Две по петнайсет е равно на десет по три. Така беше разпределено времето по минути в телевизионния „Референдум“ между дванайсетте участника за дискутиране на референдума за електронното гласуване.

Раздвоен съм – дали да кажа добра дума за това, че една сериозна медия реши все пак да се сети за референдума, или пък да се почувствам измамен, че идеята за демократичния дебат отново беше обезмислена чрез бакалски сметки, представяни за плурализъм.

Телевизията си е вързала гащите, като е сключила споразумение с политическите сили да раздели времето за разговора по равно за двете позиции на референдума – ЗА и ПРОТИВ. Десетимата участници в дебата, защитаващи тезата ЗА получиха по три минути, а двамата ПРОТИВ - по петнайсет.

Защо математиката не е всичко

Вързаните гащи и политическият консенсус (не е ли по-честно да кажем картел) не винаги означават повече демокрация или служба на обществото, защото националната обществена телевизия трябва да помага на гражданите да правят информиран избор.

Ама наистина ли? Три минути са една страница банален текст - това съм аз и се боря за победата на доброто. Участниците ЗА бяха поставени пред дилемата дали да спазват нефункциониращи правила или смело да започнат махленска кавга.

И добре че избраха кавгата, защото чухме и малко истински разговор.

Това не е упрек към конкретното предаване - все пак екипът на "Референдум" заслужава поздравления, че отделя внимание на темата. Такива обаче са правилата, предвидени от закона и от подписаните споразумения.

След лошия театър

Резултатът е, че на публиката се продава лош театър под формата на предизборен дебат. А после се чудим на ниската избирателна активност, всепроникващия цинизъм и купуването на гласове. А по пътя губим някъде и демокрацията, и журналистиката.

Не е лошо най-после да се сетим, че бързите и лесни формални решения не работят. В развитите страни отдавна са се отказали да търсят такива. Правилата на BBC за добра журналстическа практика съдържат стотици страници. На цели двайсет страници се обясняват правилата за отразяване на местните британски избори през 2015 г.

Преди няколко години ме поканиха в дискусионно телевизионно студио по национална телевизия, за да обсъдим текущи политически проблеми. Редакторката полувиновно ми се усмихна още с появата ми в приемната:

– Нали знаете, че в момента сме в предизборна кампания? Можете да говорите за политика, но моля ви, не споменавайте партии и политици.

– Тоест вие ми предлагате да говоря за политика, но без да говоря за политика? – озадачих се.

– Управителният съвет на телевизията взе такова решение във връзка с изборите. За да няма предизборна агитация извън предизборните рекламни блокове.

Ядосах се, но беше безмислено да се заяждам с вестоносеца.

Заедно с останалите гости прекарахме цялото предаване в умела автоцензура, в опити да не забелязваме слона в стаята, тоест политическите партии, и умело лавирайки с метафори и езопов език, се опитахме да изкажем все пак някакъв, макар и старателно замаскиран, коментар по политическата ситуация. Единственото време, когато в студиото се чуха имена на политици, беше когато трябваше да изгледаме и коментираме материал за поредния жител на малко населено място, кръстил домашните си добичета с имена на политици.

Тръгнах си с чувството, че участвах в нещо дълбоко нередно.

Имат ли отговорност медиите?

Не знам защо така се получава често в България, но добрите намерения често се превръщат в пълната си противоположност. Ако целта на журналистиката е да ориентира публиката си в събитията, в различните гледни точки и в политическия дневен ред, то по време на избори интересите на публиката да се ориентира в предизборната мъгла са поставени на последно място.

Медиите „блъскат“ скъпо и прескъпо платени предизборни материали. Противно на царящия обичайно нихилизъм и песимизъм, медийното пространството се пълни със захаросани истории на успеха, гарнирани с номер върху бюлетината.

Присъствието в публичното пространство на гледните точки само на платежоспособните е филтър, но дори и този филтър пропуска някакъв плурализъм и някаква представителност на кандидатите и партиите. Да, но въпреки плурализма, това също не е журналистика. Не е възможно дадена политическа партия или даден политически деец да е само бял или само черен, без нюанси. Не е възможно всичко човешко да им е чуждо. Това е лъжа, макар и добре заплатена.

Отговорността на медиите е да информират за фактите и различните гледни точки. В предизборна ситуация те прехвърлят отговорността за решенията извън себе си. Законно е, но резултатът е безмислен. Много по-добре е да се отървем от формалния подход и от хронометрите и да търсим трудните решения. Да, на медиите ще им се наложи да поемат повече отговорност, но пък то нищо лесно не остана в живота.