Мисъл, която зрее от години в театралната гилдия, преди седмица бе произнесена на глас. Директорът на Младежкия театър Владимир Люцканов заяви, че 50 театъра са много за България и трябва да се предприемат драстични мерки за справяне със ситуацията. Сценичните изкуства отново са в криза – както и миналото лято, както и по-миналото… Липсват милиони, театралните каси отчитат стотици хиляди левове дефицит, няма пари за постановки, за хонорари, за ток и парно. Пред фалит ли е културата, се питат творците.

На фестивала „Варненско лято“ Люцканов заяви още, че е лъжа твърдението, че театрите са пълни – те се изпразват все повече и повече:

„Не е нужно да си голям стратег, мислител, далновиден политик или организатор, за да забележиш нещо, което се вижда с прости цифри…“

Поканихме Владимир Люцканов, за да обясни къде според него е спасението на сценичните изкуства.

– Г-н Люцканов, в началото на седмицата събрахте целия състав на Младежкия театър, за да решите как да продължите да правите изкуство без пари. Излязохте ли с някакво решение?

– В интерес на истината не знам как да отговоря, не мога да отговарям за стъпките, които ще предприемат работещите в Младежкия театър. Разказах им всичко, което се е случило в театралния ни живот от края на 2010 г., когато влезе в сила Реформата в сценичните изкуства.

Първата стъпка си остана последна

Историята с Реформата тръгна от това, че отидохме една група театрали заедно с Йорданка Фандъкова при Бойко Борисов, за да му представим модела на общинските театри, по който искахме да се промени финансирането на държавните – не знам дали това е най-съвършеният модел в момента, но върши работа. Как се завъртяха нещата, че не се стигна до това, а до този вид Реформа…, не знам. Има една максима: „По-добре да има лошо решение, отколкото липса на решение“. И си казахме всички, че в крайна сметка това все пак е някаква стъпка, тя ни позволява да генерираме повече приходи. Не позволява нашите пари, които сме изкарали, да влизат в бюджетната сметка и веднага да се връщат при нас. Защото преди те изчезваха – ние работим, а парите отиваха за някой закъсал театър да си плати парното или тока. И си казахме ок, като първа стъпка – да. Но се оказа, че тази първа стъпка си остана последна, превърна се в статукво.

– Втората стъпка не беше ли в началото на тази година, с корекциите в Реформата, които вдигнаха минималния праг на цените на билетите?

– Не, имаше такъв и при предишния мандат на Рашидов, след което беше премахнат. А при правителството на Орешарски екипът на Стоянович вкара тихомълком два безумни момента в Методиката – единият беше, че ако средната цена за билет за тази година е по-ниска от средната цена на билета за миналата година, ти биваш наказван с отнемане на 10% от приходите. Нещо, което противоречи на всяка пазарна логика, защото всяка година е сама за себе си. Самоучастието също беше променено. За населени места с над 350 хиляди зрители самоучастието на един театър трябва да е 40%. Нещо, което също е абсурдно. „Самоучастие“ означава, че твоето участие в бюджета на театъра не може да е по-малко от 40% – огромна част! Още тогава сигнализирахме, че това ще доведе до страхотни последици. И тази година изведнъж пък това правителство със задна дата от 1 януари създаде нови минимални цени на билетите и промени самоучастието – за нас то е 65% на 35% и донякъде е изпълнимо, но е непосилно за театрите в малките градчета.

– Там и без това няма много публика, пълно е, само когато има „мечки“, нали така?

– Общо взето, така излизат нещата. Откакто въведоха Реформата през 2010 г., съм давал купища интервюта, говорил съм и пред директорите, и пред колегите, че тази реформа е неправомерна спрямо малките провинциални театри. Защото те какви приходи да генерират от продажба на билети? Но нищо не се направи. Наложи се като с желязна ръкавица отгоре и не мръдна.

Хитреем и пробиваме системата отвътре

– Управляващите обаче казваха, че театрите са пълни, не е ли така?

– Театрите бяха пълни, но в големите градове, в София. В провинцията не беше така. Употребих много време и цялото си красноречие да обясня, че системата не може да бъде уеднаквена. Че трябва да се изхожда от спецификите на всяко населено място, на всеки регион. Да се види раждат ли се деца, обедняването, покупателната способност, демографската криза… Но нищо не направиха. Това принуди колегите, когато нямаше минимални цени, да продават билети за по 2 лева, а симфоничните оркестри да се делят на малки групички и да ходят да свирят по училищата и да акумулират по този начин билети, които се умножаваха по нужната сума според Методиката. Започнахме да хитреем и да пробиваме системата отвътре. Но това беше според мен акт на невъзможност да се издържат някои – особено театрите в малките градове. Никой не обърна внимание.

Започнахме да говорим на всяко събиране, че не може количественият показател да бъде водещ в изкуството, не може билетите да са най-важните. И се измислиха едни неща – за участие във фестивали да се дава някаква сума, за първа българска пиеса да се дава…, но това е капка в сравнение с генерирането на общия бюджет.

– Бяха измислени и рестрикции.

– За да може да оцелее, Министерството на културата налага рестрикции върху нас. Започва да ни наказва за някакви безумни неща, да ни взима едни пари, да изисква от нас неща, които не е възможно да бъдат реализирани. И ние, вместо да бъдем партньори с Министерството, започваме да воюваме.

– Реалистично ли е да бъде приложен моделът на столичните общински театри в държавните?

– Напълно. Общината плаща режийните разноски на един театър. Не работиш като луд, за да си плащаш тока и парното. След което им се дава твърда сума – съобразена не просто със заплатите, а и с това да има т.нар. пари за дейност. За всеки театър това е специфично. За Кукления театър е едно, за Театър „Зад канала“ – друго, за Театър „Възраждане“ – трето, за Театър „София“ – четвърто. Оттам нататък приходите остават за тях и могат да раздават допълнителни пари, да направят допълнителна постановка. Но така или иначе те в началото разполагат с някакъв реален бюджет. И всеки мениджър знае още в началото какво може да направи по време на сезона. Но това е реален бюджет, а не такъв, който е изчислен…

– В извънстоличните театри този модел възможен ли е?

– Вижте, аз бях обвинен в какви ли не грехове след едно мое изказване на фестивала „Варненско лято“ – когато в целия поменик от проблеми заявих, че 50 сценични културни института са много за население от 6, 5 милиона души у нас. Дадох пример с България в началото на 40-те, преди да напъпли комунизмът и партизаните, когато е имало театрална система, създадена въз основа на икономическите, обществените и социалните нужди. И сега моите колеги от провинцията, а и някои от столичните… – вчера един щеше да ме бие на улицата, какъв глупак съм бил, колко бил разочарован от мене – приеха това като повик да се съкращават театри. А аз съм последният човек, който ще предлага да се съкращават театри. Ще бъде страхотно падение, ако започнат да се съкращават театри заради това, че няма пари. Рестрикцията „Няма театър – няма проблем“ е много опасна. Първо трябва да се промени системата на финансиране и едва тогава да се оптимизира системата на извънстоличните театри.

Не само малките театри ще загинат, ще загине Театърът

Една моя колежка – Невена Митева, директорката на Габровския театър, едва ли не ме обвини, че ето – чрез мен – започва акция за унищожаване на малките театри. Боже Господи! Аз, ако съм участвал в такава акция, Невена Митева нямаше да играе пет пъти в Младежкия театър „Ромео и Жулиета“, представлението на Петринел Гочев! Щях да заключа вратите и да кажа: „Умирайте, или плащайте наем!“ Мога да посоча сигурно още десет такива малки провинциални театри, които безвъзмездно са играли в Младежкия – Смолян, Стара Загора, Русе… Ако съм имал желание да проповядвам затваряне на малките театри, нямаше да им отворя вратите, за да играят без наем.

Един потомствен театрал като мен, който дето се вика съм израснал в краката на Апостол Карамитев, Асен Миланов и Спас Джонев, да бъда обвинен в желание да бъда рупор на някакво Министерство на културата, с което се карам всеки ден! Това е смешно. Смешно е също така да се счита, че една театрална система, направена по подобие на руската – в годините на социализма, в средата на миналия век – може да продължава да съществува и днес по същия начин. По дяволите, това също не е възможно! Нали светът се променя?!

– Съгласни сме с вас, стига да не се отнася за нас.

– Процесът не е прост. Но има много начини извънстоличните театри да съществуват достойно. Вчера сме си говорили с Маргарита Младенова какво да правим – със самите нас, включително. Защото ако не се предприемат някакви стъпки, не само малките театри ще загинат, а ще загине Театърът. Всички ще сме еднакво бедни, еднакво изнервени, в еднаква невъзможност да вършим това, за което сме родени.

– В закриването на театри ли е изходът?

– Не, за закриване не мога да говоря. Считам, че към театрите извън столицата трябва да се подхожда индивидуално. В Министерството вече имат изследвания за това кой в каква ситуация е. Въпросът не е в рестрикциите, а да се продължи борбата част от тези театри да минат към общините. Само че – ще ми подхвърли някой – общините са бедни и нямат възможност да издържат театър. Ами тогава държавата да предвиди някаква сума в общинския бюджет, която да е за култура и да обслужва този театър! Едни театри могат да минат към общините, други да съществуват на принципа за кандидатстване по проекти, трети могат да станат открити сцени, четвърти – приемни сцени.

Не е въпросът в това дали ми се сърдят колегите, дали твърдят за мен, че искам да се затворят театри. Не, аз искам да не бъде затворен Младежкият театър. Искам да работя в климат, който позволява на тези хора тук да бъдат творци, да работят, да не са унизени.

Преди две седмици на среща с Рашидов и с Банов ги попитах: „Вие защо не поживеете известно време с 377 лева чиста заплата месечно, както живеят половината от младите ни актьори. Що не вземете да се опитате? Да видим докога ще стигне вашият ентусиазъм?“ Не ми отговориха. Съгласни са, че заплащането е много ниско.

Но ако не се направи реформа на Реформата, ще загинем. От Народния театър до „199“.

– Ще загинем – метафора ли е това, или нещо реално?

– Разбира се, че е реално. Още миналата година сигнализирах, че има отлив на публика. За Младежкия театър това означаваше следното – спадът на публиката от първото полугодие на 2013-а спрямо първото полугодие на 2014-а е с 2 хиляди билета по-малко. Може би не изглежда много страшно, не беше нещо, което не можем да преодолеем. Но беше тенденция. Още тогава заявих в Министерството: „Хора, публиката започва да се оттегля…“ Аз обаче дори не съм предполагал, че тази година ще има толкова голям срив. Разликата между първото полугодие на 2014-а и първото полугодие на 2015-а в Младежкия театър са още 7 хиляди билета по-малко.

– Тук веднага ще ви опонират, че не сте си свършили работата като мениджър.

– Да предположим, че не съм си свършил работата. Александър Морфов също ли не си е свършил работата? В Народния театър спадът на публиката е 30%. Маргарита Младенова също ли не си е свършила работата? В „Сфумато“ спадът е 27%. Моят спад е 25%…

Ние сме страшно много, а публиката – една шепа

– Официалните данни на Статистическия институт обаче не са такива – те констатират, че публиката се е увеличила.

– Не знам как са го изчислили, защото ние всеки месец даваме отчет в Министерството. Броят на публиката беше отрязан като с ножица. Тук имаме представления, на които салоните бяха толкова пълни, че артистите се чувстваха като на стадион. А сега играем на партер.

Какво съм сбъркал, по дяволите, в мениджърската си стратегия, че изведнъж от януари се стигна до този спад?! Значи проблемът не е в мениджъра, или поне не само в него. Това е тенденция. Хората обедняват, страхуват се за бъдещето си и предпочитат да си купят сирене, за да нахранят децата си. Тенденция е и това, че нашата публика заминава за чужбина и няма никакво намерение да се връща в тази държава. Тенденция е и, че се роят други театри. Да са живи и здрави! Колкото повече, сигурно е по-добре. Но ние сме страшно много, а публиката е една шепа.

Във Франция в държавни културни институти самоучастието е между 10 и 20%. Ние обаче не сме търговски дружества, ние сме театри! Колкото можем – работим. Денонощно.

– Говори се, че имате 250 хиляди лева дефицит…

– Не, не е толкова. В момента сме назад с около 110 хиляди лева неразплатени задължения. Това означава, че с парите, които изкарваме в момента, можем да си платим унизителните заплати и сме на ръба да спрем да работим нова продукция. Макар че аз съм свел тази година бройката до три нови постановки – един на голяма сцена, един на камерна и един детски спектакъл. Това е дълбоко недостатъчно, за да акумулира нова публика и интерес към театъра. Но ние не можем да обслужим задълженията си за парно, да не казвам колко е. Не можем да обслужим задълженията си по авторски права, много трудно плащаме хонорарите… Във всяка една област, в която се изискват пари, ние сме неплатежоспособни.

– Оттук нататък как ще се борите, г-н Люцканов, с каква мотивация?

– Страхувам се, че моята лична мотивация все повече се изпарява. Признах пред колегите си, че съм на прага да си подам оставката. От една страна ми казват „махни се“, от друга чувам – „капитанът напуска кораба последен“. И съм в позиция на шпагат. Продължавам да стискам написаната си оставка – не за друго, а защото искам да се борим още известно време. Защото искам нещо да се промени.

площад "Славейков"