Няколко месеца след шумната премиера на документалния си филм за фотографа Жоао Салгадо „Солта на земята“, режисьорът Вим Вендерс се завръща на екрана с първия си от седем години насам игрален филм. Интимна творба, заснета в 3D-формат, достигаща епични и поетични висини, „Всичко ще бъде добре“ е за вината и изкуплението, проповядва разкриването на човека до нас като път към мира и хармонията. Интервюто с Вендерс е на испанското списание „Ел Културал“, взето по време на краткото му посещение в Барселона.

– Откъде идва новата ви страст към 3D-филмите?

– Не съм гледал много филми в този формат, защото когато излязоха първите, ги изгледах всичките и не ми харесаха. Това, което ме провокира при тях, е да използвам две камери, като че са две очи, и да пресъздам ефекта на гледането на нас, хората. Най-доброто, което може да му се случи на един 3D-филм, е да не се забелязва, че е 3D – обратното на това, което правят американците – те искат да се забелязва, да впечатлява…

– В последните месеци показахте два документални филми – „Солта на земята“ и „Катедрали на културата“. Не сте снимали игрален филм от „Снимки в Палермо“ (2008). Дали сега не сте по-заинтересован от киното на реалността?

– Не, в никакъв случай. Премиерите на двата документални филма съвпаднаха случайно – и двата завърших доста отдавна и почти по едно и също време. Що се отнася до правенето на игрален филм, сроковете стават много дълги, минават минимум три, четири, дори пет години, след като си направил един такъв филм и едва тогава можеш да започнеш друг. Когато бях млад, режисьорите правеха всяка година по един игрален филм. А документалният ти дава възможност да си по-спонтанен. А киното загива, защото губи спонтанността си.

– „Всичко ще бъде добре“ разказва за писател в криза – чувствате ли особено близък този филм, вие самият сте творец?

– Да, но не защото съм творец, а защото героят е мъж. Писателят по дефиниция е по-чувствителен човек. Героят в този филм е мъж с типично мъжки проблеми, носи сериозни травми и предпочита да ги пази за себе си, а това е най-лошото. Интересуват ме истории, които могат да се случат на всеки човек. Въвлечен си в нещо, което не си искал, а после откриваш друго, което не си знаел…

– Някои режисьори се концентрират в един и същи град или място, вие обаче сякаш пътувате с филмите си, защо?

– Много е важно да намериш най-подходящия пейзаж, защото сценарият не винаги предполага определено място, а за мен е особено важно да намеря точното място, където се случват нещата. Всеки пейзаж е не само място, той изразява и чувствата на хората, които го обитават, това е мястото на душата и е съществена част от историята. Понякога местата във филмите ми обясняват по-добре историята, отколкото всичко друго. Например във„Всичко ще бъде добре“ в началото всичко е замръзнало, а после са размразява – същото става и с героя. Пейзажите са начин да се разкрият по-задълбочено героите, по-специално широкия план, макар и да изглежда парадоксално. Когато видим героя като петно на фона на огромен пейзаж, този план ти казва повече за душевното му състояние, отколкото какъвто и да е преден план.

– Като че ли има нещо Достоевско в този мъж, който усеща вина за престъпление, от което е излязъл невредим?

– Наказанието може да бъде позитивно, ако помага да излекува човека. Болката може да те излекува, но ако не приемеш наказанието, което смяташ, че заслужаваш, наказваш сам себе си и тогава може да стане още по-лошо. Често е по-трудно е да простиш на себе си, отколкото на другите. В моя филм драмата на героя е, че никой не иска да го накаже и затова той не може да започне процеса на изцелението си. Едва на края осъзнава, че е по-добре да приеме себе си и това е голяма крачка за него. Остава му още да разбере и че животът не е само самият ти, а и другите до теб.

– В отношенията с бащата виждаме страха да не повторим грешките на предците си…

– Историята с бащата ни показва откъде идва героят. Ние увековечаваме нас самите. Не искаме да го видим, но обикновено приличаме твърде много на бащите си или на майките си.

– В много сцени показвате отражението на героите в прозорци, вероятно неслучайно?

– 3D-форматът притежава нещо фантастично и това е, че изчезва усещането за представление, екранът се превръща в прозорец. Можеш да видиш това, което се случва сякаш през него. Харесва ми идеята за прозореца като метафора на плана и мястото, чрез което можеш да видиш много по-далеч. Прозорецът обяснява много добре това, което правим.

– В много моменти героите като че ли гледат право в зрителя. Вероятно намерението ви е било да създадете някаква интимност между едните и другите?

– Това е друг начин да използваш 3D-формата. Идеята е зрителят да може да бъде възможно най-вътре в сцената, да изчезне камерата.

– Музиката също играе съществена роля в новия ви филм, тук тя е на Александър Десплат. Как го избрахте?

– Канадец е, а както казах – за мен е важно филмът да принадлежи на мястото, където се снима.

– Кой беше последният филм, който ви впечатли?

– Последният, който и ми хареса и ме изненада, бе „Ида“ – което е странно, защото е филм с твърде стар стил. Но в него видях история, която ми хареса, а пък и е разказана по много оригинален начин. Два пъти го гледах.

площад "Славейков"