Ето ни – разпрали държавата по всичките й шевове, разглеждаме кръпките и се чудим как да ги съчетаем, че да остане премяната същата, но да изглежда реформирана. И толкова сме унесени в шеф и кройки, че дори не забелязваме как времето изтича – не само времето за имитация на реформи изтече, вече изтича дори времето за спасяване на положението с реформи. Пред прага сме на неизбежността да създаваме наново, тъй като останките не подлежат на реформиране. 

Всичко, към което обърнем очи – партиите, демокрацията, журналистиката, образованието, армията, здравеопазването, полицията, икономиката – всичко вече е в онази степен на разруха, която изисква да бъде създавано наново. И трябва да започнем оттам, откъдето обикновено тръгва всичкото на терена на нищото – в началото е словото. Да изчистим думите от ръждата, лакировката, тунинговането или с каквото там са скрити-покрити, да им върнем блясъка на истината. Да затворим речника на лъжите и да започнем да пишем истински – наново.

Партия – партията не е банка, в която ипотекираш достойнството си, за да получиш голяма сума. Не е трудова борса, която се стремиш да овладееш на избори, за да се разпореждаш с назначенията. Партията не е  бюро по труда, в което ходиш да се подписваш в уверение на това, че си наличен. Не е антикварен магазин, в който залагаш биографията си и чакаш кой ще ти я купи на най-висока цена. Да превърнеш партиите във всичко това, означава да изкривиш демократичния живот, защото той е възможен само през истински партии. У нас партиите сега са точно това: бюра по труда, банки, застрахователни дружества. Не са сбор от хора с еднакви възгледи, стремежи и интереси. Момент, хрумна ми малък експеримент в гугъл.

Да напишем в търсачката „партия + възглед“. Получават се 124 000 резултата. „Партия + стремеж“ – 203 000 резултата, „партия + интерес“ – 1 390 000 резултата. Я да пробвам „партия + назначение“ – 9 430 000 резултата! В партийните офиси, които действат като бюра по труда, има много повече обявени работни места, отколкото в онези обикновени бюра по труда, които се занимават главно със статистика.

Демокрация – това не е самият справедлив, почтен и достоен начин на живот, това е само инструментът за създаване на продукта „справедлив, почтен и достоен начин на живот“. Демокрацията не е етикет, а манталитет.  Не обявяването на демокрация гарантира превръщането на медиите и съдебната система в независими, а точно обратното - независимите медии и съдебна система превръщат една държава в демократична. Това са двата основни стълба на крехката демократична конструкция. Нечисти политици има във всяка страна. Демокрацията не обещава управление от хармонично развити демократични личности. Тя само гарантира, че независимите медии ще публикуват всяко погазване на закона, а независимият съд ще санкционира нарушителите. 

Стандарт на живот – бедни сме не заради демокрацията, а заради липсата на демокрация

Демокрацията не обещава нито лош, нито добър живот. Нейните правила обещават само и единствено такъв живот, какъвто можем да си направим. Не какъвто си представяме, не какъвто бихме искали, а какъвто си го направим. С други думи демокрацията ни гарантира такъв живот, какъвто сме заслужили. Не какъвто мислим, че заслужаваме. А какъвто сме си изработили. Лъжа е, че демокрацията може без икономика, както преди време икономиката можеше без демокрация. Демокрацията в страни със слабо развита икономика е трудна, уязвима, застрашена. Виждаме го всеки ден. 

Граждани - не може да има всеки ден демокрация, без всеки ден да има граждани

А на бедните работещи и още по-бедните безработни в страна с опустошена икономика не им е първа грижа да бъдат граждани. Няма как да си гражданин, ако се страхуваш. Страхът втасва в стомаха, колкото повече празно място в стомаха, толкова повече пространство за страх. Държавите са богати не защото са демократични, а са демократични, защото са богати. 

Управляващи – те не са непременно умни, демокрацията не гарантира управление на умните

 Тя гарантира само, че ще преброи гласовете на избори и ще обяви победата на този, който е получил най-много гласове. А какъв е той, не е неин проблем. Демокрацията не тегли гласовете – този избирател е образован, квалифициран, почтен, затова гласът му ще тежи повече. Гласовете се броят, не се мерят. 

Властимащи – ние сме властимащите, ние, които гласуваме

И които отдаваме под наем властта си за един мандат на онези, които са спечелили най-много от гласовете. Така те стават властползващи. Тъй като властта е на демоса, на нас, ние определяме правилата за ползването й. При нарушаване можем да я отнемем и отдадем на друг при същия строг контрол за прилагане на правилата от наемателите на властта. 

Морал –  съществително, което  на български език е винаги в единствено число

Възмутена българка, живееща в Англия,  ми разказва как някакъв неин колега, лицемерен набожник, я попитал има ли морал, след като одобрява съжителство без брак. „Ще ме пита той мене имам ли морали? Аз дали имам морали?! А той има ли морали, като…” и т. н. В бяса си тя превежда буквално въпроса му от английски на български.  Странно, на английски наистина е в множествено число, морали – като комплект от различни морални ценности. Точно англичаните, които имат думата интегритет, означаваща състоянието на цялостност, на съзвучие между действия, ценности, методи, принципи, очаквания и резултати. При нас думата е морал. Моралът не е на части, той е цялостен, единен, личен. Твой и свой. Не може да си много морален в едно, средно морален в друго и напълно без морал в трето.

Такива сложни субекти, които са частично в опозиция, уж в опозиция или в тайна опозиция, няма. Или поне не са сложни, просто са неморални. 

В такива  дни като сегашните, в които всеки крещи своята версия, защото разчита на децибелите на гласа, а не на смисъла на думите, повече от всякога е ясно – без речник, връщаш истинското значение на думите, няма да стане. Без общ и точен речник за общуване ще ни постигне съдбата на строителите на Вавилонската кула – с объркани езици ще се пръснем по света.