Тъкмо се бях засилила да търся нови измерения на българския консенсус и Волен Сидеров ме спъна като унгарска видеооператорка.

Гласувал за промените в Конституцията, защото и без това нищо нямало да стане от тази работа, поне да не се оправдавали с това, че им пречел, така каза. Този аргумент малко ми заприлича на отговора на главния редактор на американски таблоид в съда, когато го питат защо вестникът му е написал, че 92-годишната жена, в случая ищца, е бременна. Защо да не го напишем, след като и без това никой няма да повярва, казва редакторът на жълтото издание, в случая ответник. Което ме кара да се питам дали има жълта политика.

Като чуя консенсус и се… Много вероятно е да довършите тази фраза с всеизвестното „…и се хващам за кобура“. В случая това е хем вярно, хем невярно, защото като чуя консенсус и се сещам за една история, в която има и кобур. Има един банален казус, без който не минава нито едно обучение по комуникативни умения. Целта му е да научи група от хора да постигат консенсус. Казусът е следният: Ние сме екип от сърдечни хирурзи, разполагаме с едно сърце за присаждане и шестима кандидати за сърцето. Ако в рамките на 20 минути не вземем с консенсус решение на кого от шестимата да присадим сърцето, и шестимата умират, а сърцето става негодно за присаждане.

Кандидат номер едно за сърцето е 12-годишно ромско момче, което има заложби да стане виртуоз на цигулката. Кандидат номер две е 63-годишен професор по цигулка, преподавател на номер едно. Кандидат номер три е 17-годишна проститутка, бременна. Четвъртият е свещеник, който се грижи за болната си майка и е единственият й близък. Кандидат номер пет е болната майка на свещеника. Шестият кандидат е 35-годишна лесбийка, учен, който е на път да изобрети ваксина срещу СПИН. За тези шестима души имаме едно сърце и 20 минути за постигане на консенсус.

Всеки от кандидатите е избран така, че да олицетворява някакви предразсъдъци, стереотипи. Винаги се започва с отхвърляне, с елиминиране. И първият елиминиран естествено е болната майка на свещеника – с консенсус. След това се отхвърля и самият свещеник – като няма вече за кого да се грижи, значението му намалява. Има една неловкост в ликвидирането на малкия ромски цигулар, все пак дете е. Затова първо от списъка на кандидатите обикновено отпада професорът цигулар – стар, каквото направил, направил и т.н. А като го няма учителят, групата някак по-лесно се прощава и с ученика.

И ето ти ги двамата кандидати, които винаги остават – бременната проститутка и лесбийката вирусолог. Оттук нататък става трудно, защото всеки вече е решил в себе си на кого ще даде сърцето и екипът въображаеми хирурзи започва да се кара като хамали.

- Аз предлагам да спасим бременната проститутка, защото по този начин със сигурност спасяваме два живота – казва обикновено за начало някой.

- А защо да не спасим лесбийката, която ще измисли ваксина срещу СПИН и по този начин ще спаси милиони животи? – пита друг.

- Откъде сме сигурни, че тя ще измисли ваксината? – пита някой от лагера на проститутката и тук спорът обикновено се взривява.

- Ще я измисли, защото е на път да я измисли – настояват едните.

- Какво значи на път? Някой да може да ми обясни какво значи на път. Очакваното не е като стореното.

- Очакваме да измисли ваксината и затова поемаме риска – в името на милионите, които чакат ваксината.

- Няма да дам сърцето заради една хипотеза, след като тук и сега има два живота, които мога да спася – инати се някой от групата на проститутката.

Около осемнадесетата минута вече всеки се кара с всеки. Никакъв консенсус не се задава. Според теорията през последната трета на дискусията вече трябва да са се оформили лидерите на мнение и разговорът постепенно да тръгне към консенсус. Нищо подобно не става.

- Заради бебето! – вдига лозунг едната група.

- Заради заплахата от чумата на века! – противопоставя се другата група.

И в този момент се чува гласът на пазача на времето: “Остават 20 секунди, или постигаме консенсус, или губим и сърцето, и шестимата.”

Когато аз участвах в това упражнение един от отбора, полицай по професия, извади пистолета си и каза високо и на срички: “Който е за лесбийката да остане. Другите да се махат.” Беше толкова неочаквано, толкова не в тона на обучението, че неколцината застъпници на бременната проститутка наистина се отдалечиха. Мъжът доволно посочи с пистолета си останалите и каза:

  • Ей ви го консенсуса!

Оттогава ми е останал страх, че българският консенсус може да е опасно нещо, защото се налага само с оръжие.

„Исторически компромис“ ми звучи някак по-безопасно за населението. Обаче вицепрезидентката Маргарита Попова каза, че 184-те гласа за промените в Конституцията не са исторически компромис, а историческа поука, сговор, нещо като консенсус тоест. Някои обясниха сбъдването на този сговор с внезапен изблик на умиление и добротия в резултат на раждането на сина на Волен Сидеров. Пет дни след гласуването той опроверга тази поетична версия. Гласувал е, защото тъй или иначе промените са безполезни, каза. А ще подкрепи ли отново тези промени на следващите четения? – попитаха го. Кратко замисляне и обичайното има-време-ще-видим.

Ето тук вече се успокоих. Междувременно предложените промени няма да станат нито по-полезни, нито по-безполезни, но „има-време-ще-видим“. Ще видим какво? Ползата – какво друго да е. Което е успокоително за хора със страх от въоръжени консенсуси, защото българският консенсус може да се постига и с по-безопасни, и по-дискретни средства.