Ако летите от Белгия за някъде, трябва да сте на летището най-малко три часа по-рано. Ако летите до София, трябва да тръгнете от Брюксел с кола (или с автобус от Гар дю Миди) не по-късно от 4,30 сутринта, за да сте на летището в Шарлероа не по-късно от 5,30 часа. Полетът на “Уиз еър” за София е в 8,35 часа. Автобусите от Миди са на половин час и първият тръгва в 3,30 часа сутринта. Взема разстоянието от 60 километра за около 50 минути.

Още не можете да летите от Завентем. Днес, 12 дни след атентатите, централното летище на Брюксел възстанови работата си с три полета, до Фару, Торино, и Атина. До края на седмицата се надяват да възстановят до 20 на сто от капацитета му, но на думите на белгийските медии и институции не може да се разчита 100 на сто.

След като се отклоните за летището в Шарлероа на изход 24 от магистрала А54, на кръговото движение с отбивки за Фльорюс и за терминала, сигурно ще забележите опашка от автомобили. Тя се е образувала, защото на второто кръгово движение, до бензиностанцията, има военен пост, където явно сканират автомобилите. Ще ви спре войник с пушка, ще ви накара да угасите фаровете на колата си и да не ги палите в продължение на около стотина метра, когато ще карате покрай едни автобуси със затъмнени стъкла. След това ще стигнете до един друг войник с пушка, който ще ви пита дали отивате на аерогарата.

Тук можете да запалите фаровете и да продължите по пътя към терминала. Входът към открития паркинг е затворен и  ще ви отклонят към закрития. Там ще оставите колата си на цена 3 евро за час (на открития е 2 евро за час). От паркинга, който е препълнен (предвидете време, за да си намерите място) продължавате пеша. Стигате до асансьори – в дъното му откъм терминала, вляво. Те ви качват на нивото на касата за автобусите.

Оттам продължавате направо към входовете за заминаващи, където също ви чака опашка. Там полицаи проверяват личните документи и билетите за пътуване на всеки. Изпращачи не се допускат в терминала. Пътниците продължават сами към следващите проверки – на багажа, документите за самоличност и бордните карти.

Иначе вчера в Брюксел политически активни граждани се посбиха с полицията, ама само малко. Някъде около 400 патриотично настроени младежи се събраха в Моленбеек с явното намерение да провокират местните мюсюлмани. Събра се и тълпа от техни младежи.  Ройтерс ги нарича “от северноафрикански произход”. Аз ги наричам “мароканци” или “араби”.

Като човек преживял края на комунизма смятам, че мога да усещам белезите на кризата в едно общество. Тя си личи например по това, че да наричаш нещата с естествените им имена става по някакъв начин недопустимо.

Чувство на взаимност свързваше двете тълпи. Но полицията направи кордон между тях и не им позволи да го изразят докрай. Наложи се и да употреби палките, но до пускане на водното оръдие не се стигна. Някои от моленбеците* я замеряха с к’вото им падне. Но тя е белгийска полиция. Свикнала е. Управлението й в Моленбеек, близо до което се разигра сцената, познава и щурмове с коктейли “Молотов” отпреди три-четири години.

По едно време се появи едно бяло ауди и се засили да събаря загражденията на полицаите. После, опитвайки се да избяга, блъсна една жена, която казаха по-късно, че е настанена в болница, а двамата джигити в колата били задържани.

Кметицата Франсоаз Скепманс беше забранила всякакви демонстрации, но явно никой не я слуша. Покрай канала, който дели Моленбеек от централен Брюксел, се беше наредила конна полиция, в центъра пред борсата – също, заедно с поделения за борба с масовите безредици в пълно снаряжение – каски, палки, пистолети, бронежилетки, белезници и пр.

Там защитници на правата на човека също се опитаха да демонстрират, но ядоха бой, а някои ги арестуваха. От белгийските медии никога не можеш да разбереш колко са арестуваните – версиите вчера бяха между седем и 100. Ако искаш да си точен, трябва да отидеш и да ги пребоиш в ареста. Ако те пуснат. Аз не отидох.

Пред борсата минава една от някога най-оживените артерии на Брюксел, булевард “Анспах”. От известно време в тази си част той е пешеходна зона за голямо разочарование на живеещите там хора и на търговците. Първите се оплакват от бездомниците и просяците, на които зоната веднага стана любимо убежище. Те пикаят по ъглите, във входовете на метрото и се търкалят навсякъде. В Белгия е разрешено да просиш и това я прави рай за румънските цигани, но не само за тях.

За разлика от местните бродяги те могат или поне се опитват да свирят на акордеон или на цигулка. Унгарските танци на Брамс, “Хава нагила” и “Белла, чао” са любимите им парчета. Румънският просяк е мръсен, но талантлив. Белгийският е само мръсен. Но говори по-добър френски от румънския, когато не е пиян. Това обаче се случва рядко. Не си струва човек да става толкова рано, за да го види с очите и да го чуе с ушите си. Белгийците, независимо дали са принцове или просяци, се напиват с това, с което българите изтрезняват – бира.

А търговците на “Анспах” се оплакват, че катастрофално са загубили клиенти откакто до района не може да се стигне с кола. Иска ходене, а и паркингите в центъра са скъпи – €2,20 на час.

Затова пък сега пешеходната зона е нещо като “Хайд парк”. Всеки може да дойде тук и да (по)каже на останалите какво мисли за тях. Не е гарантирано обаче, че ще може да си тръгне сам и накъдето поиска. Ако си “крайнодесен”, както политиците и медиите тук наричат част от демонстрантите в Моленбеек, със сигурност полицията ще те бие, а може и да те арестува. Словото е свободно, но за да го кажеш, общината първо трябва да ти разреши.

В Белгия, ако не си ляв, либерал, хомосексуалист и (потомък на) имигрант, рискът да те нарочат за “крайнодесен” е голям. Ако покажеш по-твърда китка, в буквален или в преносен смисъл, започват да те гледат, все едно, че си фашист. Сигурно затова едно от хубавите им сатирични предавания по телевизията се казва “Бъди белгиец и си трай”. Траенето (освен “Съединението прави силата”, “Мъжете знаят защо”, лъва на герба и Сакскобургготската династия) ги сближава с нас, българите.

Стъргалото пред борсата сега е покрито с цветя и свещи в памет на 32-те жертви на атентатите от 22 март. На техния фон, привличащ денонощно международните обективи, седят дългокоси същества с трудноопределим пол, които не бих пипнал с голи ръце. Те свирят на китари, тарамбуки и дайрета нещо миролюбиво и любовно.

Бели девойки танцуват с черни младежи, за да видят телевизионните камери, че в Белгия расизъм и екстремизъм няма, че не тероризмът и мрежата на Даеш на десет минути пеша от този площад са главното, а че любов, любов ни трябва напук на невинната кръв. “Не на страха” с две думи. Това е лозунгът, който Сергей Станишев издигна веднага след атентатите, макар за разлика от пацифистите пред борсата той да се подстригва и да се къпе. И да не може да свири на дайре дори. Но в мисленето си за терора, мултикултурното общество и други свързани с тях неща Станишев е хипар. Жив да не бях…

Сергей Станишев казва: “Не на страха”. Снимка Веселин Желев

Наоколо е плътен и страховит полицейски кордон – конен и пеши. Това са най-охраняваните хипари, които съм виждал през живота си. “Крайнодесните”, които са им хвърлили око от една седмица, по никакъв начин не могат да се доберат до тях. Държавата ги пази с цялата си мощ.  Да беше ги и поизкъпала с водното оръдие, нямаше да е зле – в знак на солидарност и за сметка на бюджета си.

Като стана дума за бюджет, се сетих, че от няколко години и аз съм данъчно задължен в Белгия и следователно плащам мъничка част от сметката за гореописания сеир. Тук ми се прииска да си сипя и затова зарязах другите да правят историята, а аз си тръгнах от сцената й само с ей тези снимки.

*Човек, който живее в Моленбеек.