АВГУСТА МАНОЛЕВА

Не са чести появите в България на мецосопраното, определяно от критиката като №1 в света - Веселина Кацарова. Но всяка от тях се помни, защото е различна. От биса ѝ – великолепната Хабанера, в зала „България“ с Радиооркестъра (1996 г.), когато, макар и вече световноизвестна, тепърва трябваше да стане разпознаваема и у нас. Тази „Кармен“, която демонстрира целия ѝ темперамент и артистизъм, за софийската публика се превърна в запазена нейна марка. През бурните аплаузи на препълнената зала №1 в НДК през 2005 г. До концерта със Софийската филхармония и Филхармоничния хор, дирижирани от гостуващия Павел Балев, наскоро – барок, арията "Ombra mai fu" от Хендел. Изпълнителската си вечер Веселина Кацарова коментира с присъщата ѝ умереност:„Получих голям концерт, който не заслужавам. Толкова емоция! Не съм очаквала публиката така да реагира.“ И ако концертът в София остави впечатление за професионална и човешка отдаденост, то неформалната среща със съгражданите ѝ от Стара Загора даде преднина на емоцията, извади Веселина от равновесие. Толкова пъти тя се разплакваше, искаше да сподели, да отговори, да уважи съгражданите си, снимаше се с тях, че разказите ѝ се късаха на асоциации, които непрекъснато намираха своите нови връзки и теми.      

Един народ, за да обича родината си, не трябва само да я критикува

„За мене Стара Загора е всичко: моето възпитание; психиката, дадена ми от родителите; енергията, която имам; интуицията, която нося в пеенето си е също от родния ми край. Имах изключително детство… бях отгледана като цвете във ваза. Моите родители ми показаха света такъв. Дали щях да остана на улица „Христина Морфова“ (В живота няма никакви случайности!), на която живеехме в града, или да бъда преподавател по пиано, тези ценности не се забравят, независимо къде живееш. Което съм постигнала извън границите на България, е само защото имах добра база на развитие – нямам я толкова стабилна по света, винаги го казвам.“

„Занимавала съм се от мъничка с музика – имаше го само в България и Русия. Говоря за това, което съм учила, а не какво сме можели да си купуваме в магазините. Един народ, за да обича родината си, не трябва само да я критикува. Мога да кажа много неща, заради които съм страдала преди 89-та, но не искам да ги виждам повече.“

„Аз не искам да забравям например родния си език. И се обръщам към всички българи, които бързо го забравят: това е най-грозното и неприлично, което човек може да направи.“

Знам какво е нищо, и много

„Херберт фон Караян ми помогна да напусна България – големият диригент. Чул ме е само от една магнетофонна касета, татко ги има още. Обичаше българските гласове – при мене например харесваше ниския регистър. И ако този човек, големият Караян, разбереше, че в България няма поколения, които пеят, ще е много тъжен. Нужни са средства, ясно ми е, защото и аз започнах от нулата. Знам какво е и нищо, и много. На много е лесно да свикнеш, на малкото – не. Това е сила. Останах човек. Зная какво е къшей хляб с маслинки, знам и виенски шницели в хотел Sacher. И какво? Всичко е измама човешка.“ 

„Напуснах много млада България, на 24 години. Отивам в Цюрих. Ние сме единственият народ, който има обратно въртене на главата за `да` и `не`. И директорът на Цюрихската опера ме пита: "Веси, как пътува?" В България не ми бяха казала, че имам платени самолетни билети. Пропуснали. Грабнах се и отидох в Швейцария с кола. Бях претрепана. Той ме пита: „Всичко мина ли добре?“ А аз кимам наобратно. Ето, аз и сега обърквам, забравила съм как е по български отговорът. „Ама защо? Какво стана?“ Беше ми нужна година, за да обърна `не` и `да`. Едно от моите най-големи изпитания, освен че не говорех езици. Сега мога да кажа – всичко това е глупост, важно е какви сме като хора. Но ние сме феномен в това отношение, и може би не напразно.“

„Искам да ми се вярва, не искам никого да излъжа. Обичам хората. Може би и затова станах певица – няма по-чисто от музиката.“

Цветовете в музиката: Моцарт е винаги светъл, но и тъжен

„Големите диригенти не говорят за тонове, говорят за състояния. Те могат да ми кажат: Веселина, тази пауза има значение. Големите диригенти казват: Вземи време! Защото в мига в който правя пауза, изтласквам въздуха, който с времето ще ми пречи на гърлото. То е нещо ужасно! Въздухът ни трябва, той ни и пречи. Особено в драматичните роли, те затова не трябва да се пеят рано. Не защото гласът ще бъде изключително драматичен след 10 години.  Драматичността не е в натискането на гласа, а във владеенето на техниката. С годините гласът става по-узрял дори, ако е правилно воден. Мария Калас направи това изкуство явно. Аз съм се учила от големите в изкуството. Учили са ме какво е цвят. Моцарт например е винаги светъл, но и тъжен. Много Моцарт съм пяла, той ме научи на това, светлото. У него винаги има светлина. Умираш, но светиш. Той е толкова гениален и сложен, там личи интонацията. Това са ме научили големите диригенти: какво е сила, какво е Моцарт, какво е Хендел. Хендел не е глас, а стилистика. Там е стил, както в барока. Елегантност, мъдрост, емоция. И той е още по-тънката нишка, защото бароковата музика е преди всички. Трябва да мислим кога е писал един композитор, каква е неговата естетика. Такива са знанията от големите. Те не говорят кой тон да изпеем и защо трябва да го пеем, ние трябва да го можем, иначе няма да ни ангажират.“

Емоционалната среща в Стара Загора. Снимки Георги Петков

Най-трудното - да остана Веселина, която остарява, но не се променя в душата си

„Нашата професия, по-точно успехът, променя много хората. Малко остават верни на себе си. Това беше моята най-трудна задача за всичките години – да остана Веселина която е, която остарява, знае повече, но не се променя в душата си.“

„Със Софийската филхармония пея за първи път. Бях много развълнувана. Но аз винаги се вълнувам, защото не желая да разочаровам българската публика. Когато си постигнал толкова в професията, постоянно си критичен към себе си. Пяла съм заедно от Мирела Френи до Джакомини, Доминго и Хосе Карерас. Пропускам някого, извинете, например Николай Гяуров – нашият велик бас. Той беше изключително професионален, с харизма, обичаше много България – моля ви, това да не се забравя! Дойдох 1994 година в България, сега мога да го кажа – вече бях дебютирала в Миланска скала, Ковънт Гардън, във Виенската опера: дебютирах 92-ра с най-големите певци, които съществуваха – и се представих като начеващ певец. Сега имам почти 70 роли в репертоара си, от Моцарт през Росини, Белини, Доницети, френска музика, дори Вагнер, успях да изпея и Верди. Канена съм често, защото публиката идва. Не само аз, имената пълнят залите. Без публика, спонсорите вече ги няма, никой не може да просъществува.“

„Много е трудно гласово да се запазиш с толкова бърза експлоатация, защото мениджърите които работят с нас нямат време. Те мислят за смисъла да работят с певеца днес и какво получават от него утре. Работила съм с хора, които са мислили за пътя на Веселина Кацарова след 10 години, а ето, аз пея вече 27! Имах привилегията да изпълнявам много концерти. И съм щастлива, защото оперният театър провали модерната режисура. Това мога да си го позволя да го кажа като име. Имам над 40 записани диска по света, да не говорим за титлите които притежавам (и наградите, бихме прибавили ние). Не че искам толкова да се знае, но не и да бъда непозната в България. А и нека е известно, не сме само с проблеми (в целия свят ги има), а се раждат и хора космополити.“

Това е моята дефиниция: Кацарова, Ausnahme-Sängerin (изключителна певица)

На професионалния въпрос дали има желание за майсторски клас:

„Получих информация от български колега (имена няма да казвам, нямам право и не искам да споделям, но винаги казвам истините): пожелал да помогне на младите хора, а от Националната музикална академия отговорили, че абсолютно нямат нужда. Защо го казвам? Аз нямам никакво намерение да отделям учителя от ученика му. Не искам да обиждам никого. Искам само да помогна, където мога. Не българските деца да излизат и да получават шок, като им се говори че са много велики, а те отиват и не си намират работа. Да се запитаме защо? Първо, има расизъм срещу нас. Имайте предвид, в чужбина никой не се прекланя пред нас, говоря го като българка. Аз съм направила име, и то по много труден начин, затова се прекланят пред мене. За мене винаги казват Ausnahme-Sängerin  (изключителна певица). Това е моята дефиниция: Кацарова, Ausnahme-Sängerin. Аз съм певица, която не е като другите. Те затова ме допуснаха да направя кариера. Ако бях като другите, българките нямат шанс – за световното говоря. Световните българи са много малко. Малко са и американците, и италианците. Много артисти лъжат в България. Извинявайте, че го казвам, имам право да го кажа. Не желая никого да обиждам. Ако са щастливи – да лъжат, но трябва да говорят истината. Аз това се научих в живота – бъди честен. Другите трябва да говорят за тебе. Напуснах България и моят съпруг Роже ми казваше: защо се извиняваш след всяка втора дума? Какво е това извиняване? А аз, „endschuldigung, endschuldigung“, какво сме се заизвинявали? Затова говоря, да бъдем горди. Не да имаме глупаво самочувствие, не да не уважаваш хората, но ти си българин, не сме расли, където няма цивилизация. Моят съпруг научи български. Говоря така, защото обичам България, в истинския смисъл на думата, и виждам това, което искам да видя - навсякъде има проблеми.“

Защо говоря, че срещу нас има расизъм

„Защо говоря за расизъм? В Швейцария, швейцарските самолетни линии Swiss, решават да направят брошура за България (начин на реклама в света), става въпрос за 1996-97. Вътре бях аз, Христо Стоичков и Елисавета Багряна. Но какви бяха снимките в брошурата? На цигани с каручки и окъсани хора. Това се предаваше за България. Искам да кажа, те не ни щадят. Е, трябва много да се замислим, необходимо ли е ние да правим абсолютно всичко за тях? Трябва ли те да идват при нас и да ни казват как да живеем? А не да прозвучи по същия начин расистко и от мене. (Roma, ромите, т.нар. цигани, са най-музикални. Считам ги за най-талантливите музикални хора, от някои имам респект.)“ 

Веселина Кацарова: Обичам хората. Може би затова и станах певица - няма по-чисто нещо от музиката.

Успехите правят егоистичен човека

„Аз съм канена от Виенските филхармоници в Залцбург – не съм имала време. Но в бъдеще, преподаването е най-важното за мене. Никога няма да се изкуша да пея, ако почувствам, че не мога да покажа 80% от това, което нося като техника. Все още пея, защото имам дихателна техника. Говорила съм с Криста Лудвиг, с всички големи певици – трябва да обичаш хората, за да преподаваш. Защото има и такъв момент, успехите правят егоистичен човека: „Аз съм минал по този труден път, нека и те да минат“. Има някаква истина. Или ще го изживееш, ще минеш през трудностите и ще станеш човек, или няма. Искам да преподавам. Може би в този етап „проформа“, като майсторски клас, но не желая никакви средства! Повтарям, искам на българските деца да не се взимат никакви средства, защото като българка е много обидно за душата ми.“

„Аз не идвам в България да печеля. Би било много нескромно и нечовешко, а това не е моят характер. Но операта има нужда. Ние артистите трябва да разберем, че има проблеми. Който не ги разбира, значи е глупав. Трябва да сме пластични, трябва да сме човечни, да разберем, че не можем винаги да печелим. Аз съм правила толкова благотворителности. Това са човешки неща. Всичко правим за поколенията напред.“