Прореформистките сили правят една голяма грешка - степенуват реформите в зависимост от личните си предпочитания и професионална ориентация. В края извеждат приоритети, които поставят "своята" реформа пред другите.

Най-често твърдят, че съдебната реформа е "майката" на реформите, което не е лишено от основание. Други имат своите предпочитани към битката срещу корупцията, реформите в специалните служби и сферата на сигурността, в това число и отбраната.

Логика също има - корупцията разяжда обществото и всяка малка победа в тази област - дава криле на обществеността и вяра, че има успешен край. 

Трети настояват, че здравеопазването трябва да бъде акцент, тъй като само здрави хора могат да има полза и да правят реформи. Както се казва, кому са нужни реформи, ако не доживеем до тях.

Погледнете колко енергия отне измисления спор около "робството", което идва да покаже ангажираността на обществото с проблема на образованието и реформата там. Или поне, че дори и "високи" теми от образователната програма се използват за да дискредитират цялостното движение към Европа и към нормалност.

Ами социалната сфера, демографията, културата. Кой може да спори, че отсъствието на реформа в подхода към демографските ни проблеми е въпрос за оцеляването ни като нация? Какво по-важно от това?

Защитните на околната среда пък имат своите битки и приоритети, но всеки дърпа опърпаната черга в своя посока.

Истината е, че успехът на всяка отделна реформа се обуславя и усилва от успеха на другите. Не само защото всяка една от тях има свой инкубационен и период на случване, на законодателно решение, на актове на изпълнителната власт и на ефект върху развитието. А защото отделните реформи са взаимнозависими и взаимноусилващите се - успехите и неуспехите във всяка една от тях влияят върху съдбата на останалите.

Съдебната реформа е по-видима за обществото не само поради оставката на министър Иванов и битката на улицата, но тя действително е спасителния остров на статуквото. Обществото не може да чака, докато Кой? изпадне в окончателна несъстоятелност за да променим Конституцията, докато разпишем и реализираме и духа и последната буква на съдебната реформа и вкараме в затворите всички корумпирани. Никога няма да има перфектен момент или изобилие от ресурси, в това число и на кадри и време. Напротив, реформите постоянно ще се осмислят и реализират в условията на дефицитност. Важно е тяхното едновременно движение по всички направления, за да настъпи точката на пречупване на съпротивата и на самогенерищата се ескалация на реформата. 

Технологичното време за да настъпи една промяна ще изисква своето, политическата конюнктура ще изтиква на преден план текущи пикове в обществено и медийно внимание, Парламентът ще доказва своето нарастващо несъответствие като реформаторска воля и действие. Но междувременно не трябва да се чака, камо ли да се застава в позиция на блестяща изолация. Нищо не перфектно, България също.

Как да е по друг начин, като лидери на ГЕРБ като господин Цветанов не виждат около нас нито олигарси, нито проблем с прокуратурата, да не говорим с ВСС, а само в шефа на ВКС. Все едно, че живеем на различни светове, в различни епохи. Той балансира за да съхрани и възпроизведе статуквото, ние очакваме революция, челен сблъсък и промяна.

Какво правим, например, с нереформирано МВР, ако хората не усетят, че държавата се грижи за тях, а не само за сигурността на депутатите по жълтите павета и в охраняваните НСО територии. Да не забравяме, че има пряка симбиоза между задкулисие и трансгранична организирана престъпност. Повече от ясно е, че в битката си за оцеляване и срещу реформите, кръговете около Кой? мобилизират криминалния контингент. И ако МВР е блокирано в този нереформиран вид, тежко и горко, на всеки който тръгне с донкихотовски плам да воюва с драконите на олигархията. 

Реформата там зацикли, прореформистките сили са разединени, а съпротивата консолидирана. Министър Бъчварова е оставена сама на себе си. Ако приемем, че има партии и сили, които стоят зад реформа на МВР, то няма как да забележим, че всеки реформатор говори на свой език и държи "до дупка" на своята реформа, дори до степен да предпочете "съюзи" с опонентите. 

В същото време антиреформистките сили са организирани, стегнати и ресурсно обезпечени, след като ползват привилегията на властовите си позиции. От скоро имаме и нов шеф на ресорната комисията по вътрешен ред и сигурност, което означава, че законодателно и по всеки други начин реформите на МВР ще останат в зародиш, докато лидерът на ГЕРБ в Парламента не прецени, че някакво движение все пак е нужно. 

Реформата в армията се проследява като движение по много параметри, но един от най-видимите е превъоръжаването на армията с нов многоцелеви боен самолет. Това беше и червената линия на оставката на министър Ненчев, но той все още балансира около нея. В по-широк план и военната реформа е блокирана, при това не е само въпрос за парите. Силите на съпротивата са изключително арогантни - хем протестират срещу съвместната охрана на въздушната ни граница и усилването на отбранителния ни потенциал с въоръжения и формирования от партньорите ни от НАТО, хем колчем стане дума да усилим собствения военен капацитет, за да се защитаваме сами, скачат като ужилени, че ще нападаме Русия!?.

Така е и с реформата в здравеопазването която увисна между големите надежди, реалните постижения и съпротивителния алианс между засегнатите от реформата и политическите и противници. Москов изглежда все по самотен на този фон и никакви пиар умения не променят негативната прогноза за съдбата му. Факт е, че той остана изолиран от "своите" и се затвори в собствената си политическа и реформаторска самодостатъчност.

Където и да погледнем реформаторските усилия в отделните области са откъснати едно от друго, което не само ги лишава от синергия, но и позволява те да бъдат атакувани и обезличавани по-единично.

Вероятно една от причините за това е партийния и политическия поглед, който определя поведенческата ексклузивност на лидерите на партиите. Те са загрижени от текущата нетна полза на действията си, т.е. от незабавния келепир, а не от абстрактен прогрес и съдба на реформите, ползите от които ще бъда разпръснати между много хора с различен партиен и политически профил.

Затова реформаторските движения трябва да бъда широки, отворени за хора с различна политическа ориентация и предпочитания за да не позволяват доминация на която да е партия.

Трябва ни холистичен подход и обединяване на реформаторските ресурси, не само защото никой не е по-важен от другия, а защото съпротивата срещу реформите черпи сили от разединението, егоизма, тщестлавието, разноговоренето и изпразването на думите от съдържание.

Реформите в отделните области са взаимносвързани и взаимообусловени. 

Такива трябва да бъдат и действията на силите, които определят себе си като прореформаторски..