Тази седмица беше знаменателна в световната политика. Президентът Тръмп наложи 10% всеобщо мито на всички държави и над 140% мито за Китай. В разгара на кризата той бе принуден временно да оттегли (под натиск от пазарите) още по-драстичните си предложения за „реципрочни“ мита от над 20% за ЕС и всички значими търговски партньори на САЩ.

Икономисти и политолози спорят в момента за логиката в тези действия и малцина са тези, които смятат, че се прави нещо добро за света или дори за САЩ. Но разигралата се „тарифна“ драма ни дава възможност да тестваме една теория за популизма, която може да бъде наречена „преговорна“. Тя цели да обясни защо подобни действия, които са на границата на здравия разум, а може би и отвъд нея, са атрактивни за много избиратели в развитите демокрации. И то такива избиратели, които не са екстремисти и радикали, а принадлежат към умерената по дефиниция средна класа и дори заможните прослойки на обществото; образовани са и не могат да бъдат наречени „губещи“ от глобализацията или либералната демокрация по никакъв начин.

Защото не бива да се забравя, че за Доналд Тръмп гласува половината Америка, а не само изплашените за работните си места жители на „ръждивия пояс“ от индустриални щати. Зад Тръмп стои и (почти) цялата Републиканска партия, която е подкрепяна от много широки кръгове от хора, отиващи далеч отвъд МАГА електората на Тръмп.

Политикът като преговорен инструмент за натиск

Преговорната теория за популизма твърди, че успешният политик трябва да бъде преговорен инструмент за натиск върху опонентите. За целта той трябва да създава сериозна заплаха от нанасяне на голяма вреда на опонента и същевременно да създава ситуация на несигурност. Ако има формула на успеха за популиста, то тя е сравнително проста:

РЗ (реална заплаха за вреда на опонента) + Н (среда на несигурност) – РВ (реална самопричинена вреда на себе си, на собствените избиратели и страната като цяло). Ако стойността от този сбор е положителна, преговорният популист може да твърди, че е поставил своите опоненти в трудна ситуация и те трябва да правят отстъпки. Ако сумата е отрицателна, обаче, преговорният популист рискува да се простреля сам в крака.

Тази калкулация обяснява и пируетите на Доналд Тръмп по отношение на тарифната му политика. Той успя да създаде голяма реална заплаха за опонентите си (РЗ) и още по-голяма несигурност в световната търговия (Н), което му създаде преговорни плюсове. В резултат от това – дори и да оставим настрана хвалбите му – някои държави все пак поискаха да преговарят с Тръмп (Япония и Корея, например). В един момент обаче ситуацията се усложни, защото РВ (реалната вреда за САЩ) започна стремглаво да нараства. Дали заради отказа на Китай и ЕС да се примирят с „тарифите“, дали по други причини, но лихвите по държавния дълг на САЩ започнаха да нарастват и цялата сметка се оказа дявол на магаре. С дълг от около 36 трилиона долара САЩ са със задлъжнялост от около 120% от БВП – сходни стойности с тези на Италия.

Но докато италианският дълг е основно към италиански банки и еврозоната, дългът на САЩ се държи от Япония, Китай и много други държави. Без ролята на долара като световна валута САЩ в дългово отношение ще са по-уязвими от Италия, която редовно (справедливо или не) е спрягана като проблематичната брънка в еврозоната. Затова промени в лихвените проценти по дълга на САЩ и мястото на долара в световната търговия са ключовите индикатори за реална вреда, която САЩ могат да си самонанесат. И двата индикатора светнаха червено в средата на тази седмица. Което принуди Тръмп да се откаже от пълния обем на тарифите.

Защо избирателят харесва подобен опортюнизъм?

С глобализацията и утвърждаването на либералната демокрация в развития запад намаляха възможностите за голяма промяна на политиката дори при голяма политическа победа на избори. Светът е взаимосвързан и – както става ясно – ако искате да се самоизолирате, цената на един смартфон ще стане тройна, а автомобилът ви най-вероятно няма да бъде произведен изобщо. Същото е във вътрешната политика – ако искате да промените радикално данъците или да ограничите съдебния контрол, ще се сблъскате с множество политически и конституционни ограничения, които ще ви възпрат.

Всичко това води до известна фрустрация на избирателите и те започват да гласуват за преговорни тарани, които обещават да „разчупят“ и „променят“ цялата система, но да осигурят на избирателите си по-големи победи и по-големи отстъпки. В обикновена ситуация за такива „антисистемни“ играчи биха гласували десетина процента в маргиналните части на избирателната система. Но фрустрацията, че нищо не може да се промени, кара и някои „центристи“ да гласуват чисто тактически за преговорния таран. Тези избиратели не искат системата да се променя радикално, но искат тяхната печалба от нея да е по-голяма. Мнозинството американци не искат световният ред, създаден най-вече от САЩ, да приключи, но искат да спечелят още повече от него. Затова те избират опортюнистичната стратегия и гласуват за преговорния популист.

Играчка плачка: неизбежната радикализация

Преговорният популизъм е инструментът, чрез който популистките партии излизат от политическия миманс и се насочват към мейнстрийма. Това е инструментът, чрез който те печелят гласовете на утвърдените, центристки партии. Исканията на преговорните популисти са съзнателно вдигнати много високо, за да изплашат и всеят смут сред опонентите и да ги направят склонни на компромиси. Например, като сложите на масата излизане от ЕС и НАТО, въвеждане на забрани за сексуални и други малцинства, забрана на миграция в страната, депортация на неудобни, закони за чуждестранни агенти, затваряне на университети, забрана на медии и т.н., може да „изтъргувате“ най-безумните неща от изброените, да речем, забрана на миграцията плюс по-ниски данъци или по-високи бюджетни разходи за определени социални групи.

Ако такъв пазарлък се случи, накрая дори вероятно ще получите едно обществено облекчение, което ще поздравява популистите за вразумяването им. Дори ще има такива, които ще твърдят, че популистите са станали вече част от мейнстрийма и че табутата срещу тях – доколкото ги има – трябва съвсем да отпаднат.

Проблемът е, че преговорният популист трябва непрекъснато да радикализира своите искания, за да създава РЗ – реална заплаха срещу опонента си. Защото, ако винаги се отказва от по-радикалните си искания, избирателят ще го разконспирира като слаб „преговорен таран“ и ще спре да гласува за него. И наистина, популистите, които оставят по-трайна следа, са тези, които се радикализират: Орбан в Унгария претърпя еволюция от младежката секция на либералите до крайното дясно; вторият Тръмп е много по-радикален от първия; Берлускони в Италия бе изместен от Салвини и Мелони (която ще видим как ще се развие по-нататък).

В България от една „Атака“ през 2005 г., която плахо надигаше глас срещу ЕС, сега имаме доста сериозна кохорта от анти-ЕС и анти-НАТО играчи, които са все по-приемливи партньори за останалите партии. Последната сериозна промяна е обръщането на Делян Пеевски и „Ново начало“ към евроскептиците в ЕС.

Как ще приключи преговорният популизъм?

Разбира се, в САЩ винаги е имало изолационистки гласове, които са искали САЩ да са самодостатъчни и фиксирани в себе си. Има и бели супремасисти, хомофоби и т.н. – като в повечето развити западни общества. Тези групи със сигурност биха подкрепили американски изолационизъм в международен план и скъсването с либералната демокрация във вътрешната политика. Но въпросът е, че те са малцинство и никога не биха спечелили без подкрепата на тези „центристи“, които гласуват за Тръмп като „преговорен популист“. Центристите биха останали много разочаровани, ако САЩ се оттегли наистина от глобализацията и се превърне в супремасистка нелиберална демокрация.

Подобно трайно развитие на нещата в САЩ е много малко вероятно. Но временни грешки с доста трагични последици могат да се случат, като продукт на неизбежната радикализация на преговорния популизъм. Примерът с Брекзит е показателен – мнозина в Обединеното кралство гласуваха за Брекзит с идея да подобрят преговорната позиция на Великобритания спрямо ЕС, но нещата ескалираха и приключиха с „твърдо“ излизане на британците от ЕС. Същото може да се случи и с Американския екзит от глобализираната икономика – заплахата за него може да не доведе просто до по-добра преговорна позиция на Тръмп спрямо търговски партньори, а до търговска война и самoпричинени вреди за САЩ и света от гигантски мащаб.

Примерът от 1930 година

През 1930 г. в САЩ приемат The Smoot-Hawley Tariff Act, който налага 20% мита на чуждестранни стоки в отговор на краха на фондовата борса в САЩ от 1929 г. и започналата Голяма депресия. По всеобщо съгласие, тази политика само влошава нещата. Подобен негативен ефект има и изолационизма от първата година на избрания през 1932 г. Рузвелт. Свиването на световната търговия три пъти, както и секването на кредита от САЩ за Германия води до рухването и на германската икономика. Ако на изборите през 1928 г. нацистите имат 2,6% през 1932 г. те достигат до над 33%.

Разликата с настоящия момент е, че политиците в САЩ от 1930-те години са действали под натиска на събитията: те са реагирали панически на срива от 1929 г. Сега опасността е да се постигне същия ефект като се създава огромна несигурност в световната търговия и съзнателно се следват политики, които могат да доведат световната система до колапс. Колкото и да е парадоксално, „преговорният популизъм“ е нещо, което търси логика и инструменти за извличане на политическо предимство точно в такива ситуации.

И в България не е по-различно

България не е изолиран остров от описаните процеси. Напротив, ние имаме много сериозен опит с „еволюцията“ или „деградацията“ на популизма от по-центристките му форми към все по-радикални проявления. Жорж Ганчев през 90-те и Сакскобургготски в началото на новия век бяха „центристите“ популисти, които променяха системата с персоналната си харизма и поставянето на личността над процедурата и институциите.

Този мек популизъм от типа на Берлускони бе заменен от по-остри форми на анти-европейски („Атака“) и анти-корупционен популизъм (ГЕРБ от 2007-2009 г.). По-късно радикализацията се задълбочи, докато се стигна до „Възраждане“, „Меч“, „Величие“. ИТН са също интересен феномен, който се лута между центристките и по-радикалните форми на популизма. Като цяло обаче, е видно защо центристки избиратели могат да посегнат към бюлетината на по-радикални играчи – защото виждат „преговорна“ полза за себе си от такъв ход. В такава ситуация опортюнизмът на избирателя се съюзява с опортюнизма на „преговорния популист“.

Резултатът са интересни времена, наситени с много голяма несигурност и непредвидимост. Точно в такива времена е добре хората да не гледат само тънки сметки за печалба, а да си припомнят и фундаменталните ценности на свободата и демокрацията. Както във вътрешен, така и в международен план.

*Този текст използва идеи от по-голямо изследване на екип на Софийския университет, финансирано от Европейския съюз-NextGenerationEU, чрез Националния план за възстановяване и устойчивост на Република България.

Дойче Веле