Article_top

Момчил Инджов

"Смърт чрез разстрел!", отсече точно преди десет години съдията Фадалла Ашрийф в препълнената съдебна зала на затвора "Ал Куефия" край Бенгази в Либия.

Тази присъда се отнасяше за шестима души. Получиха я българските медсестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, както и палестинският лекар Ашраф ал Хаджудж. Те бяха осъдени за умишено заразяване на 393 деца в Бенгази с вируса на ХИВ, довело до повече от един смъртен случай.

Със смъртната присъда се размина единствено д-р Здравко Георгиев, съпруг на Кристияна Вълчева. Той се отърва с 4 години затвор за нелегална търговия с валута и същия ден излезе от затвора, защото вече бе излежал срока.

Беше Гергьовден, 6 май 2004 г. Присъдите бяха произнесени, докато президентът Георги Първанов приемаше военния парад в София.

Последваха още три години ходене по мъките и още две смъртни присъди за шестивмата клетници. За да се върнат те на 24 юли 2007 г. след сделка между ЕС и Либия.

Разбира се, най-кошмарни бяха първите присъди. Те бяха последвани от бурна радост в залата. Роднини на заразените деца и оправданите по същото дело офицери, изтезавали сестрите, танцуваха върху столовете. Авторът бе очевидец на всичко това.

Клуб Z разговаря с медиците по повод юбилея.

"Самите ние не разбрахме веднага, че сме осъдени на смърт", спомня си Кристияна Вълчева.

Кристияна Вълчева винаги е окуражавала останалите медсестри, че ще се приберат. Снимка Веселин Боришев

 

 

Думите й бяха потвърдени и от останалите медсестри. Наистина, съдията бе забранил думите му да бъдат превеждани симултантно. Българските журналисти разбраха какво става, след като Ашраф, седнал в клетката за подсъдими, се хвана за главата, а либийците го удариха на купон.

"Бях донесла икона на свети Георги. Извадих я за кратко, полицаите се хвърлиха към клетката, питаха какво е това. Показах им иконата, след това я прибрах. Постоянно питахме Ашраф какво говори съдията. Изведнъж Ашраф ни каза, че сме осъдени на смърт. Веднага ни изведоха и ни върнаха в постройката на територията на затвора, в която ни държаха. И докато вървяхме, Нася каза, че не е чула името на Здравко. Когато вече се прибрахме, дойде един от дипломатите и потвърди, че мъжът ми трябва да излиза на свобода", разказва медсестрата.

"Някакво вълнение, тупкане на сърцето не съм имала в момента, в който произнесоха присъдите. Макар че предната вечер си казвахме, че вече трябва всичко да свърши и да ни освободят, защото сме невинни. А после се оказа, че трябва да чакаме още три години. Трябваше ни малко време да осъзнаем случилото се. Спомням си много силно, че съдията, докато държеше микрофона, ръката му много, ама много силно трепереше. После си помислих, че у него явно е останала някаква съвест. А според Корана от трима съдии двама отиват вада. Съставът, който ни осъди, бе тричленен. Може би председателят на състава е бил богобоязлив", спомня си Кристияна.

"Нито за миг не съм мислила, че ще ни разстрелят. Усещах обаче, че агонията ще продължи с години. Смъртта никога не ме е плашела, защото тя е въпрос на секунди. А агонията може да трае много дълго. Стрес явно съм изживяла, но един такъв "латентен" стрес. Защото когато броени дни след присъдите ни върнаха в Триполи, където лежахме първите три години, ми излезе много голям цирей на бедрото. Изведоха ме за няколко дни, оперираха ме в частна клиника. Но циреят е бил в резултат на стреса."

След присъдите Кристияна постоянно натяквала на останалите медсестри, че всички ще си идат. Другите понякога се нервирали, но след прибирането в София признали, че тя им давала много кураж.

Свети Георги става много съдбоносен за Кристияна. Малко след присъдите тя ушила в затвора гоблен с лика му. И вярва, че това е довело до нещо хубаво. Все пак 3 г. по-късно сестрите се прибрали.

През 2008 г. пък Кристияна била в Белгия. И един сенатор й дал вестникарска изрезка, в която пишело, че свети Георги известно време е пребивавал в Северна Африка. В този регион се намира и Либия.

"Здравко беше освободен от затвора едва ли не насила, макар че не искаше да излиза", допълва Кристияна. Клуб Z публикува вчера спомените на доктора от черния Гергьовден преди 10 години.

"Беше страшно нереално. Първите три дни така и не можахме да осъзнаем какво се случи", спомня си друга от медсестрите - Нася Ненова. В първите месеци след арестуването й тя бе направила опит за самоубийство заради нечовешките изтезания, на които са я подлагали либийски офицери.

 

Нася Ненова започнала да пуши по 4 кутии цигари на ден. Снимка Авторът

"И чак като осъзнахме, стана много страшно. Поне за мене. Не съм очаквала смъртната присъда. Не съм виновна, нищо не съм направила, за да ме осъдят. От третия ден започнах да усещам, че времето ми е измерено, че малко ми остава. Всички започнахме да пушим по много. Аз пушех по 4 кутии цигари на ден. Понякога виках, че ще ни убият. В затворите, където лежахме, често изпълняваха смъртни присъди. Кристияна се опитваше да ме успокои, като викаше: "Няма, няма, няма да ни убият." Докато един ден не каза: "И като ни убият, какво?" И оттам нататък престанах да мисля за това", споделя Нася Ненова.

 

Най-много тя страдала за сина си Радослав. Когато я арестували, той бил едва на 11 години. Когато дошъл за първи път при нея в Либия, бил вече 15-годишен.

Само преди десетина дни Радослав направи Нася баба. Жена му, с която той е заедно от 15-годишна възраст, му роди дъщеря. Щастливото семейство живее във френския град Бордо, където родителите са студенти.

А Нася е изключително благодарна на сватята си. "Докато аз бях в затвора, тя много се грижеше за Радослав и правеше всичко той да не чувства липсата на майка си", изтъква медсестрата.

"Спомням си как полицаите започнаха да ни успокоява още щом ни изведоха от залата", разказва Валя Червеняшка. "Само обясняваха как тези смъртни присъди били за пред местните хора, а всъщност ще останем живи и ще си идем у дома. Така и стана всъщност, ама висяхме там още доста време. Даже роднините ни бяха по-притеснени от нас, когато научиха за присъдите."

Валя Червеняшка и до днес си спомня разказите за екзекуциите в затвора.

Иначе полицаите веднъж разказали на българките как се изпълняват екзекуциите в затвора. Един път един по един разстреляли цяла група осъдени на смърт либийци. Последния обаче не го ловял куршум. Вероятно и полицаите били изморени от стрелбите. Най-накрая един от тях отишъл при смъртника и го застрелял с пистолет от упор в главата.

"Спомням си 6 май 2004 г. като един доста дълго време чакан ден", заяви Валентина Сиропуло. "Иначе по едно време бях загубила надежда, че някога ще се прибера. Тя се възвърна през лятото на 2003 г-, когато съдът допусна професорите вирусолози Люк Монтание и Виторио Колици като свидетели. Те свидетелстваха в наша полза. Но после либийците направиха една контраекспертиза, която бе противоположна. И отново започнах да се съмнявам, че всичко ще свърши добре. И правилно съм се съмнявала. Все пак не съм очаквала смъртна присъда. Ден преди произнасянето им питах либийския ни адвокат Осман Бизанти какво би станало, ако получим най-тежкото наказание. Той ми каза, че за този вариант изобщо не трябва да се говори. Но ето, че стана точно това", казва медсестрата от Пазарджик.

Валентина Сиропуло

 

 

Съвсем друга гледна точка върху случката има Снежана Димитрова.

"За мене има само една дата- 24 юли 2007 г. И споменът е само един - как се качваме на самолета със Сесилия Саркози и Бенита Фереро-Валднер и излитаме за България", коментира тя съвсем накратко.

Снежана Димитрова

 

 

 

Петте медсестри, д-р Здравко Георгиев и Ашраф бяха докарани със самолета на френския президент. До София ги придружиха тогавашната първа дама на Франция Сесилия Саркози и еврокомисарката по външните отношения Бенита Фереро-Валднер.

Любопитното е, че българските медици при ареста бяха шестима, а след това станаха седем. Ашраф подаде молба ца българско гражданство и го получи. И до днес палестинецът не е спирал да твърди, че е останал жив единствено благодарение на България.

Медиците и близките им се снимат пред самолета на френския президент, който ги докара в София на 24 юли 2007 г. Снимка Веселин Боришев

 

 
Медиците в клетката очакват съдебното заседание на 6 май 2004 г. Край тях са български и чуждестранни дипломати. Снимка БТА

"Смърт чрез разстрел!", отсече точно преди десет години съдията Фадалла Ашрийф в препълнената съдебна зала на затвора "Ал Куефия" край Бенгази в Либия.

Тази присъда се отнасяше за шестима души. Получиха я българските медсестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, както и палестинският лекар Ашраф ал Хаджудж. Те бяха осъдени за умишено заразяване на 393 деца в Бенгази с вируса на ХИВ, довело до повече от един смъртен случай.

Със смъртната присъда се размина единствено д-р Здравко Георгиев, съпруг на Кристияна Вълчева. Той се отърва с 4 години затвор за нелегална търговия с валута и същия ден излезе от затвора, защото вече бе излежал срока.

Беше Гергьовден, 6 май 2004 г. Присъдите бяха произнесени, докато президентът Георги Първанов приемаше военния парад в София.

Последваха още три години ходене по мъките и още две смъртни присъди за шестивмата клетници. За да се върнат те на 24 юли 2007 г. след сделка между ЕС и Либия.

Разбира се, най-кошмарни бяха първите присъди. Те бяха последвани от бурна радост в залата. Роднини на заразените деца и оправданите по същото дело офицери, изтезавали сестрите, танцуваха върху столовете. Авторът бе очевидец на всичко това.

Клуб Z разговаря с медиците по повод юбилея.

"Самите ние не разбрахме веднага, че сме осъдени на смърт", спомня си Кристияна Вълчева.

Кристияна Вълчева винаги е окуражавала останалите медсестри, че ще се приберат. Снимка Веселин Боришев

 

 

Думите й бяха потвърдени и от останалите медсестри. Наистина, съдията бе забранил думите му да бъдат превеждани симултантно. Българските журналисти разбраха какво става, след като Ашраф, седнал в клетката за подсъдими, се хвана за главата, а либийците го удариха на купон.

"Бях донесла икона на свети Георги. Извадих я за кратко, полицаите се хвърлиха към клетката, питаха какво е това. Показах им иконата, след това я прибрах. Постоянно питахме Ашраф какво говори съдията. Изведнъж Ашраф ни каза, че сме осъдени на смърт. Веднага ни изведоха и ни върнаха в постройката на територията на затвора, в която ни държаха. И докато вървяхме, Нася каза, че не е чула името на Здравко. Когато вече се прибрахме, дойде един от дипломатите и потвърди, че мъжът ми трябва да излиза на свобода", разказва медсестрата.

"Някакво вълнение, тупкане на сърцето не съм имала в момента, в който произнесоха присъдите. Макар че предната вечер си казвахме, че вече трябва всичко да свърши и да ни освободят, защото сме невинни. А после се оказа, че трябва да чакаме още три години. Трябваше ни малко време да осъзнаем случилото се. Спомням си много силно, че съдията, докато държеше микрофона, ръката му много, ама много силно трепереше. После си помислих, че у него явно е останала някаква съвест. А според Корана от трима съдии двама отиват вада. Съставът, който ни осъди, бе тричленен. Може би председателят на състава е бил богобоязлив", спомня си Кристияна.

"Нито за миг не съм мислила, че ще ни разстрелят. Усещах обаче, че агонията ще продължи с години. Смъртта никога не ме е плашела, защото тя е въпрос на секунди. А агонията може да трае много дълго. Стрес явно съм изживяла, но един такъв "латентен" стрес. Защото когато броени дни след присъдите ни върнаха в Триполи, където лежахме първите три години, ми излезе много голям цирей на бедрото. Изведоха ме за няколко дни, оперираха ме в частна клиника. Но циреят е бил в резултат на стреса."

След присъдите Кристияна постоянно натяквала на останалите медсестри, че всички ще си идат. Другите понякога се нервирали, но след прибирането в София признали, че тя им давала много кураж.

Свети Георги става много съдбоносен за Кристияна. Малко след присъдите тя ушила в затвора гоблен с лика му. И вярва, че това е довело до нещо хубаво. Все пак 3 г. по-късно сестрите се прибрали.

През 2008 г. пък Кристияна била в Белгия. И един сенатор й дал вестникарска изрезка, в която пишело, че свети Георги известно време е пребивавал в Северна Африка. В този регион се намира и Либия.

"Здравко беше освободен от затвора едва ли не насила, макар че не искаше да излиза", допълва Кристияна. Клуб Z публикува вчера спомените на доктора от черния Гергьовден преди 10 години.

"Беше страшно нереално. Първите три дни така и не можахме да осъзнаем какво се случи", спомня си друга от медсестрите - Нася Ненова. В първите месеци след арестуването й тя бе направила опит за самоубийство заради нечовешките изтезания, на които са я подлагали либийски офицери.

 

Нася Ненова започнала да пуши по 4 кутии цигари на ден. Снимка Авторът

"И чак като осъзнахме, стана много страшно. Поне за мене. Не съм очаквала смъртната присъда. Не съм виновна, нищо не съм направила, за да ме осъдят. От третия ден започнах да усещам, че времето ми е измерено, че малко ми остава. Всички започнахме да пушим по много. Аз пушех по 4 кутии цигари на ден. Понякога виках, че ще ни убият. В затворите, където лежахме, често изпълняваха смъртни присъди. Кристияна се опитваше да ме успокои, като викаше: "Няма, няма, няма да ни убият." Докато един ден не каза: "И като ни убият, какво?" И оттам нататък престанах да мисля за това", споделя Нася Ненова.

 

Най-много тя страдала за сина си Радослав. Когато я арестували, той бил едва на 11 години. Когато дошъл за първи път при нея в Либия, бил вече 15-годишен.

Само преди десетина дни Радослав направи Нася баба. Жена му, с която той е заедно от 15-годишна възраст, му роди дъщеря. Щастливото семейство живее във френския град Бордо, където родителите са студенти.

А Нася е изключително благодарна на сватята си. "Докато аз бях в затвора, тя много се грижеше за Радослав и правеше всичко той да не чувства липсата на майка си", изтъква медсестрата.

"Спомням си как полицаите започнаха да ни успокоява още щом ни изведоха от залата", разказва Валя Червеняшка. "Само обясняваха как тези смъртни присъди били за пред местните хора, а всъщност ще останем живи и ще си идем у дома. Така и стана всъщност, ама висяхме там още доста време. Даже роднините ни бяха по-притеснени от нас, когато научиха за присъдите."

Валя Червеняшка и до днес си спомня разказите за екзекуциите в затвора.

Иначе полицаите веднъж разказали на българките как се изпълняват екзекуциите в затвора. Един път един по един разстреляли цяла група осъдени на смърт либийци. Последния обаче не го ловял куршум. Вероятно и полицаите били изморени от стрелбите. Най-накрая един от тях отишъл при смъртника и го застрелял с пистолет от упор в главата.

"Спомням си 6 май 2004 г. като един доста дълго време чакан ден", заяви Валентина Сиропуло. "Иначе по едно време бях загубила надежда, че някога ще се прибера. Тя се възвърна през лятото на 2003 г-, когато съдът допусна професорите вирусолози Люк Монтание и Виторио Колици като свидетели. Те свидетелстваха в наша полза. Но после либийците направиха една контраекспертиза, която бе противоположна. И отново започнах да се съмнявам, че всичко ще свърши добре. И правилно съм се съмнявала. Все пак не съм очаквала смъртна присъда. Ден преди произнасянето им питах либийския ни адвокат Осман Бизанти какво би станало, ако получим най-тежкото наказание. Той ми каза, че за този вариант изобщо не трябва да се говори. Но ето, че стана точно това", казва медсестрата от Пазарджик.

Валентина Сиропуло

 

 

Съвсем друга гледна точка върху случката има Снежана Димитрова.

"За мене има само една дата- 24 юли 2007 г. И споменът е само един - как се качваме на самолета със Сесилия Саркози и Бенита Фереро-Валднер и излитаме за България", коментира тя съвсем накратко.

Снежана Димитрова

 

 

 

Петте медсестри, д-р Здравко Георгиев и Ашраф бяха докарани със самолета на френския президент. До София ги придружиха тогавашната първа дама на Франция Сесилия Саркози и еврокомисарката по външните отношения Бенита Фереро-Валднер.

Любопитното е, че българските медици при ареста бяха шестима, а след това станаха седем. Ашраф подаде молба ца българско гражданство и го получи. И до днес палестинецът не е спирал да твърди, че е останал жив единствено благодарение на България.

Медиците и близките им се снимат пред самолета на френския президент, който ги докара в София на 24 юли 2007 г. Снимка Веселин Боришев

 

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

Вяра

Защо мислите така? Според мен помогна! Но както всяка победа в християнството, освобождаването на нашите сънародници, трябваше да бъде изстрадано до край! Светците помагат по Божите закони, а Големия Срам остава за държавата.
Честит празник!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

За кого ще гласувате на изборите за Европейски парламент?