Ден 1

Ето ме, разпределена от Корпуса на мира в страна, в която не знам защо все още работят доброволци от Корпуса на мира. От пръв поглед тук всичко е мирно и би трябвало да ходим да освобождаваме други поробени народи. Майка ми и баща ми обаче смятат, че се намирам на много опасно място (всяко място, което те не са чували, е много опасно, а те като добри американци не са залягали много в часовете по география). От своя страна, като гледам в страната, в която ме разпределиха, половината от хората са експерти по създаване, а другата половина по разрушаване на нещата (при това тези две половини са взаимно заменяеми), тъй че не знам какъв ще е приносът ми тук. Бъдещите ми български колеги обаче ми се зарадваха и твърдят, че ще бъда полезна. Отляха ми течност от едно шише, което стои зад папките, с която почистих клавиатурата и монитора на бъдещото си работно място. Почистващият препарат се нарича ракия. Чисти страхотно, може би миризмата, която оставя след себе си, е леко необичайна, но не неприятна. Ракия е първата дума на български, която усвоих в офиса. Най-важното е, че това е екологичен почистващ препарат, както ми обясни колегата, не замърсява природата и не е стабилизиран с канцерогенни съставки, въпреки че това не беше отбелязано на етикета, който изобщо липсваше.

Ден 2

Погрешно съм разбрала, не било почистващ препарат за офисна техника. Днес имахме повод за празнуване и извадиха същата бутилка. Обаче не почиствахме, а си разляхме в чашки и пихме. Колегите разказаха, че почерпили с това питие мои сънародници, но те отказали, защото били мормони. Казах им, че аз съм вегетарианка, компромисна, в смисъл, че ям риба. Те ми обясниха, че ракията спокойно може да се включи в списъка ми с храни, прави се от плодове и следователно е вегетарианска. 

Ден 3

Боли ме главата, обяснено ми беше какво значи остатъчна захар. Получих от колегите препоръки как да се справя с главоболието и вече знам първата си българска поговорка. Тя гласи: „Клин клин избива.“ Не този клин, който се обува. Друг клин, който ми показаха в гугъл изображения. Но можело и с шкембе чорба, какво тя съдържа и как се прави ми го обясниха, след като я бях вече изяла.

Ден 4

Успях да си забия един телбод в палеца, текна кръв. Моментално извадиха шишето иззад папките и ми поляха пръста – да не се замърси и възпали раната. Ракията била дезинфектант – освен всичко останало, което вече знам за нея.

Ден 5

Заминаваме на тийм билдинг за два дни в хижа в планината. Вземаме папките и онова шише зад папките. То между другите си вълшебни качества има и вълшебството никога да не свършва. Или някой периодично го пълни, или някой носи нови шишета.

Ден 9

Настинала съм от престоя в планината. Раменете ми са схванати. Извадиха шишето. Направиха ми масаж с ракия. За по-голям ефект в течността се прибавя натрошен аспирин. Терапията се нарича разтривка – нова трудна дума. Не толкова трудна като шльокавица, но все пак трудна. Липсата на звук „ц” в английския език започва сериозно да пречи в общуването с българските ми колеги. Шльокавица все някак произнасям, но при пърцуца закъсвам два пъти. Много важни думи в българския език съдържат този звук: лютеница, мартеница, мезенце. 

Ден 10

Сега пък тъжен повод – скръбна годишнина. Пием същото, каквото и при веселия повод – от онова шише. 

Ден 11

Колегата, който беше обещал да ми покаже околностите на града в събота, не можел. Щял да ходи да дестилира ракия. Това е химичен процес, който не разбирам точно какъв е, защото според неговите обяснения ракията хем се вари, хем се пече. Мястото се нарича казан. Искам да отида с него на казан. Той казва, че там жени не ходят. А твърдят, че с равнопоставеността на половете тук няма проблем. Питам го има ли неправителствена организация, която се бори за правото на жените да ходят на казан. Нямало. Ето нещо, което мога да създам. Сега много фондове финансират решаването на  джендър проблеми.

Ден 12

Питам няколко колежки дали биха участвали в подобна група за натиск. Много дълго изобщо не разбират и накрая не проявяват никакъв интерес. Колегите ми от женски пол бяха напълно безразлични към човешкото си право да ходят на казан и изобщо не дадоха знак, че са готови да се борят за него. Определено тук има проблеми с активността на гражданското общество, значи Корпусът на мира ненапразно е все още тук. Междувременно колегата решава да ме вземе на казана. Каза, че тук разликата между „може” и „не може” обикновено е много малка. Като казах малка, че се сетих: „една малка” е мерна единица, равняваща се на 50 грама. Докато „една” е сто грама.

Ден 13

Останах с впечатлението, че на жените е гарантиран равен достъп до казана, просто те не се възползват. Изобщо не забелязах пространствена социална изолация, каквото щеше да е главното ми основание за финансиране на проект. Мъжете на казана говореха за пръщина, но това не е столицата на Косово. Подготовката ми по химия не достигна да разбера какво значи паток, обаче мога да го разпознавам: патокът гаси жарта, ракията гори. Колкото и да е странно, основна тема на това диво място беше уважението. Мъжете бяха много любезни с мен, непрекъснато говореха за уважението си един към друг, изобщо всеки се интересуваше дали другият го уважава. Само в един момент се притесних, че нещата поемат в неприлична посока, когато ме учеха, че ракия не се пие на голо, но после се уточни, че не става дума за дрехи, а за мезе – лесна дума за ордьоври. Затова пък я се опитай да произнесеш „джибровица” в края на ден, прекаран на казан.

Ден 14

Наложително е да си имам такова шише в квартирата, със ставането изпитвам нужда от клин, който да избие клина. Тия мъже вчера си мислеха, че много ще се изненадам как от един съд, в който хвърлят всичко, което вече не им трябва, може да потече нещо толкова омайно. Според тях това американец не може да го разбере. Аз обаче го разбирам. Защото знам как се правят любимите ми рачешки кюфтенца. Crab cake! Мирисът на родина. Като вземат от рака всичко, което може да се изяде, останалото го мелят и от една паста с търговски вид, сравним единствено с джибрите, правят изкушението рачешки кюфтенца. Мммм… Наистина не разбирам защо воюваме, защо се изразходваме, защо си пилеем живота за завоюване на все нови и нови неща, като най-вкусните, най-насищащите и най-радващите небцето и душата вкусове се крият в нещата, които изхвърляме.

Ден 15

Хазяйката ми каза, че не знае какво е арония, но щом вече съм си била купила от „това нещо“, да сложа няколко зрънца в големия буркан на терасата. Сложих – никакво съмнение нямам, че бурканът е пълен с най-обикновена ракия. Тя обаче твърди, че е деликатес и го нарича тути-фрути.

Ден 134

Прибирам се в Кънектикът за кратка ваканция след повече от четири месеца в България. Поглеждам си часовника… В България изобщо не си поглеждам часовника, когато звъня на някой по телефона. И късно вечер да е, този, на когото звъня, казва - идвай. Отивам, сипваме си, говорим си, след което си тръгвам с няколко буркана компот за подарък. В Кънектикът обаче си гледам часовника – съвсем удобно време привечер, звъня на най-близката си приятелка от колежа, но тя не ми казва „идвай“. Казва: „Добре дошла, искаш ли утре сутринта да си направим заедно джогинга и да ми разказваш.“ Затварям телефона. Ще й разкажа, ще й разказвам, тичайки. Само че тя дали ще разбере защо на едно място в България видях надпис: Rakia – connecting people.