова, културна),

аз не мога да приема това, което превръщащият се в национален герой кмет на Панагюрище каза, само по себе си, отделно от случващото се в страната ни, т.е. без да го поставя в нашия български национален и социален контекст.

Много разсъждавах над това слово, а по-скоро над реакциите по отношение на него, но тук ще споделя само следните 4 извода: 

1. Става безпощадно ясно, че нашият народ е престанал да очаква от своя елит (политически, икономически, финансов и културен), че той, елитът ни, ще говори това, което народът очаква и желае да чува. Пропастта между нещата, страховете, процесите, приоритетите, за които елитът си приказва и пропагандира, и нещата, страховете, процесите и приоритетите, за които народът се вълнува и споделя помежду си, става все по-дълбока и все по-широка. Народът вече е убеден, че елитът се интересува от някакви доста абстрактни и космополитни, не- и дори антибългарски цели и проблеми, че папагалства внушени му отвън тези и затова го подозира във всички смъртни грехове, вижда във всичко саботажи, посегателства и заговори срещу България, българското и българщината. А елитът нехае за всичко, което изпълва съзнанието и речта на народа, смята народа си за стадо, вързано му в кърпа, очевидно не го уважава и очевадно го презира.

2. Знанието и схващането за нашата история остава „замръзнало”, законсервирано – главно такова, каквото беше то в учебниците от същото това време на соц-а. Ние можем да имаме различно отношение към соц-а, но с 95% от това, което той ни втълпи, гравира, пирографира в главите (не всичко от това бе лошо и не всичко от него бе невярно) за нас е не просто истина, то е Истината от последна инстанция. Ние се страхуваме, че ако се замислим над него, ако не дай Боже, се опитаме част от него да преосмислим от гледна точка на далеч повече достъпната ни вече информация и от многобройните, съществуващи и допустими сега да бъдат изразени, гледни точки, то ще извършим национално предателство. Така ние се отнасяме към Историята като към Свитък от догми, имаме екстремистко, фундаменталистко отношение към нея. Не ни и хрумва, че Историята не е това, което ни е било позволено да мислим за нея, а това, което е било. История и Истина са сиамски близнаци. Те си приличат и по това, че не са веднъж завинаги известни, а пътуването към тях, тяхното търсене е мъчителен процес на знание, познание и себепознаване. Нелепо е да се мисли, че Историята е такава, каквито сме ние. Не, ние сме такива, каквато е Историята ни. И затова ако я гледаме с неадекватна оптика или през криво огледало, ние самите ставаме неадекватни като народ и изкривени като хора, като българи.

3. Отново и отново показваме, сякаш се стремим дори да си докажем – на самите себе си – че сме силни в думите, в словата, в приказването, за да свръхкомпенсираме отказа си от реални дела и действия за промяна на статуквото, дереджето, състоянието, положението си. Приветстваме говорещите, но не подкрепяме действащите. На нас говорещите – при това говорещите само това, което искаме да чуем – са ни по-скъпи от онези, които действат и ни приканват към действия. На нас ние у хубаво някой да каже нещо пo така, по-юнашко, по-храбро, по-яростно, да ни изкeфи хубаво и както трябва, но да не сме ангажирани с работа над себе си и за блока си, за квартала си, за града си, за отечеството си. Нашата пара винаги отива в свирката, в словото, в начесването на крастата да им го кажеш в очите. Е, по-добре е някой друг да им го каже, а ти да се самоизразиш като личност лайквайки или шервайки казаното- отново и отново кукишът, средният пръст към Онези. Без Онези дори да си го преместят в другия джоб, защото като сме такива мърди, защо да им пука за нас... Ние няма да се възмутим ни на грам, ни на миг, когато ни обират с 4, 8, 16, 24 милиарда. Ние няма да си мръднем пръста, когато ни управляват злостни корупционери, когато културен министър парадира с простащина, когато свирепстват монополи, когато ни съсипват природата, когато ни прогонват децата... Но миналото незабравимо ни кара да настръхнем, да се удряме в гърдите до посиняване – Булгар! Булгар!!!

4. Повечето, даже много повечето от българските граждани и селяни, от нас - българските граждани и поданици, от българските граждани и маргинали, от българските граждани и интернет-мрежуващи - живеем в друго време и пространство в сравнение със своите деца, с нашите талантливи, креативни, трудолюбиви, знаещи и можещи млади хора. Ние сме вгледани повече в миналото и отчасти настоящето (но като резултат от или спомен за миналото), а младите хора са вгледани отчасти в настоящето (но като нещо, което трябва да се преустанови и от което трябва да се избяга) и повече в бъдещето. Ние сме затворени предимно в границите на страната си и най-вече в себе си, а те са отворени – предимно отвъд границите на страната си и най-вече към обществата, където могат да намерят реализация, оценяване, признание и призвание. Ние сме хленчещи и самосъжаляващи се, те са борбени и самоактуализиращи се (което в превод от наукообразния език означава – да се стремят да стават по-добри, да знаят и могат повече). Ние не си даваме робското минало, те искат да имат свободно бъдеще...

Ето в това е главното по отношение на моето отношение към емоционалната реч на кмета на Панагюрище – аз искам миналото на България да се помни, но още повече искам България да има бъдеще. За миналото може да се произнасят слова, за бъдещето обаче се извършват дела. И никой друг, освен младите хора на България вече не е способен на подобни дела. А ний... А ние или поне огромното мнозинство от нас си падаме по словата, по говоренето, по приказването. Особено пък по разгорещеното обсъждане какво и как бил казал някой. Някой друг, но пак, отново и за сетен път не ние...

----

* Коментарът е от блога на Николай Слатински. Заглавието е на Клуб Z. Още текстове от този автор може да намерите ТУК.