Гео и геополитиката

ГЕОРГИ КОРИТАРОВ

Човешката цивилизация всъщност е сбор от натрупването на индивидуални култури и усилия, насочени към непрекъснато развитие. Година след година, десетилетие след десетилетие, векове след векове откритията и прозренията са се умножавали, за да се превърнат в планини от познание и житейски опит. Учебниците и по история, и по литература са преситени от имена на личности с принос към нашето ценностно обогатяване. Когато днешните поколения за пръв път са научавали кой е Захари Стоянов, каква е била политиката на Александър Стамболийски, колко е богато творчеството на Антон Страшимиров или на брилянтния разказвач Константин Константинов, сигурно за повечето хора усещането е като от докосване до макар и ценна, но все пак историческа абстракция.

В училище програмите открай време са така направени, че плъзгането по материала е отгоре-отгоре и изобщо не остава нито време, нито въображение някой да си представи, че зад организирането на въстания или създаването на безсмъртна литература стоят отделни човеци – всеки със собствен свят, със свои представи за живота, със свои критерии и със свои оценки. И нещо много важно – с гражданско и интелектуално самочувствие да застават в центъра на събитията и да водят на висок публичен глас болезнен, а понякога дълбоко обречен диалог с обществото.

А защо обречен?

Диалогът обикновено е обречен, както нерядко е безсмислен и днес, тъй като подобни личности обикновено са се оказвали обградени от безпросветност, безразличие и всевъзможни скрупули и страхове. Някой отговорил ли си е наистина каква болка се крие зад четирите въпросителни след обръщението на Васил Левски: „Народе????“ Но не с клише или с набор от наизустени фрази, а така – сам пред себе си, да се запита и да си отговори вътрешно какво ли означават четирите питанки.

Учудващо ли ще прозвучи, че пътят към изграждането на самостоятелност и свободолюбие може би започва тъкмо със смелостта на въпроса към себе си какво ли всъщност е имал предвид Апостолът на свободата. А той вечно ще ни разбужда и с още едно велико завещание. „Времето е в нас и ние сме във времето – то нас обръща и ние него обръщаме.“ Не само времето, а и светът е в нас – това ни казва Васил Левски. Светът е в нас, но и ние сме в света. Това означава, че и най-драматичните световни събития са в нас и ни засягат, но и ние можем да бъдем в тях, когато имаме собствена гледна точка и чувствителност, за да ги оценяваме.

През 2015 г. се изпълниха 90 години от убийството на Гео Милев. Неговата поема „Септември“ се изучава в училище. Публицист, поет и интелектуалец с непокорен демократичен дух, Гео Милев неизбежно е част от абстрактното докосване до далечно минало, чиито послания към днешния ден може би и досега не са правилно разчетени. Може ли изобщо правилно да бъде подредено време, в което един срещу друг са се изправили терор против терор? Две сили, оцветени в противоположни идеологии, но еднакво лишени от прозорливост и хуманизъм, чиито жертви са се оказали гордите и смели демократи на някогашна България.

Един от тези колоси демократи е Гео Милев. Та през миналата година се появи романът на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“, който много бързо бе превърнат в драматургичен материал и поставен на сцената на Народния театър. Така заживя пиесата „Гео“ под режисурата на Иван Добчев. Уникалното и в романа, и в постановката е разкриването на индивидуализираните човешки качества на големия творец и неповторимия начин, по който поетическият гений на Гео Милев е показан като естествено състояние и качество дори на неговото общуване с приятели. Според романа на Христо Карастоянов, а оттам и в постановката на Иван Добчев се оказва, че сътворяването на началните строфи на поемата „Септември“ е станало в резултат на литературен разговор, по-скоро спор, между Гео Милев и неговия приятел Георги Шейтанов. Гениалност, която се лее естествено като изворна вода и се е превърнала в качество „от само себе си“, че дори приживе и при общуванията може и да не е правела впечатление.

Преди 90 години авторът на „Септември“ е излязъл от живота, притиснат от принудата на „белия терор“, който обаче се е появил като отговор на болшевишкия атентат в църквата „Св. Крал“. Кръговрат от насилия, който е изглеждал като безизходен омагьосан кръг и като едно непрекъснато настигане и настървяване на реваншизми. И не полицията, чийто образ под персонажа на Никола Гешев присъства и в романа, и в спектакъла, а трагичният демократ Гео Милев се оказва истинският ценностен антитерорист, тъй като е имал таланта и доблестта да се изправи със стихове срещу куршумите и бесилките.

Какво означава един интелектуалец да е символ на противопоставянето срещу тероризма и насилието? Това се случва тогава и при онези личности, които надмогват битовите страхове и дребнотемието и със собствена убеденост и свои ценностни критерии произнасят личната си присъда над времето, в което живеят. Хора, които не се влачат след тълпите и по инерцията на събитията, а имат силата да прокарват свой път срещу течението.

Девет десетилетия са почти век. Няколко поколения и няколко модела от житейски обстоятелства, които са се изправяли и срещу универсални за всяко време, и срещу уникални за отделните исторически периоди препятствия и предизвикателства. И срещу многообразие от различни лица и проявления на тероризъм. Прилича ли си по нещо съвременният тероризъм, който вече се е превърнал в световна заплаха, с онзи идеологически оцветен тероризъм, който е бил белег на 20-те години от миналия век?

Да, прилича си – в злото да се отнемат човешки животи. Но ако тогава в българския вариант на времената на „неотговорните фактори“ жертви падат интелектуални титани като Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев и много други, то какво се случва с интелигенцията и интелектуалците днес, във времената, когато тероризмът не е дело на „неотговорни фактори“, а на организации, които дори поемат отговорност за него? И днес в резултат на тероризъм загиват интелектуалци и творци, които са били непосредствена мишена на насилието. Това се случи срещу редакцията на френското сатирично издание „Шарли ебдо“. Но от какво бе предизвикана яростта за отмъщение, която изпрати убийците в списанието? И досега никой не е в състояние да определи има ли и къде минава границата на толерантност и търпимост към другата религия и другата цивилизация, които олицетворяват образа на „различните“.

Тази дискусия вече е започнала, но едва ли може да бъде финализирана, така че да доведе до универсални и общоприемливи поуки и изводи. Причината е, че всяка страна в цивилизационния спор отстоява собствената гледна точка и много трудно проявява склонност да проумее аргументите на своите опоненти. Илюзия ли е да си мислим, че във времената на Гео Милев е било по-лесно да си демократ в интелектуалния смисъл на думата въпреки цената със заплатен живот в крайна сметка? И да, и не. Илюзия е, защото всяко време и неговите интелектуални личности са достатъчно сложни като обстоятелства и условия за правене на избор, та да не може да се прави сравнение по скалата „лесно” и „по-лесно”. Да си интелектуалец и демократ във всяка една епоха е преди всичко личен избор – избор да трупаш образование и култура, избор да не показваш, ако случайно вятърът на страха те забрули, избор винаги да отстояваш позиция. Тези избори не са никак лесни. Те – преведени на днешен език, са избор на достойнството пред битовите удобства и правенето на кариера. И не, не е илюзия, наистина е било по-лесно.

Кое изглежда да му е било по-лесното? Нима сблъсъкът на враждуващи идеологии е зареден с по-малко омраза, отколкото внушението за сблъсък между религии и цивилизации, което се прави днес? Проблемът не е в количеството омраза. Три години преди убийството на Гео Милев и сблъсъка между червения и белия терор в България в Италия на власт идват фашистите на Бенито Мусолини. Историята красноречиво е показала какво са донесли на човечеството фашизмът и националсоциализмът. В крайна сметка – опустошителна война и геноцид, известен като холокост срещу еврейския народ. При този колосален конфликт всеки, изградил у себе си устойчив свят от разбирания и предпочитания, от образование и обща култура е заемал онова място, което днес, от дистанцията на времето, изглежда неизбежно. И някак си трудно можем да си представим разменени места на историческите ни герои. Например... дори е неморално да си ги представяме в различни личностни проекции и реализации от тези, които са постигнали в живота си и с които са останали в историята.

Днес изборът на позиция отпреди десетилетия сигурно наистина изглежда по-лесен, тъй като отдавна е известно как са завършвали войните, чия морална кауза е била по-силна и къде все още перспективата за развитие не е изчерпана. Да оформиш гледна точка в реалното време на съществуващите проблеми и да се опиташ да обхванеш съвременния глобален свят, като го превърнеш в част от личното ти интелектуално пространство – това наистина е и трудно, и отговорно. Трудно е, защото непрекъснато се изправяш пред колебанията дали си прав и в състояние ли си изобщо да оцелееш в един свят, който сякаш непрекъснато се разпада.

Само преди 15 години щяхме да водим диалог между цивилизациите под егидата на ООН, и то по инициатива на тогавашния президент на Ислямската република Иран Мохамед Хатами. Вместо диалог през същата 2001 г. започна голямата война срещу тероризма. И така е до днес. Войни, след които отнякъде се появява идеята за диалог. Диалозите напоследък се провалят, защото може би се провалят и съвременните интелектуалци в опитите си да осмислят междуцивилизационното общуване.

Защо Дубравка Угрешич и нейният личен свят на болка и преживявания по братството и единството (без кавички) в бивша голяма Югославия скърбят най-много за изгубената толерантност и многообразие от езици, култури и религии в някогашната федерация, а световноизвестна журналистка, писателка и интелектуалка като Ориана Фалачи привижда в исляма и враг на европейската цивилизация? Могат ли двете гледни точки да бъдат сравнявани и има ли критерий, който да оцени къде е истината?

Част от поколението, което имаше наивността да повярва искрено в комунистическия идеал като в нещо чисто, хуманно и осъществимо заради красивите думи за свобода и пролетарско равенство, е още жива. А част от тази част още преди падането на Берлинската стена прозря несъстоятелността и фалша на апаратния комунизъм и ревностно прегърна като своя кауза превръщането на някогашните съветски сателити в проспериращи демократични страни от западен тип, където съжителството на различия е естествено състояние на мултикултурните демокрации. Тъкмо така се роди мечтата, а и бе сътворен на практика сегашният модел на Европейския съюз.

Големият геополитически двубой, който се води и заради публични, и заради непублични интереси в Близкия изток, не вещае оптимистична развръзка. Нещо повече – хоризонтът става все по-тъмен и по-тъмен, като все по-отчетливо прозира сянката на голяма и непредсказуема по мащабите си война. Европейският съюз – нашата мечта отпреди 25 години да живеем в общо семейство на пъстротата, демокрацията и толерантността, е сериозно разклатен. Негови лидери на най-високо институционално равнище предупреждават открито – ЕС може и да се разпадне, ако не се справи с бежанския поток и с изработването на общи и солидарни политики. Поколението на европейската мечта, към което са и частите от поколението на неосъществения комунистически идеал – тази коалиция от наивници и идеалисти е изправена пред нов ценностен и нравствен крах. Сякаш понятия като толерантност, демокрация, доброта и състрадание все повече се обезсмислят за сметка на самозатварянето в собствени национални черупки, в собствени социални орбити, в собствени приятелски, семейни и лични пространства.

Някога Гео Милев и сродните му съмишленици нито са се навели, нито са се уплашили, нито са избягали. Те са се изправили със собствени възгледи и морал, със собствения си талант и гениалност срещу конюнктурата на диктатури, отказа от демокрация и идеологически оцветените тероризми.

Поемата „Септември“ на Гео Милев или повестта на Антон Страшимиров „Диктаторът“ се превръщат в интелектуални оръжия в съпротивата срещу политическата тъмница. И то такива оръжия, че с много десетилетия са надживели своите автори и са се завъртели в своя орбита. Не всеки може да бъде такъв творец, че да остави след себе си безсмъртни редове на книги, романи, стихове или пиеси. Но мнозина могат да положат онова човешко и гражданско усилие, което е стремежът за създаване на необятен собствен свят, част от който е и светът на големите обществени и политически проблеми. Това е усилието и стремежът да се изработват собствени критерии за оценка на живота около нас, на смелост истината да се казва на глас, на устойчивост да се отстояват демокрацията и солидарността. Така както оркестърът от палубата на „Титаник” защитава цивилизацията и живота дори, когато корабът потъва. Не всеки може да бъде Гео – авторът на „Септември“. Но мнозина могат да се опитат да бъдат Гео с личния си опит, цивилизационно богатство и граждански ресурс, които са ориентири в сложния лабиринт на един разлюлян свят с динамични и противоречиви геополитически интереси.

-----
* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през януари 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.