Съдебната реформа нажежи летния въздух, покачи адреналина и разпали творческите щения в най-ниския медиен регистър. В тази благоприятна среда, освен микроорганизми се родиха клипове и плакати, наизскочиха яки момчета и коментатори с нездрав интерес към съдебната власт (и оскъдни познания за нея). В сутрешните блокове заца(ца)рува цацикито на желаещите да прецакат съдебния министър, които като в кулинарно шоу бъркаха киселото мляко на персоналната ненавист с краставиците на собствената си конституционна експертиза. Настана време само за конституционни дебати...

От тези дебати почти всички окончателно се убедиха, че съдебната реформа всъщност трябва да се случи. Основните разминавания в позициите се сведоха до две. Първото е за конкретната формула на разделяне на Висшия съдебен съвет (ВСС) на две колегии/панели – съдийски и прокурорски. Второто е за времето на приемане на промените и политическите им спонсори: част от противниците на предложенията настояват те да бъдат приети след изборите и да не се считат като успешна инициатива на Реформаторския блок (РБ).

Двете колегии

Експертният дебат премина от откровено ялови въпроси – като необходимо ли е ВНС и противоконституционно ли е явното гласуване във ВСС – към централния аспект на реформата: идеята за двете колегии. Това е добър прогрес, защото дава възможност за фокусиране върху същественото.

Основното възражение срещу тази идея е, че превесът на представители на парламентарната квота в прокурорския панел поставя прокуратурата в политическа зависимост. Дори – по думите на някои - я прави част от изпълнителната власт. На тези възражения трябва да се отговори, но преди това е редно да се спомене, че вече de facto е постигнато съгласие по формулата на другия панел – съдийския. При него има лек превес на представители на самите съдии в съотношение 6:5. Подобна организация е в съответствие и с препоръки на международните организации на съдиите.

Няма ли подобен аргумент и по отношение на прокурорската колегия? Не е ли редно и избранниците на самите прокурори да имат превес над парламентарната квота?

Първо, дълбоко погрешен е аргументът, че парламентарната квота прави ВСС подчинен на Народното събрание (НС). Парламентът само избира част от членовете на ВСС, но след този избор те се ползват с абсолютно пълна независимост – нито могат да получават нареждания, нито могат да бъдат отзовавани от назначилите ги. Във всеки конституционен модел подобен род назначения – от най-висш орган – са гаранция за неговата независимост. В САЩ, например, съдиите във федерални съдилища се предлагат от президента и се назначават от Сената. Да се твърди, че това прави Върховния съд – да речем - част от изпълнителната или законодателната власт, е абсурдно. Ако следваме подобна грешна логика, ще излезе, че нашият Конституционен съд е част от политическите власти, защото президентът и НС назначават по една трета от съдиите в него. Ето защо аргументът, че парламентарната квота и нейният превес правят съда или прокуратурата „част от“ законодателната власт, е напълно несъстоятелен.

Може ли, обаче, парламентарната квота да превишава прокурорската в съотношение 6:5, докато при съдийската това да е обратно?

Нищо в конституцията не забранява съд и прокуратура да бъдат третирани различно, стига независимостта и на двете да е достатъчно гарантирана. Стана вече дума, че наличието на парламентарна квота не е само по себе си нарушение на независимостта на даден орган – а дали тя е от 5 или 6 човека има още по-малко отношение към този въпрос.

Нещо повече, структурните особености на съд и прокуратура определят необходимостта от различни решения за двете институции. Съдът е децентрализиран и неговите звена са напълно независими един от друг. Техните представители във ВСС не образуват монолитна група, както представителите на прокуратурата. Тя, както е известно, е йерархична институция под контрола на главния прокурор. Квотата й много лесно може да стане инструмент на нейния шеф. В противовес на това, редно е парламентарната квота да има с един повече представител, за да може тя да се противопоставя на тенденции на безконролност и произвол в прокуратурата. А такива тенденции няма как да бъдат предотвратени, ако началникът на прокуратурата е „контролиран“ единствено от подчинено нему мнозинство от прокурори.

Друг аргумент, който е още по-важен, е че проблемът с настоящата уредба е в реалната безконтролност на прокуратурата и нейната доминация над ВСС. Тази доминация сега се постига по два начина.

Първо, монолитната група прокурори има решаващо значение при всеки по-щекотлив въпрос, по който останалите са разделени (нещо като влиянието на ДПС в политическия процес).

Второ, наложи се съдебно-прокурорска омерта – вие няма да ни закачате, а и ние няма да ви се месим. На тази омерта ще бъде сложен край с разделянето на ВСС на два панела. Всеки един от тях ще отговаря за функционално различни дейности и всеки ще носи по-ясна отговорност за контролните си функции. А по отношение на прокурорската колегия превесът на парламентарната квота ще увеличи шансовете за по-ефективен контрол от страна на панела при съмнения за нарушения от прокурори и особено от ръководството на прокуратурата. Ако монолитната група, излъчена от самата прокуратура, има паритет, такъв контрол ще се окаже невъзможен.

С две думи, идеята за двете колегии не е да се отнеме независимостта или да се примъкне прокуратурата в изпълнителната власт. Нито е първа стъпка към изваждането на прокуратурата от съдебната власт. Напротив, тази реформа утвърждава прокуратурата като част от съдебната власт, но дава по-добър шанс за търсене на отговорност от ръководството й за нарушения или злоупотреби. Тази отговорност ще се осъществява пред орган на самата съдебна власт – ВСС и неговия специализиран панел – който се ползва с много сериозни гаранции за независимост.

Безконтролността на прокуратурата не е измислен проблем.

Цяла парламентарна комисия наскоро не успя да забележи, например, че срутването на КТБ започна с действия на прокуратурата. Да, в тази банка със сигурност е имало сериозни проблеми така или иначе, но има какво да се пита и за действията на прокурорите в ситуацията. При сегашната уредба такъв питащ, но не особено специализиран орган, е единствено г-н Хекимян. Създаването на прокурорска колегия би било далеч по-адекватно институционално решение.

Може, но без РБ и не сега

Покрай експертния дебат за квоти и независимост се разгоря и чисто политически дебат – кой да вземе лаврите от поправката. ДПС поискаха да „осребрят“ евентуалната си подкрепа чрез искания за ефективното изхвърляне на РБ от управленския формат. Или поне на министър Христо Иванов, който много е „обидил“ тях, главния прокурор, ВСС и други примери на достопочтеност в обществения ни живот.

В крайна сметка, ДПС имат основание да искат „компенсация“ за своята подкрепа. Тази компенсация трябва да е в рамките на приличието обаче. Например, не е прилично да се правиш на „обиден“, когато в твоите редици (на челно и безспорно място) е все още притежателят на медийна империя, специализираща в персоналната дискредитация. В тази империя 95% от производствения капацитет се използва за персонално таргетиране и отстрелване на опоненти, а останалите 5% морализаторства за упадъка на нравите и се прави на „обидена“ (и то от хора, които обикновено са безспорно порядъчни и възпитани).

А дали ДПС трябва да бъде въвлечено в управлението на страната е въпрос към ГЕРБ и техните избиратели. Този въпрос няма да стои по различен начин след местните избори, както мнозина се надяват. Защото проблемът с ДПС не е в техния електорат – нито като бройка, нито като етническа принадлежност. Проблемът е в ръководството на тази формация, което ще си остане същото, както по времето на Орешарски. Така че, ако ГЕРБ желаят да преминат от формат „Борисов 2“ към „Орешарски 2“, нищо - освен собствената съвест и уважението към избирателите им - не би могло да ги спре.

Та толкова за политическите сметки. И накрая – обещаната рецепта:

Игнорирайте цацики и таратор, когато се използват не по предназначение! 

Анализът на Даниел Смилов е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от този автор може да прочетете ТУК.