За какво ще бъде референдумът? Според продавачката в отсрещния магазин ще ни питат дали да може да се гласува с дистанционното. Че и спори, да сме прочетели въпроса, тя го била чула. Прочитаме го: „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ Има ли го във въпроса дистанционното на телевизора? – има го.

Разяснителна кампания, спорове, мнения за референдума – тук-там, колкото да не е без хич. Най-ожесточените спорове в интернет създават впечатлението, че предстои да ни питат друго - дали да излезем от Варшавския договор и да влезем в НАТО или да излезем от НАТО и да влезем във Варшавския договор. На разни заблудени като мен, които си въобразяват, че вече сме избрали, ни разясняват, че сега е моментът да се заеме позиция. Между какво и какво, каква позиция? Патриотична, отговарят.

В такива случаи си представям няколко типа патриотари, нито един от които не ме привлича. Първият идва от вечността и отива в бъдещето. Той е гордият наследник на великите българи, като човек е никой, но като българин е някой, тайно в него препускат коне, той е впил пети в хълбоците на един от тях и развява конска опашка. И байряк развява, но няколко века по-късно - та досега. Следва го патриотът „С бъклица и дрян”. Менче и здравец. Ракийка и салатка. Той е сторонник на българщината. Обзавел си е битов кът като една човешка длан, но по-голям не му е нужен. Той люби, тачи и милее. Биляна, Ивана-Иванка, македонското девойче са наши момичета, моретата също са наши. Наздраве, дружина!

Патриотът „Хартланд“ е с геополитическа симптоматика. Той е пазител на тайната, че България е сърцевината на света. Тук се завърта торнадото на цивилизационните стихии. Оттук преминава европейският диагонал, чийто вектор е насочен към България. През всички времена всички важни, дори и невидими неща, са преминавали оттук, така както само оттук може да премине нефтопроводът.

От всички най не ми харесва „Конспираторът”. Той говори с намеци, личи си, че се прегъва под тежестта на бремето на световната конспирация. Това масонството, това еврейството са му в малкия пръст. Тамплиерството му е като две и две четири. Не го питайте с какво е толкова ценна България за световната конспирация – с размера си ли, с икономическата си мощ ли? Световната конспирация чертае съдбата на България на салфетка.Патриотът-конспиратор знае най-добре от всички защо родината тъй жално, тъй милно плаче. Бедна малка Българийо… Ние никога няма да имаме шанса да променим твоята съдба, защото тя зависи от зли и могъщи сили. Затова и няма нужда да се опитваме да бъдем други, освен прозиращи конспирацията отегчени, но невинни и горди лентяи.

Не, патриотът, който днес призовава да се заеме патриотична позиция, не е нито един от тези комични и бързо разпознаваеми фигури. Той не е нито неук, нито глупав, дори обратното. Той е размит, сложен образ в развитие.

През 1914 година Хайнрих Ман написва книга, за чийто герой казва:

"Когато създавах образа, липсваше ми понятието за неродения още фашизъм, но не и представата."

Героят расте от дете в страх от силата, но и се стреми към за нея. Става доносник. Пълзи към властта. Вярва, че който иска да тъпче, трябва да се остави да го тъпчат. С високо самочувствие и вътрешна сила, които извират от това, че е подчинен на силен човек, кайзера. Главният герой е едновременно и тиран, и лоялен поданик. Така в самото навечерие на Първата световна война Хайнрих Ман описва образа на нациста в предчувствие, че той вече е заченат, макар да не е все още назован.

Книгата се нарича „Верноподаникът“. Героят в романа на Хайнрих Ман е верноподаник на кайзера. В кайзера е неговият център на контрол – ако кайзерът го поглежда благосклонно, значи всичко е наред, значи е признат и нищо друго няма значение.

Какво да правим ние, българите, които сме хора с манталитет на поданици, а твърдим, че нямаме държава? На кого да сме верноподаници? Да си с верноподанически манталитет и да нямаш на кого да си поданик, е сериозен проблем. Не и за нас обаче, ние този въпрос сме го решили преди векове, откогато сме насочили верноподаническите си чувства навън. Нашият център на контрол винаги е бил изместен навън – във Византия, Турция, Русия, Съветския съюз, Европейския съюз, САЩ… И пак Русия, която вече е толкова демоде, че пак дойде на мода.

Новата световна обстановка се опита да почука на вратата на разума ни, но на практика събуди старите фило-фобски страсти. И ето ни с възродено усещане за цел – да се харесаме на някого отвън, някой силен, могъщ. Да станем нечии, защото на самите себе си сме ничии. Няма значение колко сме гротескни – и средноориенталската сантименталност, с която възпяваме Русия, и новоевропейската псевдогероика, с която воюваме с паметници.

Казват, че ожесточената омраза (от страна на народности и отделни хора) свършва, когато се прехвърли върху друг обект на омраза: посредствеността има нужда от враг, за да съществува, но в същото време не може да се справя с повече от един враг. Това превръща посредствените държави, чиито врагове и съюзници непрекъснато се променят, в устойчива система. Само че в нашата посредствена държава има отделни групи с отделни врагове и съюзници. Това може би прави устойчиви самите групи, но в същото време прави и посредствената държавица още по-посредствена. При толкова остро напрежение, каквото има сега в света, това е пагубно, самоубийствено е.

Нашата история често се пише от нашата география. Сега допирните точки между изтока и запада вече са се свили до размерите на острието на нож. В този момент ние се държим по възможно най-познатия и най-губещия начин – действаме в полза на собствената си вреда. Разделяме се на фили и фоби , както обикновено сме го правили. На трубадури на евроатлантическите ценности и на поклонически руски хор.

Откъде у нас това дежурно сърце за обслужване на големия, това навеждане пред високомерните, това съзнание, че далаверата тук е по-голяма от далаверата там? И откъде тази обратна посока, в която се движи нашата любов – през омразата? Ние обичаме наобратно – мразейки този, който не обича обичания от нас.

Доказателствата за добри чувства към Русия са лошите чувства към всичко американско и европейско, като се почне от стандарта за мощност за прахосмукачките до горките сексуални малцинства, демонизирани с мисията, че ще изродят преславната българска потентност. Както и доказателствата за добри чувства към евроатлантическите ценности е тоталната омраза към всичко руско, с изключение на руската салата, но не съм сигурна и за нея, защото от Сараево нататък я наричат френска салата.

Ние сме фанатично непримирими в битката си при кого да бъдем, защото не можем да направим най-естественото – да бъдем при себе си в добра компания. И понеже не можем да бъдем при себе си, дърлим се за компанията, дори когато вече сме я мечтали и избрали. А референдумът ще е за това дали да може да се гласува електронно от всички места по света, където отидоха децата ни, защото ни нямат доверие, че правим добри избори за тях.