Тъкмо започна световното по футбол (Нигерия ни би с 4 гола) – и отнякъде се появи поредният английски младеж на име Ник. Представи се като някакъв изследовател в НАТО и ми предложи да участвам в международен „тренинг”, по натовска линия, за балканските страни. Точно тогава имаше временно затишие във войните в бивша Югославия (Словения и Хърватска, след повече или по-малко кратки войни, се бяха отцепили, а за останалите още не беше ясно, какво ще става), та явно от НАТО бяха решили да цивилизоват тъмните балкански субекти, преди да е станало късно.

Колко отдавна изглеждаше времето, когато във Великото народно събрание всички се изсмяха на Мони Паси, призоваващ от трибуната за членство в НАТО...

Ставаше дума за едномесечен ангажимент, с поредица от сбирки в различните балкански страни. Изглеждаше интересно, та се съгласих. Още повече, че Ник, оказа се, знаеше, че не съм типичен балканец, бидейки от Оксфорд; самият той, бидейки от London School of Economics,демонстрираше съответното уважение към батковците от най-стария университет.

-Нали мога да разчитам на теб да укротяваш страстите в групата? – попита Ник, след като се съгласих да участвам.

Айде пак... Като оня път, когато ходихме до Англия смесена група БСП и СДС (аз по средата) и организаторите ме помолиха да направя така, че да не се стига до бой...

Началната среща на интернационалната група беше в София. Съставена беше от по двама българи, румънци, словенци и хървати – очевидно от страните, считани за най-вероятни бъдещи членки на НАТО от Балканите. Моят български партньор, за късмет, се оказа Стефан Тафров. Познавах го още покрай Екогласност, а сега беше посланик в Италия.

Добре, че беше Стефан, който веднага стана водещият авторитет в цялата група. Всички го припознаха като един вид „старши”, та, ако се наложеше да се въвежда ред, това щеше да прави той, а не – аз (не, че се наложи...).

Обясняват ни разни полезни неща – що е НАТО, за какво служи, представят ни аргументи за и против членството на нашите държави в него.

Малко прекалиха с това „от една страна / от друга страна”, защото по едно време румънката не издържа и вдигна ръка:

-Ама много ни обърквате... От една страна било добре да сме в НАТО, от друга – не било. Как да се ориентираме?

Ник чак се изчерви. Беше структурирал нещата, все едно сме в английски университет: да видим всички аргументи и ние, самостоятелно и информирано, да си направим извода и да вземем решение. Да, ама това бяха хора, на които цял живот е казвано, кое е добре и кое не е добре. Не бяха обучени да вземат информирани решения.

Накрая ни връчиха огромен топ ксерокопирани материали, да четем до следващата среща в Загреб. Много полезни бяха тия материали. Към края на цялото упражнение се натрупа куп, висок към три педи. Всичко беше вътре.

Къде ли е сега този мой куп безценно знание? Изпаднал е някъде по острите завои на живота на революционера...

Отиваме в Загреб. Не бях ходил във военновременен град, та се впечатлих. Навсякъде се виждаше, че войната със Сърбия току-що е приключила. Покрай държавните сгради имаше различни укрепления и гъмжеше от униформени. Униформени бродеха из улиците. Край посолството на Сърбия загребчани правеха тухлена стена, вкоятов сяка тухла носеше името на загинал хърватин.

На втория-третия ден пред мен цъфва Ник, заедно с някакъв сериозен чичко на средна възраст, коийто дотогава не се беше появявал. И двамата – с тържествено-опънати физиономии. Ник ме представя на човека и продължава:

-Ето ти билет за Прага. Дай си паспорта и до довечера ще ти го върнем подпечатан с всички необходими визи. Утре летиш рано и на място ще те посрещнат. Едни хора искат да се срещнат с теб и да говорят. Ще се върнеш през нощта, а ние тук ще измислим, как да обясним на останалите отсъствието ти...

„Едни хора” искат да се срещнат с мен? Поне от средата на 1970-те години, този анонс винаги и навсякъде е означавал едно и също: едни цивилки / шпиони искат да ми съобщят нещо...

Излетях рано сутринта и към 11 се оказах в една хотелска стая, много голяма и светла заради стената от прозорци, с която разполагаше, с двамина цивилни на средна възраст. Бяха типични „западни” ченгета: с изпити и сериозни физиономии и с вид на хора, които отдавна не са излизали на сънце. Бяха доста изоморфни на сивия, доста влажен ден навън, типичен (както се оказа) за Прага.

Разговорът беше на английски и, съдейки по акцентите, единият беше чист англичанин, някъде от средна Англия и не особено голям началник; а другият – американец от източното крайбрежие, където не издевателстват над езика така, както го правят в средния запад или в юга. Беше очевидно с по-висок ранг от англичанина.

Никакви усмивки или прелюдии. Веднага хващат бика за рогата:

-Как би отекнало, в Румъния и България, едно съобщение от централата на Алианса, че двете страни няма да станат негови членове в обозримото бъдеще – и може би никога?

Все едно някой ме беше ударил, не много силно но доста точно, в диафрагмата. Колкото да ми привлече вниманието, но да мога да функционирам.

„Това би било пълна свинщина от ваша страна” – е онова, което не им казах на този етап. Реших да играя за време, за да си събера мислите:

-Нищо не разбирам от Румъния. Кракът ми не е стъпвал там и никого не познавам. Имаме си две румънки в групата, защо не сте ги включили и тях в разговора?

-Те не са никои. Едната е преподавател, другата е някаква изследователка в загиващ институт. Ти си някой. Затова очакваме от теб сега да измислиш план, с наша помощ, как да подготвиш политическите среди и общественото мнение за вероятността, че никога няма да членувате в НАТО.

Паля цигара. И двамата ме поглеждат лошо. Аз:

-Трябва ми една цигара време да помисля.

Дадоха ми това време. Нито за секунда не помръднаха, нито пък си казаха нещо. Само шпионите могат да са толкова неподвижни.

Допуших цигарата, внимателно я угасих в кристалния пепелник на масичката и, за разлика от тях, подхванах нещата отдалеко:

-Както ви казах, от Румъния не разбирам. Разбирам обаче от България. Ние сме се омотали в един преход, в който не е ясно, накъде прехождаме. Но има достатъчно съгласие по две неща: членство в НАТО и членство в ЕС.

Поглеждам ги. Никаква реакция – нито кимат (в знак на съгласие, или за да ме накарат да продължа), нито се готвят да опонират. Дори не ми играеха  доброто и лошото ченге, а –Stoneface, умножен по две.

Продължавам, палейки втора цигара (на нея не реагираха):

-Членството в НАТО е по-лесно и следователно – по-близко във времето. Стигайки до това членство, ще може да се мобилизира подкрепа за следващата крачка – членство в ЕС, което е много по-трудно, защото изисква преосноваване на всичко в държавата. А не ми се вижда възможно да стигнем до ЕС, ако преди това вече не сме в НАТО...

-Членството в ЕС не е по нашата част, но не виждам връзката между двете – намеси се американското (разбира се – какво му разбира главата от ЕС?) ченге.

-Аз обаче я виждам. Онова, което не виждам, е как се връщам в България и започвам да обработвам политиците и обществото, че няма да бъдем членове на НАТО...

-Ще ви помогнем – не се отказват.

Гася цигарата и решавам да следвам принципа, че атаката е най-добрата защита:

-Оня ден Елцин от Москва предложи, публично, България да се включи в някакъв бъдещ славански съюз между Русия, Беларус и Украйна. Ако отпадне перспективата „НАТО”, у нас отвсякъде ще изпълзят руски агенти, за да ни вкарат в тоя съюз; а това в никакъв случай няма да допусна. Тъкмо сме видели на хоризонта свободата и – хайде обратно? През трупа ми!

-Но – възразяват – в крайна сметка и демократична Русия ще стане член на ЕС и евентуално на НАТО...

Отговарям с цитат от Кейнс, който – убеден съм – те знаят, защото всички образовани западни хора го знаят:

-В крайна сметка всички ще сме умрели...

-Значи отказвате? – тонът вече не е делови, а направо арктически.

Паля трета цигара и нарочно духам дим към тях:

-Вижте какво, момчета. Ще ви кажа точно, какво мисля да правя. Ако обявите, че няма да сме в НАТО, ще таксувам това като долно предателство. Като нов Мюнхен, когато предадохте чехите на Хитлер. Когато вдругиден се върна в България, ще започна мащабна подготовка само за едно нещо – към момента на това предателство, България да изригне в демонстрации, протести, петиции, питания в ОССЕ и в Съвета на Европа, светкавични и медийно отразени визити на президента Желев във всичките натовски столици. Свят ще ви се завие. Един Мюнхен стига.

Доста се разпалих. От тяхна страна – никаква реакция. Хладнокръвно сложиха в главите си някакви чавки в някакви квадратчета; и продължиха:

-Имаме още една тема за обсъждане. Може би ще искате да се разходите за около час из Прага – никога не сте бил тук, нали? – и да се видим към два следобеда на входа на хотела?

Не ми предложиха да обядваме заедно или нещо подобно. Не ми казаха и темата на следващия разговор. Явно искаха или да обсъдят нещата помежду си, или – да питат по телефона съответните си началници за инструкции.

Излезнах в сивотата на пражкия ден, размотах се из Вацлавски намести (впечатлих се от размера) и намерих, в една от кривите улички към долния край на този исторически площад, някакво заведение – нещо средно между ресторантче и столова. За никакви пари си взех от шубера чиния кнедли, заляти с телешки сос.

За пръв път пробвах чешкото национално ядене – и се зарибих завинаги. В продължение на следващите петнадесетина години гледах само това да набивам в Прага, докато модернизацията на града не замени скромните „народни” ядалници, предлагащи кнедли, с лъскави международни ресторанти. Последния път, някъде към 2010 година, изобщо не намерих никъде кнедли с телешко!

Както и да е, доволен от гастрономическото си откритие, към 2 следобеда се връщам при ония двамцата. Сядаме в същата конфигурация, паля цигара. И двамата са доста по-меки, раздвижени, почти се усмихват. Англичанинът пали тънка пурета. На масичката има кафе и чай. И даже бисквити.

Какво е станало? Къде отиде арктическият тон? Да не би цялата работа да е била някакъв тест, по дяволите? И откъде накъде тия си мислят, че могат да ми правят тестове?

Нито аз ги питах, нито те ми казаха. Въпросът с НАТО повече не се появи (но и никога не последва официално съобщение, че България и Румъния няма да стават членове).

Започнаха анализ на ситуацията в бивша Югославия. От една страна, има временно затишие. От друга, ситуацията продължава да е буре с барут и най-вероятно предстоят още войни.

Дотук – съгласен.

Стигаме до ролята на Милошевич в цялата каша:

-Нашите правителства (дори не казаха – кои; ама аз бях разбрал още в момента, в който си бяха отворили устите) са склонни да смятат, че Милошевич е по-скоро ключ към мира, отколкото опасен непредсказуем тип, който трябва да бъде укротяван...

И ме гледат въпросително. Не казаха, дали са съгласни с преценката на своите правителства.

-Да бе – викам – и сигурно Милошевич ви пробутва тезата, че той е умереният пич във властта; и че трябва него да крепите, защото ако го няма, на негово място ще дойдат пълни екстремисти...

Мълчат. Чакат още. И аз им го давам:

-Както Андропов ви преметна, че обичал джаз и бил про-западен. Както Брежнев ви баламосваше, че е най-умереният възможен съветски лидер. Както, за Бога, Сталин ви беше убедил, че е най-миролюбивият член на тогавашното съветско ръководство! Да споменавам ли хер Хитлер с неговото: „Нямам повече териториални претенции”?

-Ясно – казаха. – Вие как виждате Милошевич?

-Изобщо не съм се вглеждал в него в достатъчна степен, но според мен той е познат типаж: надут, но комплексиран провинциален диктатор, който, за да изглежда велик, ще произвежда войни, докато не бъде спрян със силата на оръжието.

-Ако бяхте на наше място, как бихте обезвредили този човек?

Не оспориха оценката ми. Може би бяха съгласни, а може би тайнствено мълчаха, както подобава на цивилни ченгета.

-Ако бях на ваше място, щях да го дебна да направи следващата си простотия и веднага щях да му стоваря железния юмрук на главата. За да избегна още войни.

-Няма легитимна процедура, според която да можем да му стоварим железен юмрук...

-А НАТО за какво е?

-За колективна отбрана на своите членове; такива на Балканите няма.

-Направете тогава коалиция на желаещите, както направихте срещу Ирак след окупацията на Кувейт. Ама – аз ли да ви уча? Ако знаех отговорите, нямаше да съм на семинар за запознаване с НАТО!

Обясниха ми нещо, което не бях осъзнал:

-Давате ли си сметка, че в цялата си история НАТО никога не е произвел и един изстрел, насочен към някакъв враг, камо ли – да провежда военни операции?

Ама верно, че е така, ако се замисли човек...

На следващия ден, когато бях се върнал в Загреб обаче, една от асистентките на Ник щеше да дотърчи, задъхана и развълнувана, по време на кафе паузата:

-Истребител на НАТО се е отбранявал срещу нападащ го истребител на Милошевич! НАТО изстреля първия си гневен куршум (fired its first shot in anger)!

По време на разговора с ченгетата в Прага, това историческо събитие още предстоеше.

Продължавам с размислите:

-Сетих се за нещо. В английската преса скоро пишеше, че бивши съветски генерали си продават мемоарите на Запад и искат по два-три милиона, защото не могат да си представят, тия нули какво точно означават. Защото никога не са виждали повече от хиляда долара през живота си. И Милошевич е от същия дол дренки. Това са бедняци, фасцинирани от идеята за лесни пари...

Завършвам тържествено:

-Купете го! Дайте му пари с много нули и го заселете някъде из британските острови в Бермудския триъгълник! По-евтино ще ви излезе, отколкото да разгрибате последствията от неговите войни...

Гледат ме леко съжалително. Англичанинът обяснява:

-Това вече сме го пробвали. Дадохме един камион с пари на Мусолини, едно време...

-И какво?

-Е, какво? Взе парите и нападна Абисиния...