Веселина Седларска

 

Имало едно време една държава. Тя си имала господар. Рядко говорел, но като си отворел устата, от нея падала жълтица. И целият народ се заигравал с неговата жълтица, защото си нямал свои. Уморил се този господар от държавните дела, решил да се оттегли. За свой заместник посочил човек, който много обичал да говори и от устата му като от джоб се изсипвали монета след монета, ама обикновени и дребни. Така хем пак имало кой да дава повод на хората да се заиграват, хем било ясно, че само от устата на стария господар може да излезе жълтица.

Всичко вървяло добре до момента, в който старият господар на държавата в един момент си отворил портала и през него влязла една морфична тревожност. Заместникът ти продава половината държава на друга държава – резонирала го тревогата. Колкото и да бил уморен, събрал стария господар свитата, заговорил, а от устата му ту жълтица, ту камък. Заместникът му припаднал, така се разбрало, че камъните са по неговата глава и това го чака всеки, който предава държавата. Както и преди жълтиците били за радост на населението. И то наистина им се радвало и било много доволно, че старият господар се върнал и спасил държавата от мераците на лошата чужда държава.

Ние обичаме да ни разказват приказки. Тъй като ни се вижда прекалено трудно да се занимаваме със собствения си живот, ние живеем чуждия. Сериалите са направени за хора като нас – хем не ти се налага да полагаш никакви усилия и да поемаш рискове, хем доброто накрая винаги побеждава. Между сериалите има публицистични предавания и новини и тогава ни разказват приказки. Ето го Сокола, който клъвна змията. Ето го и Орела, който ще ни изведе от Долната на Горната земя, затова заслужава да го храним от себе си, тъй като само това можем да направим, нищо друго. Приказките са измислени от големите и на малките през ум не им минава да се съмняват в тях – невинността на детството.

Когато станало ясно, че Местан кажи-речи е спазарил част от България, той веднага изтичал да се скрие при новите си господари в турското посолство. Чакайте малко, хайде да си го представим този паникьосан Местан. Аз не вярвам, че той е имал предварителна среща в турското посолство, колкото и да го твърди. Но вярвам, че охраната му е казала, че е разпусната (той цитира изречение на човек от охраната, значи има кой да го потвърди, а и не беше опровергано.) Какво прави този уплашен човек – звъни на президента. Това също го вярвам, защото президентът не отрече. Звъни Местан на човека, на който е подчинено НСО, но той не знае какво става в НСО и казва, че утре ще се ориентира. Упрекват Местан, че не се е скрил в президентството. Вие бихте ли се скрил при човек, който не знае какво става в подчинената му служба?

Местан знае за службите и порядките в политико-криминалния ни живот повече от теб и мен, най-вероятно знае всичко. Лютви Местан е знаел, че няма, няма служба, която може да те спаси, ако някой е решил да те премахне. Оттук нататък всичко са подробности: застрашавал ли е изобщо някой живота на Местан, имал ли е предварително среща в турското посолство, кой му се е обадил по телефона да му поиска оставката – всичко това са детайли. Основното е, че човекът, който знае недостъпни за нас истини за държавата, е бил наясно, че държавата не може да го спаси, защото я няма. И се укрива на територията на друга държава, каквото е всяко посолство. Ако службите, институциите – а това означава държавата – ги няма, това какво може да бъде спазарено за предаване и продаване? Територия. И не е ли в такъв случай държавата вече предадена?

И тъй като този текст не е анализ за ставащото в ДПС, а за приказките, които ни разказват и които ние си преразказваме, ще ви разкажа случка от времето, когато пак си прегризвахме гърлата в спорове дали да се сложи мораториум за продажбата на земя на чужденци. Случката е от чакалнята на лекарски кабинет. Непознати сме си, но имаме един и същ проблем, чакаме пред вратата на един и същ ендокринолог. Правим се на здрави обаче. Не говорим за инсулини и щитовидни жлези, говорим по значими обществени теми, както е прието у нас. То какво е това мораториум – пита един възрастен човек, - защо измислят нови думи да не ги разбираме? Те не ги измислят – осведомява го придружителката му, - вземат ги от английски. Думата не е нова и е латинска, казва момиче с вид на студентка. „Латинска, английска, цялата работа е направена да лапнат турците българската земя – заключава дядото. – То се видя, че пак ще стане тука турско, ами…” Няма патриоти, нямаааа – потвърждава бабата.

В този момент влизат жена и мъж, запъхтени, извиняват ни се, че са си изпуснали часа за преглед, който ангажирали преди седмица от Бургас, може ли да ги пуснем да влязат. Дядото: „Вий в Бургас ендокринолог нямате ли?” Толкова му трябва на мъжа да почне да разказва. Жена му зазляла с очите. Джипито я пратило на очен лекар, нищо. Обаче тя ставала по-зле, светът й се замъглил, очите й сълзяли, направо си мислела, че ослепява. Пак ходила на очен лекар, друг. И той казал, че не открива нищо обезпокоително. След третия офталмолог някой им казал що не отидете в Истанбул.

 

Оказало се, че много хора от Бургас ходят на прегледи и изследвания в Истанбул. Нито било сложно, нито било скъпо. Имало там много очни клиники, тръгнали. Наистина имало много очни клиники, те отишли в тази, която била на най-лесното място, защото Истанбул… Тук човекът започва да разказва какъв е трафикът в Истанбул, обаче студентката го завръща към темата, защото вратата на кабинета може да се отвори всеки момент, разказвачът ще влезе с жена си и иди, че гадай после какво станало в Истанбул. „Направиха й всякакви изследвания, за петдесет лири цялата работа, казаха не сте за нас, нищо й няма на очите, проблемът идва от щитовидната жлеза, хашимото и намалена функция. Върнахме се в Бургас с диагноза, отидохме при джипито, той вика боже, как не се сетихме.” Как не се сетихме, вика, тъй ли? – иска да чуе още веднъж бабата. Обаче вратата на кабинета се отваря и двойката от Бургас хлътва вътре.

Бабата поглежда часовника си, тревожи се, че опашката върви бавно и ще изпусне сериала. Турски, разбира се.

 

Нали виждате приликата – и Лютви Местан, който е наясно с всичките детайли в България, и ориентираната от комшиите бургаска жителка се държат така, като че ли държавата е вече предадена, вече продадена. Това е страшната приказка. Когато й дойде редът за разказване, ще се плеснем като онова джипи: боже, как не се сетихме.