Ние се мразим.

Ама се мразим не просто така, както биха се мразили някакви други – например германци, които кво разбират - градят си техните си представи за живота от някой загубен университет и нищо не знаят за тая работа... Не че и там не се мразят.

Но ние го правим по много специфичен начин – неуморим, гросмайсторски и дълбоко мотивиран. Предполагам, че ако се яви някой турски певец и изпее на техен език нашата изконна родна песен „Нов чалъм, мале – нека баш се намразим”, ще настане международен скандал.

Мисля, че и ние като всяко човешко същество – поне съдейки по своя опит, имаме и първобитното желание да се харесаме. При православните има един разнобой, който често звучи така: дали да се харесаме на хората или на Христос. Като аргумент в полза на второто бих изтъкнал, че има една сравнително голяма вероятност да умрем. Това обяснява на кое да заложим. Но както и да е....

Общо взето, в редките случаи, в които почваш да мислиш въпросното второ, идва обаче и първото – да се харесваш на Христос, ама така някак си, че и другите да го оценят и като те видят по стъргалото, да викат „амин”.

И оттук изпадаме в най-обикновена имиджова криза – хем трябва да се харесаме, хем не става без лицемерие и затова почваме да се мразим и да ги мразим всички яко.

Като цяло, като са в имиджова криза, хората говорят какви ли не неща. Справка – изключителното количество православни, богослови, че и клирици, които дянаха св. Синод някъде си за това, което обяви като своята си Свети-Синодна позиция. Дано се разбираме правилно – не казвам, че на вас трябва да ви харесва, казвам, че има хора, които го разкатаха. А кой крив, кой прав най-вероятно времето ще покаже.

Но затова докъде води усещането, че ти знаеш, а другият нищо не разбира, мога да дам сравнително пресен пример – нарича се Ислямска държава. Там пък не намирам никакво желание да се харесат на останалата част от света, на публиката или на медиите. Дори не знам кой им е официалният пиар, какъв бюджет има за позитивни послания и дали води религиозно предаване по тяхната си - ИНТ1. Срещу пари. И има ли право да противоречи също така на лидерите... Дето се вика – има си глава на раменете. Поне за известно време, ако не слуша.

Голяма част от критиците на това, което става у нас, подозирам, че ги води добро чувство - не броя тези, които не са се причастявали никога, не са влизали в църква от Великден и т.н. Не броя и тези, които го правят и те не знаят защо – просто за да са интересни и да не им хванат устите паяжина... А такива бол. Ама то и в ИД подозирам, че някои ги води добра верска мотивация. Е, добра, колко де е добра.

Проблемът е там, че когато се осланяме на нашите човешки умствени възможности, сме точно като фаровете на колата. Осветяваме нещо си – една фигура на трапец пред нас и си мислим, че това е целият пейзаж. Да – има много добри фарове, има биксенонови, LED и разни други чужди думи – трапецът е по-голям и стига не на 100, а на 200 метра напред в тъмното. Ама пак светят „тунелно” – виждаш нещо с някакви си стотина метра по-напред. Но винаги само и единствено това, което е пред носа ти. И не слагаме в сметката слънцето, което, като се покаже, ни показва генерално друга картина.

Това че някой си, озовал се някак в манастир с име на гъба, изригва глупости срещу Синода, бидейки в транс я от гъби, я от нещо друго, предизвиква невъобразим религиозен възторг у всички. И рукоплещения. Ама остави го – той си отговаря за себе си, какво да му коментираш? Всеки има лукса да бъде слаб или силен.

Смятам, че посочването на враг е от същите първобитни „вторични полови белези” на нашата пубертетска омразност - путиноид, соросоид, неолиберал (даже помня, когато Михаил Миков веднъж опита да я изговори тая последната дума, беше много затрогващо)... Непременно ни трябва враг, който като го гушнеш като плюшено мече, заспиваш благо, усмихнато и с чувство за изпълнен дълг.

Но смятам това за първобитно – сори, независимо какви ценности изповядваме. Гледали сте филми за горилите по „Енимъл планет”, нали? Който се сбие и сдави врага най-здраво, получава всички засукани горилки. (Е, има и по някой банан в родните варианти с медиите и друг подобен слугинаж.)

Точно толкова еднопластови и приматски сме колкото в тези филмчета. Не ни подхожда, освен ако не си харесваме нивото на дръгнеща се горила.

Нека не забравяме едно – че скромният ни осветен тунел от 200 м е само една точица на фона на реалния пейзаж на цялата вселена. Зрънце изкуствена светлина. И някой ден ще ни светне, ама дано не е късно.