Седим си на брега на Перловската река  и чакаме да се сбъдне китайското пророчество. Ако стоиш достатъчно дълго на брега на една река, неминуемо край теб ще мине трупът на твоя враг.
 

Та, седим и чакаме всеки момент покрай нас да мине един дебел труп. Не, не буквално. Стига ни и преносно. И за да не си помислите, че много се надценяваме, веднага ще кажем. Той ни е враг, но ние не сме му враг. Враг ни е, защото ни преследва из вестниците по цяла България. Откъде ли не ни прогони. Между другото, ако искате да знаете кои вестници са на бъдещия труп, питайте ни къде сме били и вече не сме. Последно ни напъди от „Жълт Труд”… Но ние не сме му враг. Защото ние сме прекалено малък, за да ни признае някой статут на враг. Дето викаше Бай Захари, ние „стоим толкова ниско, че нямаме нужда от бутане”. Но, може би и точно заради това стоим здраво и вече четвърт век наблюдаваме текучеството по течението… Бая народ се извървя. И най-странното е, че никой не носеше нищо, плуваха с отворени уста и празни ръце…

В името на правата вяра обаче се налага да признаем, че тези гонения са оправдани. Ако някой каже за нас, че сме правени по неконвенционален начин, ние също няма да простим никога и ще го гоним по всичките земни кълбета. В цялата история странното е, че

майка му ни прости, но той не можа

С две думи да ви въведа. През 2007 г., в изблик на неконтролируема глупост, д-р Филипов, демек аз, написа, че изглеждал като „правен  в час по трудово обучение”… В наръчниците по коректност това се заклеймява като „изгледизъм”. Да не говорим, че и като израз е просташко. Честно ще ви призная. Точно тогава четяхме Камю и много ни хареса една мисъл: „След определена възраст всеки човек е отговорен за физиономията, с която ще се сдобие.” А ние, като харесаме една мисъл, и ни се ще веднага да я цитираме, да я направим обществено достояние, та и други да й се порадват. И затова казахме това за часа по трудово, за да можем да кажем и това от Камю.

И друг път сме изпадали в изгледизъм. Писали сме например за един пич, че е толко грозен, че чак мухите не го кацат... Да ни прости Господ, но сме били в незнание, че това е престъпление... Пък за Румен Петков, когато се правеше на маджоретка, казахме: "Не е достатъчно да си прав, ако лицето ти изглежда злобно и зле." Верно, че беше цитат по Балтазар Грациан, но това не е оправдание. Няма оправдание, освен че сме българин - по вида посрещаме. Па ако има и друго, готов сме да се поправим. Ама невинаги има.

Ама вижте какво, не сме само ние, дето сме впечатлен от външния му вид. Таня Дончева, възпитана и деликатна дама, веднъж посъветва Съюза на издателите: „Вземете малко билбордове в София и по магистралите и на тях сложете лицата и телата им. Те биха говорили повече, отколкото всякакви писания.” 

Може и да е ефективно, но не е честно да се причинява такъв стрес на мирните граждани. То е като да ти изскочи внезапно глиган на пътя.

Когато говорим за външен вид, ние

съвсем нямаме предвид това, че е малко дебел

Даже не малко. Това не е проблем. Само като се храни, лъжицата трябва да прави полуокръжност с радиус един метър, но като свикнеш, и не се окапваш… Имахме една колежка с цици като на Лоло Ферари, тя така се хранеше. С часове съм я наблюдавал… Нито пък за красота става дума. Имаме предвид цялостното излъчване, което в никакъв случай не му помага при първа среща. По някакви причини цялостното излъчване внушава мисли за трактор и редосеялка…

Както и да е. Наговорихме ги ние тези глупости. И той като ни почна един карез… Джихад направо. И по тая причина няколко централни и регионални вестника отклониха предложенията ни да им бъдем полезен. Понеже едва ли не става дума за юрист, та ще напомним, че в юридическите науки има понятие „право на забрава”. Обаче нямаше забрава. Както споменахме, майка му ни прости, но не и той. Да, неговата майка ни отправи покана за „Монитор”, но ние я отклонихме не особено любезно. Откъде да знаем, че Пъпката в това време продавал „Експрес”, и то точно на тях. И въпреки всичко неговата майка ни прие радушно. Някои приключиха по-зле. Например главната редакторка на „Експрес”. Идва си тя на работа един ден и електронният й пропуск й отказа достъп до редакцията. И тя разбра, че са я уволнили.

Та, прие ни жената добре, дума да няма. Но ние още първия ден се издънихме отново. Пак от глупост. Когато се настанявахме в новата редакция, тръгнахме с един компас и обърнахме бюрата на всички колеги в посока към Мека. Така де,

не може да работиш в пресгрупа „Доган хабер”

и най-демонстративно да седиш с гъза към Мека. Обаче някой подлец отиде и ни натопи, че ги иронизираме. А ние бяхме напълно добронамерен, честно! Ех, да ни беше тогава сегашният ум… Нека си седят с гъза към Мека, нас какво ни интересува… Както и да е. Майка му и това ни прости. Даже понякога ни черпеше по някое уиски. Там опитахме за сефте Джони Пешеходеца в синя премяна. Често и проф. Константинов идваше и ставаше приятен мохабет. Помня колко се смяхме, че си имаме вече и султанче от Оман… Няма да скрием, че й се възхищавахме на госпожата за това как обича живота. Не всеки живот, а лекия живот специално… За кратко я познавахме, но можем да кажем, че единственото лично усилие, което сме я виждал да прави, беше свързано с вдигането на чашата… Обаче пък имаше респект към умността – за разлика от него. Дано не излезе много самонадеяно и самохвално… И никога не се бъркаше в писанията ни. Само веднъж помоли да не пишем толкова срещу Бареков, щото ката ден ревал… Това беше през 2009 г. Нека разправят, че нямат нищо общо с Цензура без България…

Обаче Бареков как се извъртя, а? Моят приятел Сан Антония казва за такива, че си въртят задника по-бързо от сабята на безнадеждно обкръжен сарацин. Но да не се отплесваме.

После Бойко спечели изборите. Майка му потърси политическо убежище в Брюксел. Той стана шеф на пресгрупа „Доган хабер” и веднага тури запор на „Из делниците на един луд”. И на нас не ни остана друго, освен да попитаме накъде е вратата… Навлязохме в епохата на трайните неблагополучия. Оказа се, че на свободния пазар няма търсене на ръководни журналистически кадри! И ние ходехме по редакциите и питахме: „Да ви се е обаждал Делян Пеевски?” И те, като кажат „Обади се”, ние си тръгвахме без повече въпроси…

Имаше един момент, когато дори се замислихме дали да не вземем да се пишем циганин. Леко сме мургав, пък сме и от Пазарджик… Ако го бяхме направили, щяхме да го разнасяме като прасе блажен вестник из съда в Страсбург за малцинствен тормоз… Да си циганин си има и много други предимства, ама не събрахме кураж.

Обаче пък при напускането почтено ни изплатиха всичко, което ни дължаха. Казвам го, защото е добре известно, че българинът мрази да му бъркат на две места. Едното е джобът. На нас ни бръкнаха на другото. По някакви причини напускането ни много го обиди.  И казал на един да ми предаде, че където и да ида, ще купи вестника и ще ме изгони и оттам. И си удържа обещанието. Надявам се това признание да не даде повод на КЗК да ни идентифицират като причина за чрезмерната концентрация, която се получи на вестникарския пазар…

И ние също се озлобихме, защото почнахме да опознаваме нуждата отблизо. И почнахме да го наричаме какво ли не –

Дебелян, Делянозавър, Кашалот, Морска крава, по-точно Морско теле

и много други комплиментарности, които ни е неудобно да повторим. И когато олигархията реши да мине от представителна към пряка демокрация и го избраха за шеф на ДАНС, ние направо бяхме като попарен с вряла вода. Слава Богу, разплатата се размина...

Колко сме били глупав. Дано да е „били”… Длъжен сме били да се сетим за вестникарските му амбиции. През 2002 или 2003 г., забравили сме, бяхме вече напуснали „Новинар” по причина несходство в характерите и сексуалната ориентация с някои хора, при нас дойде един наш общ познат. Единственият общ познат, който имахме тогава. Сега вече почти цялата журналистическа колегия са ни общи познати… Та оня ни каза, че искат да купят „Новинар”, но аз да съм го купел, щото службите проявявали обезпокояващ интерес към скъпите коли и изобщо начина на живот на един младеж на 23. Но ние отклонихме предложението поради явното му безумие. В края на краищата все пак купи „Новинар”. Или каквото там беше останало от него…

През 2007 г. в редакцията на „Експрес” се запознахме с цялото семейство. Той създал сдружение за борба с корупцията. Корупцията в тяхното семейство. И, да не ви излъжем, но май обясни, че ги напуснал, понеже бил подложен на домашно насилие. Но това може да съм си го въобразил по-късно, когато вече се запознах с тях и добих и визуална представа. Та бащата каза, че още като 14-годишен младежът заявил, че на 21 ще е милионер. Тогава трябваше да ми светне лампичката за втори път, ама...

Сетих се за бащата, защото

наскоро някой ме убеждаваше, че разводът между Пеевски и Василев е невъзможен

Този някой лично бил чувал от банкерчето, че той има младежа като собствен син. Но явно може, явно, ако някой желае да бъде копеле, никакви бащински чувства не могат да го спрат... Ако трябва да сме откровени, понеже невинаги трябва, това сега е направо отцеубийство, парицид – казано понародному!

Поради признанията на бащата, ние в „Експрес” се заинтересувахме като за каква корупция може да става дума. Оказа се, че когато става парламентарен секретар на транспорта през 2002 г., младежът бил скъсан като карпатски вълк – нямал жилище, нямал пет лева на влог. И му дават ведомствен апартамент. Само няколко месеца по-късно брои 83 000 лв. по нотариален акт (а всъщност поне тройно повече) за мезонет 200 кв. м. Да е спечелил от тотото – не е възможно, защото по него време майка му е шефка на тотото и би се получил конфликт на интереси...

Често разни злонамерени читатели са коментирали под текстовете ни: „Да де, ама той е богат, а ти, като си толкова умен, що дращиш из вестниците за паница леща…” На което нямаме какво реално да противопоставим освен думите на един настолен приятел: „Идиотите понякога проявяват завидни умения да трупат пари…”

Но не умеят да делят и да изваждат…

Ако усещате известно злорадство в горните редове, няма да седнем да ви убеждаваме, че бъркате. Но бихме се радвали, ако ни признаете поне известно право.

Могъщият лъв, казваше Робърт Грийн, може да си позволи да си поиграе с мишката, която е пресякла пътя му – всяка друга реакция от страна на лъва би му създала зловеща репутация.

Уморихме се от тази асиметрична война, която не можем да спечелим по друг начин, освен служебно, ако ни разбирате.

Хрумна ни, че е време да седнем на брега на Перловската река, за да не изпуснем нещо, оня ден сутринта, като гледахме банкера Цветан Василев по телевизора. Много беше притеснен. Операторът показа ръцете му, стиснати в юмруци, в позата „стискам си палци”, леко потреперваха. Усмивката наподобява нервни тикове…

Страхът, който излъчваше Василев

беше и чисто физически. Но имаше и още нещо, нещо като сложния страх на д-р Франкенщайн, когато разбира, че сътвореното от него чудовище му е избягало… Може наистина да няма доказателства за готвени атентати в едната или другата посока. Но липсата на доказателства за готвени атентати не е доказателство за липсата на готвени атентати.

Но както и да го гледаме, Василев е от страната на булката. От един размер нататък кредитите престават да са проблем на кредитополучателя и стават проблем на кредитодателя. Василев има проблем. БНБ има проблем. БСП има проблем. Правителството има проблем. България има проблем, защото става дума за кухи активи, които отговарят на 13-14% от БВП на страната. Само един човек няма проблем. И защо няма проблем?

Ако бях на негово място, щях да се чувствам като оня котарак, дето живеел в месокомбината, но непрекъснато се притеснявал, че ще го кастрират – не може всичко да е чак пък толкова хубаво…

Дано не избързахме с литургията. Няма да ни е сефте… Вечерта на изборите в НДК Борисов беше казал на една колежка за младежа и неговата майка: „Сега на тия ще им е… п…… м……!” Представяте ли си как са лазили, сиромашките, за да не се сбъдне това пророчество? Но  е факт, че оцеляха. И може и пак да оцелеят. Но работата е отишла в киреча, ако тръгнеш от оцеляване на оцеляване. Както казваше месарят Татко Кюлц, „Всичко си има край, само суджукът има два края!” Все някога ще набарат фазата.

От един разбойник – Коце Маца – съм запомнил: „Човек в зряла възраст трябва да има добър адвокат, добър счетоводител и добър свещеник.”

-----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през юли 2014 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.