Свидетели сме на последното действие на едно проточило се надлъгване между Гърция и ЕС, между Ципрас и Меркел, между Варуфакис и финансовите министри на еврозоната. Гърция е заложила всички свои чипове на последното раздаване: когато картите бъдат сложени на масата, тя или ще спечели някакво облекчение на дълга (т. е. възможност да взема нови чипове на кредит), или ще си излезе разорена и играта ще свърши. За съжаление, политиката в ЕС и еврозоната наистина започва да прилича на хазарт, в който всеки блъфира или опитва да упражни психологически натиск върху другите. И не става дума само за Гърция: Камерън в Англия, а дори и Меркел са седнали около масата за покер. Да разгледаме основните стратегии на играчите:

Гръцки трикове
Сириза се позиционира така, че да е невъзможно Ципрас да се върне с празни ръце от Брюксел. Крайно лявото крило в партията заплашва, че ще го бламира, ако приеме някои аспекти от програмата за остеритет (като намаляването на пенсиите, например). До края на месеца заплахите за бламиране ще се увеличават, което има за цел и да окаже натиск върху ЕС за отстъпки.
Гърция спечели досега почти шест месеца отлагане на решението на дълговата си криза. За мнозина това беше загуба на време и допълнително изостряне на ситуцията: междувременно и Варуфакис успя да вбеси всичките си колеги, та се наложи в последно време той да бъде държан на задна линия. Смисълът от всичко това, от гледна точка на Гърция, беше в продължилото финансиране на гръцките банки от страна на ЕС. Голяма част от това финансиране се превърна в „бягство на капитал“ обратно към банки в еврозоната. Тоест гръцки фирми и граждани – за да защитят спестяванията си от възможен фалит на Гърция – ги изтеглят и прехвърлят в банки в Германия или Франция. По изнесени данни това изтичане на капитал е достигнало 75% от БВП на Гърция.
В този смисъл Варуфакис и компания получават нов „коз“ в наддаването: едно евентуално излизане на Гърция от еврозоната не би изличило (като цяло) спестяванията на гърците, а по-скоро само публичния дълг на страната. Но този блъф също е много рискован, защото парите на гръцки граждани и фирми ще се окажат под контрола на ЕС в еврозоната: тъй като правилата за излизане от нея са неясни, не е изключено гръцката сметка да излезе без кръчмар и парите да бъдат „загубени“ по един или друг начин.
Всичко това подсказва, че рисковете от излизане на Гърция от еврозоната са твърде големи и за двете страни. За ЕС е важно да не допусне най-вече системен разпад на еврозоната. Опасността от такъв, дори при излизане на Гърция, е много малка, но пък репутационният проблем ще бъде сериозен. Еврозоната ще започне да изглежда като образувание с променлива геометрия, неясен брой участници, непредвидимо бъдеще. Мнозина твърдят, че Гърция може да бъде използвана като дисциплиниращ пример за останалите, но това не е сериозно: една гръцка катастрофа ще е просто много лоша реклама за еврозоната и ще създаде общо чувство за несигурност в гражданите на много държави, а и в инвеститорите от останалия свят.
Поради това, ако трябва да се залага, шансовете са в полза на оставането на Гърция в еврозоната с цената на компромис от страна на ЕС. Този компромис ще бъде малък, но достатъчен Ципрас и Варуфакис да могат да го опаковат като частична „победа“ за собствената си публика. Никой няма да е доволен – ЕС ще си създаде допълнителен проблем от типа „морален хазарт“: т.е. възможността други държави да използват гръцката стратегия в бъдеще. Но пък „печалбата“ от тази стратегия ще е като цяло минимална. Гърция също ще е недоволна, защото ще остане „неразбрана“ от своите партньори и няма да има никаква съществена промяна в общата финансова политика на еврозоната. Но всички ще почувстват облекчение.

Немският блъф
Меркел има един основен проблем и той е вътрешен: да убеди собствените си избиратели, че спасяването на еврозоната си струва и че то няма да доведе до загуба на фискален суверенитет от страна на Германия. Тоест – няма да струва скъпо и решенията ще се вземат най-вече в Берлин. Същевременно обаче Меркел трябва да има друго съобщение за останалата част от Европа – а именно, че еврозоната не е немски проект, че той има достатъчно механизми да стои на собствените си крака и да се самозащитава при криза. Външната и вътрешната задача на Меркел си противоречат. За да бъдат „решени“ и двете, е необходим театър и психологически драматизъм.
Да вземем реакцията на Германия на действията на Европейската централна банка и Марио Драги – нейният шеф – като пример. През 2012 г. Марио Драги „спаси“ еврозоната като съобщи на пазарите, че ЕЦБ ще осигури неограничена ликвидност (ще направи „каквото трябва“) за търговските банки, ако се наложи. Това означаваше, че Драги ще завърти европечатницата (грубо казано), ако системни банки в еврозоната започнат да изпитват трудности (да речем заради фалит на Гърция). За да бъде възможна подобна намеса, ЕЦБ създаде различни програми за изкупуване на държавен дълг от търговските банки, което си беше индиректно подпомагане на закъсалата европейска периферия (например, т.нар ОМТ – Outright Monetary Transaction – програма). Самото въвеждане на тези мерки намали натиска върху еврото и успокои лихвите по дълговите инструменти на Италия, Испания и т.н. Печатницата всъщност не се наложи дори да бъде използвана.
Въпреки че действията на Драги бяха безусловен успех, те представляваха сериозно увеличаване на властта на ЕЦБ за сметка на националните правителства и Берлин. Драги – де факто – декларира че може с решение на ЕЦБ да предизвика високи нива на инфлация. По този начин тежестта от кризата би се преразпределила – губят страните със спестявания (Германия), а печелят страните с дългове (Гърция, Испания и т.н.). Това – поне на пръв поглед – противоречи на мандата на ЕЦБ, който е банката да се грижи за „ценовата стабилност“ в еврозоната – т.е. да не предизвиква инфлация.
Какво трябваше да направи Германия в ситуацията? От една страна, Драги показа, че еврозоната е достатъчно жизнена да се справя с кризите си. От друга страна обаче това стана за сметка на загуба на контрол от Берлин. Ако Меркел се беше противопоставила на Драги, това би било краят на еврото. Ако му „признае“ новите првомощия, обаче във вътрешен план тя започва да изглежда слаба и да губи правомощия.
В тази трудна ситуация стратегията на Меркел бе следната. Първо, Германия оказа натиск върху партньорите в ЕС да подпишат т.нар. Фискален договор, чийто смисъл е основно да убеди немския избирател, че за в бъдеще държавите в еврозоната няма да изпадат в опасност от фалит. Тоест засилват се санкциите за нарушаване на маастрихтските правила за дълг и дефицит. Този договор не решава с нищо настоящата криза, но „успокоява“ немския избирател, че повторение няма да се случи. Второ, Германия започна поредица от съдебни процедури срещу действията на ЕЦБ и специално програмата ОМТ. Без да влизаме в детайли, посланието от окончателните решения на съдилищата най-вероятно ще е следното: действията на ЕЦБ не са незаконни, но те са извънредни и могат да се ползват само в изключителни обстоятелства. (В момента се очаква решението на Европейския съд в Люксембург, след което отново немския конституционен съд ще се произнесе.)
Ако трябва да обобщим, стратегията на Меркел е да проектира стабилност на еврозоната в международен план, а във вътрешен – запазване на максимално количество „суверенни“ прерогативи за Германия и ограничаване на ролята на ЕЦБ и други евроинституции. Тази стратегия е рискована: и немският избирател, и европейските граждани в един момент могат да се окажат „излъгани“. Първите, че немският суверенитет не е толкова еднозначен, а вторите – че еврозоната има достатъчно инструменти за доброто си функциониране.

Британски импас
Най-лошият играч засега се оказва Кармеън обаче, който успя да се вкара в почти невъзможна ситуация с антиевропейските си заигравания. Референдумът за излизане на Обединеното кралство от ЕС е вече неизбежен и резултатът му е трудно предвидим, макар че все още шансовете за запазване на статуквото са по-големи. Камерън стигна дотук в желанието си да отнеме гласове и влияние от антиевропейските популисти от UKIP, като за целта даде прекомерна тежест на посланията на собствените си евроскептици. Неговата надежда беше след изборната победа да си даде достатъчно време, за да може да гарантира един позитивен вот за продължаване на членството в ЕС. Проблемът е обаче, че популистките настроения и политическата динамика, която бе създадена, изглеждат неуправляеми и непредвидими. Основният коз изглежда ще е позицията на лондонското Сити – финансовото сърце на Великобритания – което ще получи аритмия, а може и да спре при евентуален Brexit. Така или иначе, очакват ни две години на изнервеност със сериозни последици не само за Обединеното кралство, но и за целия ЕС. Защото не бива да се лъжем – евентуално излизане на Лондон би било шок върху ЕС многократно по-сериозен от едно напускане на Гърция. Вярно е, че Великобритания е труден член на съюза, но тя е и член с огромен принос в него и като икономика, и като политическа и военна тежест. Излизането на ключова държава не само би отслабило ЕС, но би повдигнало и екзистенциални проблеми – най-малкото формирането на групи от държави „на различни скорости“ ще започне, което може да предизвика множество непредвидени последици. Подобно на Ципрас, Камерън разбира, че за самото Обединено кралство излизането – макар и не катастрофално – ще е със силно негативни последици. Затова са и неговите почти отчаяни опити да договори с партньорите възможни поправки на основните договори, които да продаде у дома като „победа“. Проблемът е, че засега самият той не знае какви трябва да са тези поправки: предложенията за ограничаване на правото на придвижване например са абсолютно неприемливи и са „non-starter”. А за промяна на политиката по социалните помощи, да речем, не са му необходими промени в договорите. Всичко това поставя правителството в Лондон в неудобно положение и не предвещава нищо добро на идващия референдум.
За по-хазартните по природа описаното по-горе може би изглежда нормална политическа игра. Но когато съдбата на цели народи зависи от високорискови стратегии, нещата стават проблематични. В игрите трудно могат да се предвиждат много ходове напред – вярно е, че с развитието на компютрите сложни досега игри –като шахмата – станаха до голяма степен изчислими. С политиката, обаче, не е така и поемането на прекомерни рискове с надеждата за „случването“ на най-добрия вариант е обикновено рецепта за катастрофа.

* Анализът на Даниел Смилов е публикуван в портал "Култура" и в блога му. Подзаглавието е на Клуб Z. Още текстове от същия автор може да прочетете  ТУК.