Article_top

Румяна Михнева

Когато ми дадоха думата да приветствам участниците в конференцията  „Информационно обезпечаване на социални проекти”, вече се бяха изказали няколко човека и аз усещах интуитивно, че от мен се очаква още нещо повече – бях единственият рискувал да присъства чуждестранен участник. Немци, швейцарци и латвийци бяха намерили предлог да не присъстват.

Днес в Москва никой не е равнодушен към случващото се в страната, към реакцията в чужбина на дипломатическо ниво или в медиите, към вестите от роднините от Украйна. Онези, които се правят на равнодушни, по този начин просто се опитват да съхранят спокойствието си – толкова много и разнопосочни са настроенията, радостите, страховете, притесненията. Суховатият сайт на Министерство на външните работи едва ли някога се е радвал на по-голяма популярност. Левите медии бълват оценки и позиции с терминология, която у нас дамгосахме и не употребваме – въстание, революция, комунизъм, троцкизъм, анархизъм.

Тези 5 дни, които бях в Москва, ме накараха да видя отново две неща: Русия наистина не може да се проумее, впише или оцени еднозначно и рационално, защото е изградена от вяра, надежда и любов, които споделят и критикуващите властите, и подкрепящите Кремъл и Путин. Русия не може да бъде вмъкнати в сюртука на традиционните политически схеми, приемани за нормални в света, защото е огромна, богата, бедна и пълна с противоречия, които изискват от властта качества и поведение, различни от традиционните.

Не ме упреквайте в липса на уважение към демократичните институти, не ми вменявайте априори греховете на стереотипно рисуваните бранители на руския деспотизъм или авторитаризъм. На мен самата не винаги ми е лесно да отсея и проумея, да оневиня или да обвиня. Спомените и професионалните ми интереси са ме направили вероятно по-чувствителна и по-възприемчива към вижданото или чутото, но емоциите никога не са ме привръщали в роб на една или друга „фобия” независимо от знака й – едно заболяване на обществото ни, което винаги ни е носило единствено разочарования и изразява провинциалната ни комплексарщина.

Москва ме посрещна с 20 градусова температура, пълни с хора улици, уморени лица в метрото, блестящи от чистота булеварди, строящи се или посторени кули –небостъргачи, безкрайно синьо небе и червенеещ се в далечината Кремъл. Приятелите ми - както винаги мили и обичащи ме, са странно притихнали и говорещи с тъжни гласове – войната им се струва неизбежна, възможносттта синовете им да бъдат взети в армията не се коментира.

Студентите, които подложих на тест, асоциираха България с една дума – „почивка” и само един бе написал „азбука”. Рекламата за летния ни сезон бе навсякъде по вратите на вагоните в метрото – „Лятото е късо, за да го прекарете на вилата. Елате в България”.

Негативната ми реакцията на изречени от дама – PR на «Лукойл”, хвалба, че на  социалните ангажименти на фирмата й се дължи добрият имидж на Русия в България, едва не докараха организаторите до инфаркт, а аз бях помолена да не натрапвам нетипична за конференцията тематика за обсъждане. На ухо и шепнеща, дамата упрекна всички български правителства, при това с онези назидателни думи на кремълските бюрократи, които винаги са ме вбесявали. Репликата ми, че не е наша, а тяхна вината, защото 20 години работят с некадърни лобисти и не могат един свой проект да пробутат, за разлика от американците, я накара да застине от ...гняв или уплаха, не разбрах точно, но ми стана драго, че съм го казала.

Най-близката ми приятелка въобще не слуша новините, защото лекарката й, родом от Украйна, я бе уверила, че показваното по новините не е така и в Киев си живеели много добре. Тя е специалист по народните движения във Франция и проведохме дълъг разговор за политическата пропаганда, потребноста от позиция и информация. Днес ми изпрати във фейсбук една статия – анализ за Украйна, бе разбрала, че случващото се е сложно и страшно с това, че няма готови рецепти, за да бъде спряно. Че  украинците също живеят в създаден от тях самите свят, в който ориентирите са лошите-руснаци и добрите – те самите/ние, макар това „ние” да е съставено от напълно несъвместими частици, които рано или късно ще се самоунищожат, за да възтържествува нечия политическа амбиция. Още през декември предрекох, че това ще се случи и писах, че трябва да седнат да говорят на една маса – наивност някаква, защото събитията са част от ясен и сложен сценарий, който някой отдавна реализира, а междувременно друг е проспал.

От вчера се опитвам да се отърся от емоцията и подкрепя впечатленията си за разговорите и хората, които бяха с мен през тези дни – московчани, подкрепящи Путин, но страхуващи се от бъдещето на Русия; колеги, мърморещи, защото икономиката им трудно ще преглътне Крим, а Изтока – още повече. Много от написаното тук не бе изричано експлицитно, долавях го в отделни думи и намеци, защото за пъви път видях социалната реализация на една фраза, която ги сплотява - "русские русских не бросают". Тя беше в заключенията дори на онези, които говореха за присъединяването на Крим като за анексия или назоваваха опълченците от Изтока – сепаратисти или федералисти.  

През цялото време усещах нещо средно между боязън за загуба на постигнатото еснафско благополучие и срам от този страх. Нервността на това, което наричат "либерална опозиция", не бе дразнеща, понеже общите настрояния са я  маргинализирали, а и въпреки приказките, тя не е преследвана шумно, т.е. ореолът на мъченик не й е отреден и това още повече я изнервя. Насмешливи кротки подигравки с Кремъл се рисуват на фона на видимо, за да не кажа облекчено примирение с твърдата политика на Путин, защото някъде отзад е неизреченото чувство от унижението за загубената някогашна Родина (СССР).

Около мен в тези дни витаеше една типично руска смес от емоции, рационалност/нерационалност, искрен патиротизъм и негодувание, насмешлив антиамериканизъм и антиевропеизъм и нещо в стила „Мать вашу, мол...за что избиваете негров". На фона на това един феномен, който България е добре да види и осмисли – невероятен ръст на пробългарските насторения, искрени и човешки – за редовите хора, не говоря за плановете на Кремъл, ако ги има. Нямаше я покровителствената интонация на великия брат към „братушките”, обречени да са благодарни и послушни. Писа ми от Одеса един приятел – ние се караме с българите и се обичаме като членове на едно семейство, прощавайки си. Тук може някои от нашите апологети на нещото, наричано „русофобия” да изригнат в някакво си тяхно свещенно негодувание, тяхно си право.

Още преди месеци колега професор-геолог от Томск ми бе писал „страна напрягается” (страната се напряга). Кризата вътре в Русия не е за пренебрегване. Тя набъбва и Путин полага огромни усилия да не избие като цирей, защото икономически случващото се е огромна тежест. Пенсионерите се притесняват, че няма да получат увеличение на пенсиите. Бюджетът поема огромни ангажименти, което плаши включително и експертите. Цялата икономика е преминала като управление в ръцете на господаря на Кремъл, офицера от КГБ, когото не са лустрирали, и той не крие способностите си за анализ и отговор на всеки удар, научени във „фирмата”.  

Млади мои приятели във фейсбук ми пишат, че до дни ще са в Киев, а след това ще ни "освободят". Искрено си вярват децата. Онези недъзи на днешния ЕС, които компрометират европейската идея за солидарна Европа, в Русия са изведени като основа на пропагандни клишета и понякога дори ти става кеф, че друг вместо теб изрича това, което сам усещаш – присъединяването ни бе нужно, но дали на нас или на старите страни–членки... И доколко солидарността въобще остана като „мото” на Съюза. В интервю, което дадох, приятел ме запита „Как оценявате Орбан”? Ами не сме го оценили, оцени го майка ми, която изслуша както посланика ни в Будапеща, така и тезите на предизборните му обещания и...остана доволна. Но Унгария постигна това, защото си позволи да бъде „лошото момче” на Съюза. А на нашите ще достигне ли храброст да защитят „Южен поток”? Няма отговор. Политиката ни както винаги през последните 25 години е безформена маса от лобистки послания и интереси, замесени с маята на политическата ни инфантилност.

Ако Путин загуби, няма да му го простят. Олигарсите са превърнати от него в нещо като топмениджъри. Не крие, че не ги обича, но заяви, че ще ги търпи, ако си плащат данъците, и така открито дефинира нужната на народа негативна оценка за тях.  Какво се крие зад тези му думи,  „момчетата” си знаят... Оказва се, че всяка емоция е свързана с някакво конкретно решение в банковия сектор, законова промяна, решение в полза на... народа. Популизъм, или тактика на решаване на задачите и на постигане на максимален успех при минимален риск?

Учените и университетски преподаватели са бесни от правените по модела на МВФ и Световната банка реформи, както и у нас, но в същото време започват да работят национални фондове, които подкрепят научни поректи със суми, за които можем само да мечтаем. Влиянието на политиците от времето на Елцин въобще не е подценявано, напротив - смятат, че е много силно и присъствието им не може да бъде елиминирано от Путин. Не се радват на дружбата с Китай, знаят, че не е в тяхна полза. Такива едни мътнотии в главата ми...

24 часа,  след като колата ме отведе по новопостроения скоростен път само за час до Шереметиево, емоциите все още диктуват думите ми. Напуснах за пореден път Русия - огромна страна, с огромни проблеми, с огромни шансове и с огромно желание (несъществуващо другаде явление) да помагат, не да оправя света по свой тертип и да налагат, а някакво си руско усещане за  предопределеност да си носител на "добро", да си мисионер.

От дни Русия се гордее, че има нова концепция за международната си помощ - няма да работят със Световната банка, а сами за себе си от името на Русия и за нуждите на Русия. Мисля си за американците, но сравнението би било механично, защото при руснаците е като тортата "Наполеон" - 20 слоя различни и противоречиви неща обединени в едно – „ние сме руснаци”, ние сме носители на доброто... И скептицизмът, който е редом, щом ножът опре до кокала, изчезва, за да се роди феномена на онази Русия, която с ум не се разбира. Този завършек е доста травиален, но след 30 години занимания с руска история, знам, че в това е и силата на руснаците – трудно ще ги спре някой в момента. Те са видели мисията си, а ние не сме видели нито нея, нито мястото си в региона, нито стратегическите си цели. Нито един български политик не е направил смислена оценка, прогноза или начертал ясна политическа платформа в невероятно динамичната нова международна среда, не бих искала това да бъде задача и цел единствено на Брюксел  - тъжна българска действителност, озвучена от единични вопли „за или против”.

 
Работници обновяват пешеходната улица "Николска" в центъра на Москва. В дъното се вижда Кремъл. Снимка БГНЕС

Когато ми дадоха думата да приветствам участниците в конференцията  „Информационно обезпечаване на социални проекти”, вече се бяха изказали няколко човека и аз усещах интуитивно, че от мен се очаква още нещо повече – бях единственият рискувал да присъства чуждестранен участник. Немци, швейцарци и латвийци бяха намерили предлог да не присъстват.

Днес в Москва никой не е равнодушен към случващото се в страната, към реакцията в чужбина на дипломатическо ниво или в медиите, към вестите от роднините от Украйна. Онези, които се правят на равнодушни, по този начин просто се опитват да съхранят спокойствието си – толкова много и разнопосочни са настроенията, радостите, страховете, притесненията. Суховатият сайт на Министерство на външните работи едва ли някога се е радвал на по-голяма популярност. Левите медии бълват оценки и позиции с терминология, която у нас дамгосахме и не употребваме – въстание, революция, комунизъм, троцкизъм, анархизъм.

Тези 5 дни, които бях в Москва, ме накараха да видя отново две неща: Русия наистина не може да се проумее, впише или оцени еднозначно и рационално, защото е изградена от вяра, надежда и любов, които споделят и критикуващите властите, и подкрепящите Кремъл и Путин. Русия не може да бъде вмъкнати в сюртука на традиционните политически схеми, приемани за нормални в света, защото е огромна, богата, бедна и пълна с противоречия, които изискват от властта качества и поведение, различни от традиционните.

Не ме упреквайте в липса на уважение към демократичните институти, не ми вменявайте априори греховете на стереотипно рисуваните бранители на руския деспотизъм или авторитаризъм. На мен самата не винаги ми е лесно да отсея и проумея, да оневиня или да обвиня. Спомените и професионалните ми интереси са ме направили вероятно по-чувствителна и по-възприемчива към вижданото или чутото, но емоциите никога не са ме привръщали в роб на една или друга „фобия” независимо от знака й – едно заболяване на обществото ни, което винаги ни е носило единствено разочарования и изразява провинциалната ни комплексарщина.

Москва ме посрещна с 20 градусова температура, пълни с хора улици, уморени лица в метрото, блестящи от чистота булеварди, строящи се или посторени кули –небостъргачи, безкрайно синьо небе и червенеещ се в далечината Кремъл. Приятелите ми - както винаги мили и обичащи ме, са странно притихнали и говорещи с тъжни гласове – войната им се струва неизбежна, възможносттта синовете им да бъдат взети в армията не се коментира.

Студентите, които подложих на тест, асоциираха България с една дума – „почивка” и само един бе написал „азбука”. Рекламата за летния ни сезон бе навсякъде по вратите на вагоните в метрото – „Лятото е късо, за да го прекарете на вилата. Елате в България”.

Негативната ми реакцията на изречени от дама – PR на «Лукойл”, хвалба, че на  социалните ангажименти на фирмата й се дължи добрият имидж на Русия в България, едва не докараха организаторите до инфаркт, а аз бях помолена да не натрапвам нетипична за конференцията тематика за обсъждане. На ухо и шепнеща, дамата упрекна всички български правителства, при това с онези назидателни думи на кремълските бюрократи, които винаги са ме вбесявали. Репликата ми, че не е наша, а тяхна вината, защото 20 години работят с некадърни лобисти и не могат един свой проект да пробутат, за разлика от американците, я накара да застине от ...гняв или уплаха, не разбрах точно, но ми стана драго, че съм го казала.

Най-близката ми приятелка въобще не слуша новините, защото лекарката й, родом от Украйна, я бе уверила, че показваното по новините не е така и в Киев си живеели много добре. Тя е специалист по народните движения във Франция и проведохме дълъг разговор за политическата пропаганда, потребноста от позиция и информация. Днес ми изпрати във фейсбук една статия – анализ за Украйна, бе разбрала, че случващото се е сложно и страшно с това, че няма готови рецепти, за да бъде спряно. Че  украинците също живеят в създаден от тях самите свят, в който ориентирите са лошите-руснаци и добрите – те самите/ние, макар това „ние” да е съставено от напълно несъвместими частици, които рано или късно ще се самоунищожат, за да възтържествува нечия политическа амбиция. Още през декември предрекох, че това ще се случи и писах, че трябва да седнат да говорят на една маса – наивност някаква, защото събитията са част от ясен и сложен сценарий, който някой отдавна реализира, а междувременно друг е проспал.

От вчера се опитвам да се отърся от емоцията и подкрепя впечатленията си за разговорите и хората, които бяха с мен през тези дни – московчани, подкрепящи Путин, но страхуващи се от бъдещето на Русия; колеги, мърморещи, защото икономиката им трудно ще преглътне Крим, а Изтока – още повече. Много от написаното тук не бе изричано експлицитно, долавях го в отделни думи и намеци, защото за пъви път видях социалната реализация на една фраза, която ги сплотява - "русские русских не бросают". Тя беше в заключенията дори на онези, които говореха за присъединяването на Крим като за анексия или назоваваха опълченците от Изтока – сепаратисти или федералисти.  

През цялото време усещах нещо средно между боязън за загуба на постигнатото еснафско благополучие и срам от този страх. Нервността на това, което наричат "либерална опозиция", не бе дразнеща, понеже общите настрояния са я  маргинализирали, а и въпреки приказките, тя не е преследвана шумно, т.е. ореолът на мъченик не й е отреден и това още повече я изнервя. Насмешливи кротки подигравки с Кремъл се рисуват на фона на видимо, за да не кажа облекчено примирение с твърдата политика на Путин, защото някъде отзад е неизреченото чувство от унижението за загубената някогашна Родина (СССР).

Около мен в тези дни витаеше една типично руска смес от емоции, рационалност/нерационалност, искрен патиротизъм и негодувание, насмешлив антиамериканизъм и антиевропеизъм и нещо в стила „Мать вашу, мол...за что избиваете негров". На фона на това един феномен, който България е добре да види и осмисли – невероятен ръст на пробългарските насторения, искрени и човешки – за редовите хора, не говоря за плановете на Кремъл, ако ги има. Нямаше я покровителствената интонация на великия брат към „братушките”, обречени да са благодарни и послушни. Писа ми от Одеса един приятел – ние се караме с българите и се обичаме като членове на едно семейство, прощавайки си. Тук може някои от нашите апологети на нещото, наричано „русофобия” да изригнат в някакво си тяхно свещенно негодувание, тяхно си право.

Още преди месеци колега професор-геолог от Томск ми бе писал „страна напрягается” (страната се напряга). Кризата вътре в Русия не е за пренебрегване. Тя набъбва и Путин полага огромни усилия да не избие като цирей, защото икономически случващото се е огромна тежест. Пенсионерите се притесняват, че няма да получат увеличение на пенсиите. Бюджетът поема огромни ангажименти, което плаши включително и експертите. Цялата икономика е преминала като управление в ръцете на господаря на Кремъл, офицера от КГБ, когото не са лустрирали, и той не крие способностите си за анализ и отговор на всеки удар, научени във „фирмата”.  

Млади мои приятели във фейсбук ми пишат, че до дни ще са в Киев, а след това ще ни "освободят". Искрено си вярват децата. Онези недъзи на днешния ЕС, които компрометират европейската идея за солидарна Европа, в Русия са изведени като основа на пропагандни клишета и понякога дори ти става кеф, че друг вместо теб изрича това, което сам усещаш – присъединяването ни бе нужно, но дали на нас или на старите страни–членки... И доколко солидарността въобще остана като „мото” на Съюза. В интервю, което дадох, приятел ме запита „Как оценявате Орбан”? Ами не сме го оценили, оцени го майка ми, която изслуша както посланика ни в Будапеща, така и тезите на предизборните му обещания и...остана доволна. Но Унгария постигна това, защото си позволи да бъде „лошото момче” на Съюза. А на нашите ще достигне ли храброст да защитят „Южен поток”? Няма отговор. Политиката ни както винаги през последните 25 години е безформена маса от лобистки послания и интереси, замесени с маята на политическата ни инфантилност.

Ако Путин загуби, няма да му го простят. Олигарсите са превърнати от него в нещо като топмениджъри. Не крие, че не ги обича, но заяви, че ще ги търпи, ако си плащат данъците, и така открито дефинира нужната на народа негативна оценка за тях.  Какво се крие зад тези му думи,  „момчетата” си знаят... Оказва се, че всяка емоция е свързана с някакво конкретно решение в банковия сектор, законова промяна, решение в полза на... народа. Популизъм, или тактика на решаване на задачите и на постигане на максимален успех при минимален риск?

Учените и университетски преподаватели са бесни от правените по модела на МВФ и Световната банка реформи, както и у нас, но в същото време започват да работят национални фондове, които подкрепят научни поректи със суми, за които можем само да мечтаем. Влиянието на политиците от времето на Елцин въобще не е подценявано, напротив - смятат, че е много силно и присъствието им не може да бъде елиминирано от Путин. Не се радват на дружбата с Китай, знаят, че не е в тяхна полза. Такива едни мътнотии в главата ми...

24 часа,  след като колата ме отведе по новопостроения скоростен път само за час до Шереметиево, емоциите все още диктуват думите ми. Напуснах за пореден път Русия - огромна страна, с огромни проблеми, с огромни шансове и с огромно желание (несъществуващо другаде явление) да помагат, не да оправя света по свой тертип и да налагат, а някакво си руско усещане за  предопределеност да си носител на "добро", да си мисионер.

От дни Русия се гордее, че има нова концепция за международната си помощ - няма да работят със Световната банка, а сами за себе си от името на Русия и за нуждите на Русия. Мисля си за американците, но сравнението би било механично, защото при руснаците е като тортата "Наполеон" - 20 слоя различни и противоречиви неща обединени в едно – „ние сме руснаци”, ние сме носители на доброто... И скептицизмът, който е редом, щом ножът опре до кокала, изчезва, за да се роди феномена на онази Русия, която с ум не се разбира. Този завършек е доста травиален, но след 30 години занимания с руска история, знам, че в това е и силата на руснаците – трудно ще ги спре някой в момента. Те са видели мисията си, а ние не сме видели нито нея, нито мястото си в региона, нито стратегическите си цели. Нито един български политик не е направил смислена оценка, прогноза или начертал ясна политическа платформа в невероятно динамичната нова международна среда, не бих искала това да бъде задача и цел единствено на Брюксел  - тъжна българска действителност, озвучена от единични вопли „за или против”.

Коментари

Стоян А's picture
Стоян А
StoyanA

StoyanA

Точен анализ, който колкото и снозходително да гледа на руското общество обрисува всички причини да го мразя в червата- неориентирани и неадекватни хора, които се разкъсват между нормални, чисто човешки, добродетели и вменени имперските мании, политици, които не се притесняват да се възползват от глупостта на тези хора, за да поробят цивилизованите народи, фалш, патос, наглост и свръхдози национализъм.
Анонимен's picture
Анонимен

стелт

Направиха ми впечатление 3 абзаца:
1. "Писа ми от Одеса един приятел – ние се караме с българите и се обичаме като членове на едно семейство, прощавайки си. Тук може някои от нашите апологети на нещото, наричано „русофобия” да изригнат в някакво си тяхно свещенно негодувание, тяхно си право." - Одеса не е ли в Украина? Или вече е глътната от Русия?
2. "Млади мои приятели във фейсбук ми пишат, че до дни ще са в Киев, а след това ще ни "освободят"." - От какво ще ни освобождават Вашите млади приятели??!! Хайде, стига вече са ни "освобождавали"!
3. "А на нашите ще достигне ли храброст да защитят „Южен поток”?" -
3.1. Явно не познавате условията по изграждането на Южен поток;
3.2 -надявам се "вашите" да са интелигентни български политици, които желаят добруването на Родината си. А не на Русия, колкото и да я обичат;
Анонимен's picture
Анонимен

Много интересно виждане за руснаците, Русия и тяхното възприятие на актуалните политически "злободневки". Интересно, защото много малко хора могат да си позволят адекватен, обективен поглед върху тази необятна страна,за която ние българите винаги сме смятали, че знаеме нещо, а то се оказва че е почти нищо...
Анонимен's picture
Анонимен

Самичков

Госпожо, вие как ще се почуствате, ако утре турски граждани завземат Общината в Смолян и някои други околни градове с оръжие и поискат автономия, като същевременно турското правителство ни заплаши, че има право да ги защити с военна сила? Безумие е в 21-ви век да се връщаме към политиката на 19-ти век!!! Комунизмът в Русия доведе хората (в страната им, не в големите градове) до там, че те да не разберат, че вече сме в 21-ви век!
Анонимен's picture
Анонимен

НиниВанини

Самичков, ако познавахте,малко от малко историята на Русия, на някои въпроси щяхте да си отговорите сам.
Анонимен's picture
Анонимен

kakavida_ньньэсаь

Негативните коментари и извадените от контекста фрази са именно онова, което е най-големият проблем на България в отношенията й с Русия - странен комплекс на малоценност, за което пише и авторката. Нека се пънем в тази посока, нека постигаме "резултати", а в това време няма европейско правителство, което да не търси път към Русия, тези дни целите ръководства на VISA и МASTER CARTS бяха е насред Русия, заявили готовност и закони руски да спазват и с нови руски системи за разплащане да сътрудничат. А у нас всичко се мери с агресията на русофобията ни. Статията нито е наивна нито е подценяваща Русия - един доста добър поглед към процесите и сложността им. На примера с Кърджали ще репликирам, Крим е руски, защото имаше референдум, протекъл по аналогичен начин на този в Косово с малката разлика, че Десният сектор не бе почнал да избива и пали и руснаците както го направи в Одеса. Когато няма създадени от държавата и външни сили условия за сепаратизъм, той и не се случва. Украйна и политическите й покровители отвориха кутията на Пандора, а последиците ще са занас и то усложнени от липсат на грам рационалност в политиките ни.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?