Какво се случи?

За петък бе планирана - наглед скучна и тясно професионална - конференция на тема „Присъдите на Народния съд и решенията на Върховния касационен съд по предложения и молби за тяхната отмяна“. Организатор бе ВКС, а поводите бяха два -  145-ата годишнина от основаването на Върховния касационен съд и 80 години от постановяването и изпълнението на първите присъди на Народния съд.

На мястото в Централния военен клуб обаче се появи Николай Попов - бащата на трагично загиналото при катастрофа момиченце Сияна (12 г.). Той от известно време е гост на срещи с прокуратурата и ВСС, обикаля тв студия на избрани медии и настоява за оставката на председателката на ВКС Галина Захарова. Като причини основно изтъква мерки за неотклонение, забавяния или различни експертизи по дела за ПТП, от които не е доволен (базисно е, че за разлика от прокуратурата, следствието или МВР, председателят на ВКС не е "началник" на нито един съдия - дори и младши, от най-отдалечения първоинстанционен Районен съд - б.р.).

Вместо да кара по предварителната програма, Захарова каза че „дълбоко вярва, че съдът е длъжен да изслушва всекиго и ще дам думата на г-н Николай Попов“.

Думата бе дадена на Попов, който доста остро се обърна към съдиите, каза че Захарова "носи отговорност за всички безобразия" и връчи подписка за оставката й от над 22 000 граждани.

След това думата взе самата Захарова, като изостави първоначалния си план с подготвена реч по темите на форума.

Николай Попов, който провидя председателката на ВКС Захарова като виновник за ситуацията с ПТП. Снимка БТА

Публикуваме едно към едно изказването й заради базисните цености, които обсъжда и зад които се застава в него:

"Речта на г-н Попов ме мотивира да изоставя първоначалния план – да взема пред вас отношение, чисто съдийско, по присъдите и мотивите към тях, изготвени от Девети състав на Народния съд. Нашето намерение беше пред вас не да говорим за историческото значение и оценка на присъдите на Народния съд, а да разкрием пред вас един специфичен момент от дейността на тези органи. И това именно е – присъдите срещу съдии и прокурори.

В обществеността широко се дебатират присъди срещу депутати, свещенослужители, кметове, адвокати, като почти никой – включително и от самите нас – не е знаел за една особена дейност, а именно: делата срещу съдии и прокурори. Внимателното проследяване на които ще покаже пред нас, че това, което е минало, е оставило своите следи в настоящето и ние трябва внимателно да го обмисляме, за да можем да продължим напред.

Много от проблемите, които се съзират по правораздаването по тези дела, всъщност в една или друга степен са актуални и днес. Затова, колеги, позволете ми да кажа следното:

Съдът не е безгрешен. Но съдът е единственият орган в държавата, който по силата на конституцията е призван да защитава  правата и законните интереси на гражданите.

Всички други участници в процеса са страни. Или изпълняват подпомагаща процеса дейност... Страните имат право да са пристрастни, страните имат право да дават изява на своите емоции. Съдът няма право.

Съдът по силата на конституцията е задължен да осигурява равенство и равнопоставеност на страните. Това е призванието на съда.

Ние разполагаме с механизми за саморегулация, но съществува едно единствено оръжие за защита на съда и това е неговата независимост.

Съдът е особена структура – съдът има своето особено място в социалния живот, той няма зад себе си армия от въоръжени лица, които да го защитават, съдът е сам.

Т.е. на него може да бъде придадена изкуствена сила, само когато се съобразява и изпълнява поръчки - но не това е неговото призвание.

Върховният касационен съд има 145-годишна традиция за защита на независимостта. Тя е градена бавно, болезнено, с много грешки – включително ще видите след малко – и с кръв. И какво е било положението на отделните съдии, когато е трябвало да изпълняват нечия чужда повеля...

В същото време в нито едно цивилизовано общество няма алтернатива на съда. Другото е хаос, саморазправа, предварително осъждане на хората и предварително изпълнение на присъдите. Това не може да допусне нито една правова държава!

Когато съдът е пристрастен и дава изява на това, когато съдът се поддава на човешката емоция – да съчувства на един или друг участник в процеса – той допуска нарушения. И тези нарушения са се наказвали жестоко.

Ще видим от лекциите на проф. (Мартин) Иванов и на съдия (Красимир) Влахов колко сложно е да се правораздава в условията на натиск. Но ще видите и това, че професионализмът и естественият инстинкт на отделния съдия към независимост му дават щит и му дават възможност да реши делото правилно или поне – в определени исторически моменти – с най-малко вреди за хората. Когато говорим за вреди, най-голямата вреда, която се нанася върху правосъдието, това е недоверието на обществото – ние го видяхме преди малко.

Това недоверие и емоцията на хората има в основата си страдание – има в основата си дълбока болка. И ние трябва да ги разберем.

Наше е предизвикателството да обясним какво може да прави съдът и какво не може да прави. За да не бъде обвинен в явно пристрастие за изпълнение на своите служебни задължения – с цел да не облагодетелства някоя от страните.

Справедливостта е много деликатна тема.

Справедливостта, колеги, за съдиите, трябва да се измерва с обективност – с равна отдалеченост към всеки от участниците в процеса. Със знание на правото и с еднакво прилагане на закона – в еднаквите случаи.

Най-блестящото определение на справедливостта за мен е: еднаквост в еднаквото.

Уважаеми колеги, нарушаването на този принцип има тежки последици, защото резонира дълбоко в обществото. Озверява обществото, кара го да се обърне срещу тези, които го защитават.

Всеки има своя дълг – и е длъжен да го изпълнява неотклонно. Затова сме съдии. Всеки един от вас в тази зала, по един или друг начин е допринесъл за изграждането на чувството за независимост. И затова силата е не в абстрактната независимост на съда като институция, като структура, като елемент от държавната машина – силата е в личната, дълбока независимост на всеки един от нас. Който знае кога какво трябва да направи, който просто спазва повелите на правото, които може би малко хора четат на колоните на Съдебната палата.

Снимката е илюстративна Архив БТА

Със или без моята оставка положението няма да се промени. Защото силата на тази институция, силата на тази 145-годишна извоювана независимост не е в човека, който административно оглавява този орган. Това е огромната разлика с всяка една друга институция в страната – включително и в обсега на съдебната власт.

Съдът е силен, защото отделните живи хора са силни. И просто изпълняват своя дълг.

Уважаеми колеги, с това приключих, няма да говоря повече пред вас... Аз дълбоко вярвам в това, че независимостта на съда не трябва да е резултат от борбата на самия съд. Това време е минало. 

Борбата за извоюване на независимостта е била актуална, когато животът на някой от съдиите е зависел от това – да се поддаде или да не се поддаде. Не можем да отречем изключителния скок, който е направило нашето общество. Защото днес никой не се страхува за живота си! Днес ние се борим за отстояване не ценности.

А тези ценности трябва да са приети и припознати от държавата, ако претендираме, че тя е правова.

Всяка една институция е длъжна да отстоява независимостта на съда не циклично, не временно – не. Не с оглед конкретен инцидент. А постоянно и винаги.

Защото съдебната власт е регулаторът на справедливостта.

През 2018 г. на общо събрание на съдиите от ВКС и ВАС с безапелационно мнозинство беше избран колега – един от нас, тъкмо с вярата  и убеждението, че неговата дейност ще подпомогне развитието и утвърждаването на върховенството на закона. Уважаеми колеги, това е съдия Павлина Панова, понастоящем председател на КС. Тя е наш съдия и е допринесла за 145-годишната независимост на този съд."