На 16 юли „Клуб Z” публикува статус от фейсбук на политолога Огнян Минчев. Повод за публикацията на Минчев е изказване на германския канцлер Ангела Меркел, че институцията на брака трябва да е достъпна единствено за лица от различен пол – мъж и жена.

В подкрепа на тази теза Минчев изтъква един твърдян от него дългосрочен проблем, ако предписанията на Меркел не се следват. А именно: ако хомосексуалността не е биологично предопределена, а е културен феномен, който може да се разпространява, то узаконяването на семействата на еднополови двойки може да доведе до „по-нататъшни трансформации на самото понятие за брачен съюз”, например полигамия, или „бракове в невръстна възраст”*, кръвосмешение.

За да стигне до този извод Минчев стъпва на интересната концепция за „джендър свободата” – „свободата да избираш своя пол и сексуално поведение без ограничения на брой партньори, роднински връзки, възраст и право да превръщаш биологично определени сексуални характеристики в културна вълна на всеобхватен пермесивизъм в сексуалните отношения”, както дава определение сам той.

Коментарът на политолога Минчев спонтанно ми напомни на мрачните прогнози на френския писател Жул Барбе д’Орвили, който в края на 70-те години на ХVІІІ век се кае как някой ден Жорж Санд може да е във Френската академия, докато той, мъжът, ще прави конфитюри и ще затваря краставички – дейност явно свойствено несъответна на мъжкия му джендър и безспорно „женска работа” по онова време.

Прогнозите на Минчев обаче са по-страшни. Той говори за демонтиране на „цивилизационната еволюция” и – внимание! – „определени религиозни норми”. Последно трябва да избърше всяка капка на съмнение у читателя кое събужда тревогата на Минчев така бурно.

Тъжното в безкритичната публична трибуна, на каквато такива псевдобудителски текстове се радват, са логическите черни дупки, които засмукват читателите и сетне ги изплюват с вярата в неща като „джендър свободата” в дефиниция на Минчев.

„Ако днес узаконим аборта, утре ще узаконим и другите убийства!”

Първата логическа Минчева черна дупка е прокобата на нанадолнището, по което пуснем ли се веднъж, неизбежно ще стигнем я до полигамия, я до инцест. За здравомислещия човек такива аналогии вероятно за смехотворни и не заслужават обсъждане. Но политологът Минчев ни принуждава да им отговорим. Няма да излъжем ако кажем, че те са добили и известна гражданственост.

Това, което Минчев употребява тук, е аргументът на хлъзгавия склон. Този аргумент има следната конструкция: макар дадена дейност или политика да изглеждат разумни сами по себе си, извършването на тази дейност или приемането на тази политика ще доведат до още по-крайни дейности или политики като последица. Тези по-крайни дейности или политики са морално укорими, следователно трябва да избягваме по-леките им форми, освен ако не искаме да отворим вратата за нещо по-страшно.

Този аргумент ни казва, че ако одобрим А, то трябва да одобрим и Б, тъй като няма съществена разлика между двете. Ние логически бихме били задължени да приемем Б, ако приемаме А. Интересно е тогава дали Минчев наистина не намира разлика между хомосексуалността, полигамията и инцеста. Дали ни предлага, че това е едно и също явление? Не казва. Но като образовани хора ние не може да приемем, че Минчев би могъл да мисли подобно нещо.

Интимното общуване на хомосексуалните мъже и жени – както романтично, така и сексуално – е осъществявано по взаимното съгласие на двама възрастни, които съзнават значението на действията си. То не е равнозначно на инцеста, който представлява сексуално отношение между членове на едно семейство или един род. По тази причина двете явления са назовани с различни понятия. Класическата концепция за полигамията пък е свързана с един мъж, който е в брачен съюз с повече от една жена. Предполагам, че тази именно е концепцията, с която борави и Минчев. И този случай обаче е коренно различен от хомосексуалността. Държавата може да има легитимен интерес да не признава връзки, които са нечестни, неравни или експлоатативни в същността си. Връзката на двама възрастни, които доброволно участват в нея, не е такава.

Извън контекста на примерите на Минчев, ще трябва да отговорим и на тези, които сравняват хомосексуалността с педофилия, зоофилия или некрофилия. И тук елементите на съвпадение между тези явления са недостатъчни, та да се приеме, че узаконяването на еднополовите бракове поставя логическа потребност от узаконяването и на другите изредени отношения. Причината е същата – при никое от тях не става въпрос за романтична и еротична връзка между двама възрастни, легитимно изразили волята си за това.

Истинската цел на този вид аргументи на хлъзгавия склон, по който пуснем ли се, ще достигнем до пълен морален разпад, не е нищо друго, освен събуждането на погнусяваща аналогия. Подобни доводи се опитват да играят с тънката струна на емоцията, за да събудят у възприемащия ги чувство на отвращение. Нещо повече – те карат възприемателя мълчаливо да се съгласи, че дадена дейност или политика е сродна на посочваните крайности. Като тези, които наричат аборта убийство, за да ни кажат как, ако е законен, то трябва да узаконим и „другите убийства”. Звучи ли ви нелепо? Така и трябва.

Убийте вятърната мелница!

Втората логическа черна дупка на Минчев е по-очевидна. Колкото и нелеп да изглежда прогнозираният от Минчев „път” към инцеста и полигамията, той все пак се е подсигурил за това как да ни убеди в него. Просто си построява вятърна мелница, която после да нападне победоносно.

Минчевата вятърна мелница е определението му „джендър свободата” – понятие, в което той влага цялата си апокалиптична визия. Като вменява на застъпниците на еднополовите бракове тази концепция за „свободата да избираш своя пол и сексуално поведение без ограничения на брой партньори, роднински връзки, възраст и право да превръщаш биологично определени сексуални характеристики в културна вълна на всеобхватен пермесивизъм в сексуалните отношения”, той тържествено обявява, че въпросът за еднополовите бракове не може да се решава чрез „постлиберален левичарски диктат”.

Но кой поначало се застъпва за подобно сексуално поведение, лишено от границите на роднинските връзки, възрастта и прочее? Това не е нищо друго, освен една удобна клевета, която е нужна на Минчев, за да обясни как А ще доведе неизбежно до Б, че и до Я.

Застъпниците на еднополовите бракове имат ясен аргумент в ръце – равенството пред закона и легитимността на тяхната любов и семейства. Срещу им се изправя Минчев с лъжата за петимност към инцестуални оргии с деца, макар че той се изразява по-витиевато. Свръхсексуализираните (при това с оттенък на абнормна сексуалност) визии за хомосексуалността владеят съзнанието на противниците на равноправието. Кой знае какво още се крие в тези килери на маргиналната сексуалност!

Ще открием ли топлата вода?

Позицията на Минчев не ни казва нищо. Поне не и нещо ново. Аргументите на опонентите на равенството в брака не са се изменили през последните десетилетия. И въпреки, че на тях е отговаряно многократно, те отново и отново намират път я до „Фейсбук” стените им, я до медиите.

Минчев започва изложението си с едно печално „ако”: ако хомосексуалността е биологично определена идентичност, то еди-какво си. Въпросът за причините за хомосексуалността е едно от най-неотносимите неща в дебата за равенството в брака. Точно колкото въпросът за биологичната предопределеност на християнското вероизповедание е неотносим към правата на свободно изповедание.

Може би е време да започнем да се вслушваме и да четем, да се образоваме и да търсим наистина, а не само на думи, причините светът да върви в една посока, а толкова много хора да обясняват колко погрешно е това.

Вероятно тогава животът ни ще бъде по-спокоен. И Огнян Минчев няма да живее в страх, че небето ще се срути отгоре ни. Животът в страх е нещо лошо.

* Интересно е да се отбележи, че браковете в невръстна възраст Минчев експлицитно асоциира с „роми, мюсюлмански деца от Третия свят и т.н.” – една демаркационна линия на Западната против Източната цивилизация, която идва да ни укаже, че чуждото, в частност източното и нехристиянското такова, е упадъчно; толкова упадъчно, че му е свойствено такова нещо като „брак в невръстна възраст”, при това „особено за момичетата”. Алюзията за сексуалната злоупотреба е очевидна. Опитът за стигматизиране на това, което е отвъд демаркационната линия („роми, мюсюлмански деца от Третия свят и т.н.”) – очевиден.

-----

Радослав Стоянов е студент по психология в Нов български университет и дългогодишен активист за равноправието на лесбийките, гейовете, бисексуалните, трансполовите и интерполовите хора (ЛГБТИ). Той е жалбоподател по стратегически дела в обществен интерес, касаещи дискриминацията срещу ЛГБТИ хората, етнически, религиозни и възрастови малцинства. В продължение на няколко години води блог по въпросите на ЛГБТИ хората, където популяризира образователни и аналитични материали, свързани с тази общност, стигмата и предразсъдъците. През 2012 г. получава наградата „Активист на годината” в рамките на наградата „Човек на годината 2012“ на Български хелзинкски комитет, а от март 2013 г. е и част от екипа на БХК. От няколко години е част от организационния комитет на „София Прайд”.