Има една тема, която и преди съм споделял, че много ме занимава. Освен, разбира се, темата защо умен човек като Нойзи започна да пише на латински, та нищо не му се разбира...

Темата е за нашите претенции.

Ние си ги коткаме... Вижте каква хубава дума. Гледаме великодушно, сякаш са някакви любими тлъсти котараци, които непрекъснато трябва да бъдат угоявани, забавлявани и глезени, защото „те такива са си по природа...” Безобидни любимци, към които да намигнеш и с въздишка да им простиш.

Всъщност претенциозността ни е силно подценен и ужасно мускулест враг. Поне на днешното време. За всеки, който поне веднъж си е задавал въпроси, свързани със собствената му душа. Ама под въпроси имам предвид такива с по-високо ниво на казуистична сложност от типа: „Къде ше се разцепиме от пиене довечера...” . Това смятам.

И ако такъв човек се озове в църквата, прави единственото, което умее – стоварва своята огромна раница с претенции пред Христос и почва да Го занимава с тях. Както занимава и всички околни.

Ще ви разкажа за един приятел, който не говори латински, но въпреки този си пропуск успя да стигне до дъното най-простичко и последователно. Всички просто го чакали да умре поради факта, че всеки ден изпивал над литър ракия, лягал си със „седмаче”, тоест - 700-грамка, под кревата за подкрепа през нощта. Накрая си докарал и епилептични припадъци от алкохола и вече не го канели по компании – това могат да го потвърдят мнозина.

Днес този човек, който няма нито една външна причина да направи генералната промяна, разказва как е станала тя. Разправя, че му се е явила св. Богородица и му казала, че няма да пие вече.

„А ти отиди в църквата и остави един лев за свещи. Ама, ако нямаш, може и стотинки”, рекла.

Този човек е толкова чистосърдечен, че се хвали, че оставил цял лев...

Кеф ви вярвайте, кеф ви недейте – фактът е, че моят приятел е жив и здрав, на над 70 години е, не пие и не пуши и има такава радост от живота, каквато не съм видял зад стъклото на нито един "Рейндж Роувър".... От HSE модела включително.

Честно казано, плати си за „гяволъка” – синът му почина съвсем млад от алкохол, но това е друго...

Та ако щете вярвайте, но за друго ми беше мисълта. Ако дори само за миг допуснем, че може и да е истина... Това „ако нямаш един лев, може и стотинки.” Говорим не за друг, а за света Богородица, която току що е избавила този човек от ада на сегашния и евентуално и задгробния му живот, нали така? Нещо, което далеч не се случва с всеки пияница или грешник... Един лев, ама може и стотинки.

А вижте нас.

За всекиго идва моментът, в който неминуемо еди кое си - да не го назовавам, удря вентилатора... Ти установяваш, че другите просто не смогват, не са в състояние, не желаят да задоволят твоите претенции. Независимо какво си си мислел и независимо дали тия „други” са най-близките – тези, които сам си ги избирал за съпруг/а, възпитавал си ги за деца по твой образ и подобие и т.н. И естествено се отказваш. Но не от претенциите – от другите.

Нямам как, поне за себе си, да си обясня все по-бронираните скафандри от самотност, в които се натикваме. Само вижте там, където се придвижваме рамо до рамо, нещо толкова просто – всеки по своята си пътека (задача). Тъмни очила, нахлупени шапки и суичъри, слушалки с музика – облак от единичност. Целта е да не би да се докоснеш по някакъв начин до съседното на тебе двуного. Което и без това в повечето случаи те дразни или ти мирише, или и двете.

Някой ни е научил, че не сме достатъчно далеч един от друг. Не стига! Трябва още. Че в работата не трябва да споделяш издайнически, че детето е болно или имаш личен проблем. Че трябва разстояние...

Независимо, че когато прадядо ти срещнел странник на джидето, го разпитвал часове наред кой е, по какъв път отива, има ли нужда от нещо.

Не. Някой си някъде си така е написал, че е правилно на Уолстрийт или в Ситито.

Покажете ми един, който да диша с широки гърди, спазвайки новите псевдоскрижали със заповеди. Че трябва да си по-претенциозен, по-самотен, по-изолиран.

И сега си представяме греховността като някакви адови сбирки, на които неизвестни лица, приличащи на Том Круз, с домино на очите принасят в жертва пеленачета... Глупости – та тя е на една ръка разстояние. Ето я греховността - както казват „Полис” – с всеки дъх, който поемаш...