Прочетохме, че е дошла да извършва преврат, че била менте, че никой не искал да я вижда в Румъния, че била отговорна за неуспехите на Никола Груевски в Македония, че вероломно се бъркала във вътрешните работи на една независима държава.

Защо тия нерви?

Бившата правосъдна министърка на Румъния не може и не бива да бъде приемана за единствения и неотменим „пътят и истината, и животът“, но още по-малко може да бъде товарена с греховете, с които пропагандната машина я затрупа.

Но пък колкото повече конспирация, крясъци, клевети и л..на (без извинение – б.а.) полетят към вентилатора, толкова повече разговорът става личен, уличен и далеч от същественото.

„Ама какво си представя тая?“

Нищо. И ако някой се бе опитал да слуша и да участва в дискусията с Моника Маковей, щеше много ясно да го разбере. Тя от години прави това – разказва за постигнатите успехи в Румъния в борбата срещу политическата корупция, в основата на които бяха нейните реформи през 2005-2006 година. Който иска, само слуша. Който иска, пита за съвети. Който пък иска, ги изпълнява.

„Уфф, много са неприятни тия, дето я поканиха...“

Много хора се дразнят на много хора. Не знам със сезоните ли е свързано, от стреса ли е или онова нещо преходът, който по едно време беше свършил, е виновен. Факт обаче е, че „говорещите глави“ - сред които сме и ние, журналистите, се спускаме по бобслея на „тоя не ме кефи“ и не можем или не искаме да отсеем важното от съпътстващите детайли.

А въпросите са прости:

Доволни ли сме от борбата с корупцията и организираната престъпност в България?

„От кое?“, гласи един от най-популярните отговори напоследък. Доволните вероятно се познават помежду си. Няма нужда да четем изследвания, за да научим, че липсата на усещане за справедливост е повсеместна. Че никой не вярва на институциите, че безредието е новият ред.

Тогава правим ли нещо?

Правим. Заливаме с помия всеки, който ни събужда от дрямката и ни припомня, че имаме голям проблем. Съчиняваме с речника на първокласници теории на конспирацията, в които всеки недоволен от блатото бива оплитан, за да отиде енергията му в отплитане. Стоим като кисели многознайковци отстрани и цъкаме с език срещу всеки, който се опитва да направи поне нещо. Така изглеждаме мъдри. В л..ната, ама мъдри.

А какво точно правим?

Лабавите нерви се опъват най-вече от неизбежността на разговора за правосъдието. Каквито и интриги да се създават, колкото и публични говорители да са ангажирани в мятането, хората искат да говорят за липсващия ред. Прочетете форумите – лесно е да отсеете организираните атаки от автентичните коментари.

Хората не се интересували, а?

Лабавите нерви се опъват и от неизбежността на посоката – започне ли разговор за безредието и за установяване на работещо правосъдие, рано или късно стигаме да прокуратурата. Нищо че на този етап политическото усилие е насочено само към разделянето на ВСС. Това обяснява истерията срещу всеки опит за сериозен разговор по темата. По-мъдро е (виж първия път, когато тази дума е употребена тук - б.а.) да прогнозираме края на света и да се радваме на поредния ни общ провал, отколкото да потърсим къде е сърцевината на проблема и да обсъдим как го решаваме.

Някой ще преведе на Моника Маковей публикуваните небивалици по неин адрес, тя ще ги запомни, но ще й бъде много трудно да разбере, че всъщност мишената не е тя, а е самият разговор за правосъдието. Думата „лъжец“ в заглавията по адрес на премиера само направи още по-усърдни вентилаторите.

А българите се чудят на какво да вярват повече: на осъдените и вкарани в затвора румънски министри и депутати или на шумните прокурорски пресконференции в София, които катастрофират в съда? На двойно по-високия икономически ръст в Румъния или на бодрите лозунги как сме задминали Румъния? На арестите на олигарси в Букурещ или на честни посетители в КТБ, които искат да разследват разграбването й?

Такива едни бъркотии в главите ни. Така хубаво си живеехме без тая Маковей...