Гледката на подписката, която Слави Трифонов връчи в Народното събрание, беше необикновена. И съвсем не в оня смисъл, че рядко сме виждали толкова много дебели папки накуп.

Двама души с лопати работели нещо на едно хълмче. Първият копаел дупка. Вторият след него я заривал. И пак първият – дупка, и пак вторият – зариване. Един човек ги наблюдавал, отишъл до тях и попитал какво всъщност правят, защо първият копае, а вторият зарива. „Аз всъщност не съм втори – казал единият мъж. – Аз съм трети. Вторият, който трябваше да слага в дупката дръвчета, не дойде.“

Да се копаят дупки като се критикува, и да се зариват дупки, като се замазва положението, е обичайна гледка. Онази купчина със събраните почти двойно от нужните подписи за референдум е от по-редките случаи, в които вторият се появява и носи дърво. Дали то ще се хване и даде плод, дали ще погине от суша или киша, е съвсем друг въпрос. Важното е, че тази дупка не беше зарината празна. В нея беше посадена възможността чрез пряка демокрация (референдум) да кажем как искаме да изглежда представителната демокрация (Народното събрание).

Ако Слави Трифонов си въобразява, че вече е чул всичко лошо за себе си, сега ще разбере, че много се е лъгал. Въпросът „Как да го направим?“ нас не ни вдъхновява така, както „Кой го прави?“. Бегъл преглед на първите форумни реакции след новината показва следното съотношение: на петнайсетина души, които обясняват колко лош е Слави Трифонов, се пада един, който казва, че референдумът не е лошо нещо и ако някой си е направил непосилния труд да събере подписите за него, трябва да се фокусираме върху възможността, а не върху личността.

Приносителите на добри новини не ги убиват, само приносителите на лоши. За да се убие идеята за референдум, достатъчно е да се говори, говори и говори, че тя е лоша новина. Че зад нея стоят изгладнели демони от пъкленото задкулисие, които дебнат как да яхнат властта. Че това е поредната конспирация, замислена в тъмните доби на българската политика. Че е заложено поредното сиренце в капана, че зад всичко това стои суетата на един телевизионен водещ и т.н. всичко, което през изминалата нощ вече е формулирано като опорни точки.

СЛАВИ ВНЕСЕ 673 481 ПОДПИСА ЗА РЕФЕРЕНДУМ

Е, да приемем, че това не са само съчинени опорни точки, а самата истина. В объркана ситуация, както знаем, много е важно да формулираме най-лошата възможност. Това е най-лошата възможност – всички критици на Слави Трифонов да са прави, че това е поредната имитация. Само че какво ни пречи да превърнем тази лоша новина в добра? Кой може да ни спре да превърнем една имитация в истина?  Ако се проведе референдум, кой може да застане на пътя ни да променим нещата така, както искаме? Ще ни бъде дадена думата, ще ни се чуе волята – възможно ли е това да е лошо?

Да, може да е лошо. Ако затънем в спорове за Слави Трифонов, а не в обсъждане за въпросите, които се предлагат за народно допитване, ще бъде омразно лошо. Ако подписката се залута в членовете, алинеите и параграфите, които са сътворени така, че по-скоро най-едрогабаритният депутат ще мине през иглено ухо, отколкото подписка за референдум през Закона за допитване до народа, ще стане безнадеждно лошо. Ще бъде лицемерно лошо, ако от предложените  шест въпроса, след гласуване се остави един – най-безопасният за статуквото, както вече се случи при последния референдум.

Нали е ясно кой е най-безопасният? – въпросът за задължителното гласуване.

Ще бъде бумерангово лошо, ако отговаряме на въпросите, водени не от обществената полза, а от отмъстителното чувство, че сега ни е паднало да си го върнем на така наречения политически елит. Ще бъде отчаяно лошо, ако не си дадем сметка, че тези които ни управляват, не са властимащите, а властползващите. Ние сме властимащите, защото ние даваме властта – под наем и за известно време. Ако не превърнем онази песен „Няма такава държава“ в „Има такава държава“, ще бъде още по-лошо. Но най-лошо ще бъде, ако я превърнем в „Е, наистина няма такава държава“.

ЦЕЦКА ЦАЧЕВА НА КОЛЕЛО. И ДРУГИ ИДЕИ ОТ СЛАВИ ТРИФОНОВ...

Само че дали ще се случи това лошо зависи от нас. И дали ще го превърнем в добро пак от нас зависи. Подписката, събрана от един телевизионен екип, в който съвсем очевидно има толкова дисциплина и работоспособност, колкото в никое издържано с данъците ни учреждение, само ни дава тази уникална възможност. Май не си даваме сметка, че това никога не се е случвало. Имали сме конституция (1879 г.), преписана от белгийската. Имали сме Димитровска конституция (1947 г.), имали сме Живковска (1971 г.), имаме конституция (1991 г.), договорена на Кръгла маса. Референдумът ни дава възможност да участваме в пренаписването на обществения договор. Ние да решим как да избираме своите представители, не Мая Манолова, не Янаки Стоилов, не… сложете което име искате от която и да е партия.

Това си е страшничко всъщност, после няма кого да обвиняваме, на кого да се подиграваме, от кого да се изкарваме по-умни.