СИМОНА РУСЕВА

БЕРЛИН - “Българският бард революционер: По пътя на блуса в посока демокрация” е впечатляваща обширна публикация в авторитетния в. “Франкфуртер алгемайне”, посветена на Васко Кръпката.

Изданието представя близкото ни минало, еуфорията след рухването на комунизма и днешната реалност през погледа на един именит наш творец. Това е далеч по-голямо попадение в целта, отколкото коментар на виден социолог или историк за случващото се у нас. Авторът Франк Щир е разговарял с фронтмена на “Подуене блус бенд” и автор на незабравимата песен “Комунизмът си отива” в дома му в Драгалевци.

Предлагаме ви публикацията със съкращения на онова, което ни е до болка известно. Запазваме обаче много от познатото, но видяно и преживяно от Васко Кръпката.

Авторът го представя с творческия му псевдоним, но пояснява, че истинското име на блусара е Васил Георгиев. Според журналиста Щир историята на бандата “Подуене блус бенд” всъщност е историята и на времето на промените у нас след края на 1989 г. А “Комунизмът си отива”, изпълнена години по-късно дори в Европейския парламент, е била химнът на българското демократично движение. 

Една от последните песни на Кръпката – “Пълен плейбек”, пък е жигосващ коментар срещу фалша в политиката и попкултурата.
Докато немският гост се диви на гледката към Витоша от огромния прозорец, Кръпката си спомня, че е бил едва на 6 години, когато за пръв път е чул изпълнение на “Бийтълс” и останал като омагьосан. Спомените го връщат към леля му Стефка, която като момиче обожавала минижупа. Милиционер й лепнал печат на бедрото. Точно тя повела Васко в света на рокендрола и моторите. Един ден гаджето й Спиро донесъл касетофон.

“Когато чух “О, дарлинг” на Бийтълсите, имах чувството, че виждам извънземни. За мен музиката се превърна в спасителен остров”, казва Кръпката.

Но и сега, когато се отправя с бандата си на турне на Запад и бусът стига до Калотина, той неизменно си спомня за преживяното в Народна република България:

“Когато бях пионерче, ни закараха на границата с Югославия и ни построиха в една редица. Казаха ни: “Тук е границата към лошия свят, от тук нататък има наркотици, оръжейни гешефти и проституция. Там не ви очаква нищо добро. Ние охраняваме тази граница, за да не отивате в лошия свят. Ако все пак решите да бягате, вие се превръщате в диверсанти. Длъжни сте да знаете, че в такъв случай на тази граница се стреля на месо.”

В този миг пред децата се появил як мъж с бандажи на ръцете и поел към граничната бразда. Пред очите на децата било насъскано овчарско куче, обучено да дави диверсанти.

“Такова преживявяне не можеш никога да забравиш. Моят отговор впоследствие беше музиката. Аз просто станах музикален диверсант”, изрича блусарят бунтар.

През 80-те години на миналия век автомеханикът Васил Георгиев се отдава на музиката първо като барабанист в “Старт”,  “Паралел 42” и в други формации.

Тогава се сблъсква с комунистическата музикална мафия. Имало цели четири комисии – една одобрява текста на песента, друга музиката, трета аранжимента и последната изпълнението. Текстът трябвало да е ведър и в никакъв случай да не навява на протест. Е, имало ги вече “Щурците”, “ФСБ” и “Диана експрес”, но въпросните комисии зорко бдели и не допускали изпълнения на класически блус и рок. Това било вредно американско влияние и, естествено, под забрана. “Едва в края на 80-те години на Георги Минчев се удаде да запише истинско рок-парче”, спомня си Кръпката.

Разговорът стига до бурните събития у нас през ноември 1989 г. с падането на Берлинската стена и рухването на режима на Тодор Живков у нас. Слага се началото и на масови демонстрации, организирани от Съюза на демократичните сили.

“Бях сред хората с барабанате и китарата си. На сцената бяха известни изпълнители, като Лили Иванова, Кирил Маричков и Георги Минчев. По време на голямата демонстрация на 14 декември 1989 г. на площада пред катедралата “Александър Невски” отидох при Георги Минчев и му казах: “Здрасти, Жоро, аз съм Васко. Имам една песен, казва се “Комунизмът си отива”. Мислиш ли, че е подходящо сега да я изпея?”

Минчев веднага се съгласява и Кръпката за пръв път изпява пред многохилядна публика песента, превърнала се впоследствие в химн на демократичното движение.

Истинският голям концерт на “Подуене блус бенд” е след изборите през юни 1990 г., когато посткомунистите, станали вече социалисти, спечелиха вота не без машинации, отбелязва Щир и припомня палатковия лагер пред президентството, наречен “Градът на истината”. Точно на това място бандата изпълнява парчетата си, които по неволя слушат и “другарите”. Тогава тяхната централа все още е в Партийния дом в непосредствена близост до президентството.

Дали бардът бунтар е подозирал колко ще е труден пътят на България от тоталитарния социализъм до свободното пазарно стопанство и демокрацията?

“В страната ни имаше катаклизми – лични и обществени. В началото на века някои от музикантите от бандата ми решиха да правят друга музика. Оставиха ме сам на пътя на блуса. Почти по същото време много българи решиха, че не са готови за конкуренцията, кято се нарича демокрация. Прекалено много от тях чакат от небето да паднат печени гълъби. Ставаше и все по-ясно, че на корупцията няма опозиция. Че не е лесно да живееш при комунизма, но знаех, но трябваше да прозра, че и при посткомунизма не е лесно”, признава Кръпката.

По време на протестите през лятото на 2013 г. срещу правителството на Орешарски той е подкрепял на митинги извънпарламентарната опозиция с песни като “Бюрократ”, “Ден след ден” и разбира се – “Комунизмът си отива”. За барда обаче нямало голямо значение, че след година на протести Орешарски подал оставка, а бившият бодигард на Тодор Живков – Бойко Борисов, за втори път застанал начело на кабинет: “Правителствата идват и си отиват, а политическите игрички продължават да се играят.”

Вътрешно той се е освободил от лутаниците в политическото всекидневие. В публичното пространство се повтаряли едни и същи теми, както при повредена грамофонна плоча. 

Авторът на публикацията допълва, че политическият ни елит се е провалил в борбата с корупцията и организираната престъпност. Едно от следствията е много българи да напуснат страната и да потърсят щастието си другаде. Васко Кръпката контрира, че у нас има и много свестни хора. Той припомня, че по време на протестите пред парламента миналата есен благодетел подарил на студентите скъп бял роял. За Васко този жест и фактът, че в България има и такива хора, било далеч по-важно от някакви си оставки. Признава обаче:

“Пет минути за българина са десет минути. За коренна промяна България се нуждае не от 25, а от 50 години.”

Берлинската стена е имала две страни – едната е била изписана с графити и там кипял живот по улиците, а от другата управлявали  калашниците.

“Решаващият въпрос е дали ти си в състояние да определяш от коя страна на зида искаш да живееш. Вярвам, че България ден след ден крачи по посока на нормалността. Днешната България ми харесва далеч повече от миналата”, заключава мъдро Васко Кръпката.