доктор по българска литература

На 1 юни се навършват 140 години от гибелта на Христо Ботев. Фактите, изложени по-долу, са известни на учените в БАН, но не са особено популярни сред широката публика.  А те разказват за това как една идеология и партията й носител се опитват да си присвоят един творец.

 

Малцина знаят, че „Символ-верую на българската комуна” не е на Христо Ботев и че това е една умела и целенасочена манипулация на лявата пропаганда. Цялото поколение в активна възраст днес е било безскрупулно лъгано, и то в училище. Защото Христо Ботев никога не е писал въпросния текст, а творчеството му е било  „обогатено” посмъртно, 58 години след неговата гибел.

Всъщност, академичните кръгове и по-точно специалистите по Българско възраждане много добре са знаели това и преди, но конюнктурата не им е позволявала да го кажат на глас. Пръв прави това Илия Тодоров  - учен от БАН, през 1990 г. Но още докато изследването му е под печат в брой първи на сп. „Летописи” от 1991 г., той умира инцидентно - при катастрофа. В началото на 90-те години  да развенчаеш една митологема, изграждана в продължение на 70 години и акуширана от „мозъчните тръстове” на КГБ още от 1934 г., не е безобидно занимание.

Ето за какво става дума. За пръв път текстът излиза на бял свят през 1934 г.,  т. е. 58 г. след смъртта на поета, като „обнародването” е от Георги Бакалов в книгата му „Хр. Ботев”. Там Бакалов съобщава, че публикацията е по препис, а не по оригинал.  А преписа той бил намерил в… Централния архив в Москва. Но кой е Георги Бакалов (1873 – 1939) и какво е правил по това време в Москва? Георги Бакалов е комунистически деец, член на СРСДП – тесни социалисти, след което анархо-социалист,  а от 1920 г. - член на БКП. От 1925 г. до 1932 г. е емигрант в СССР, където бяга заради атентата в църквата „Св. Неделя”.  През 1932 г. той става член на Академията на науките на СССР. Приносът му е, че е превел на български трудове на Маркс и Енгелс, сред които „Комунистическия манифест” на Карл Маркс. Същата година – 1932 г., той се завръща в България. Две години по-късно „огласява” „Символ-верую” и посочва за негов автор Христо Ботев.

Негов съвременник обаче - Михаил Димитров, още в следващите години казва друго – че това твърдение не било вярно, а то само целяло да заблуди официалните власти в България. А Бакалов бил получил въпросния препис от Величко Попов – съидейник на Ботев, емигрант в Галац и учител в тамошното българско училище.  Величко Попов бил притежавал оригинала, но го загубил. Обаче преди да го загуби, бил направил препис. (Tози препис, а не оригинал,  се пази в Института по история на БАН, секция „Възраждане”).  Оригинал няма, свидетелство, че това е автентичен

препис, също няма. Следващата публикация на „Символ-верую” е от 1940 г. – в издание от Киев под заглавие „Христо Ботев. Избрани произведения”, също под редакцията на Георги Бакалов.

След 1944 г. манипулацията, че Ботев е автор на въпросния текст, продължава с пълна сила. Тя продължава и досега, макар редица от литературните изследователи и редактори на изданията и преди 1989 г. коректно да са описали историята на този текст. Тя обаче е дадена с най-ситния шрифт в бележките към изданията, а „Символ-верую” е прокламирано в началото, на титулната страница на изданията. (Напр. „Христо Ботев. Избрани съчинения”. Том 2, С., 1979. На стр. 5 – в самото начало на изданието е въпросният текст,а в бележките на стр. 375 в същото издание със ситен шрифт е посочена историята на текста.)

Но нека се позовем на фактологията в труда на загиналия преди 26 г. изследовател Илия Тодоров, след чиято смърт малцина повдигат темата. Той цитира писмо на Величко Попов до Централния комитет на комунистическата партия  от 4 ноември 1921 г. Писмото е по повод 50-годишнината от Парижката комуна и в него Попов казва, че дал на Захари Стоянов през 1887 г. „писмен материал по другаруването ми в Румъния с Ботева”. Но Захари Стоянов нарочно не бил публикувал този текст. Обаче Попов имал препис на „Веруюто”. Илия Тодоров се позовава на спомени на М. Димитров, който е търсил Величко Попов още през 1924 г., за да получи преписи на тези документи. Същата година В. Попов  изпратил на М. Димитров препис от "Символ-верую на българската комуна", придружен със следното обяснение: "1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от "Верую". Ст. Загора, 14 юлия 1924 г.”

Изследователят посочва, че според налични свидетелства на самия М. Димитров, той отново се срещнал с В. Попов в Стара Загора през 1925 г. и тогава получил препис и от телеграмата до Парижката комуна. Но по това време, според М. Димитров,„не можело да се мисли за обнародване на подобни документи”.  През 1926 г.  М. Димитров заминал за Париж, оставил двата документа на доверено лице, но след завръщането му през 1928 г. се оказало, че лицето изгубило телеграмата. А междувременно В. Попов починал.

 

При текстологичен анализ се оказва, че цели фрази в „Символ верую” като"обща собственост върху всички имоти", за "единното и неделимо отечество на всички хора", за "сполуката и тържеството на комунизма чрез революция",  "бъдащий комунистически строй на целия свят" и др. не са типични за лексиката на възрожденското време, а са част от лексикалната фразеология след Октомврийската революция в Русия. Те навлизат в обръщение в левите среди и у нас след учредяването на Третия комунистически интернационал. Освен това дори и между двата варианта – този на Георги Бакалов, и този на Величко Попов, има разлика – вариантът на Величко Попов съдържа 22 думи по-малко от този на Бакалов. Този факт, както е забелязал през 1990 г.  Илия Тодоров, прави историята „твърде съмнителна”.

Но нека видим откъде тръгва манипулацията. При внимателно изследване на Ботевото творчество можем да приемем, че повод за нея е един надписан от Ботев портрет, който поетът е подарил на Величко Попов и на който пише следното:”В памят на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 май 1875 г., Букур[ещ]”. (Оригиналът на портрета се съхранява в портретната сбирка на Института за история при БАН.) Тези „комунистически подвиги”, които имат смисъла на „живеене в комуна”, а не на живеене в комунизма като идеология, са използвани за манипулация от Георги Бакалов, който  е публикувал този текст още през 1921 г. Това е употребено и за да се твърди, че Ботев е автор също и на телеграма до Парижката комуна. Въпросната телеграма е обнародвана за пръв път през 1945 г. във в. „Народ”. Оригиналът също бил взет от Захари Стоянов,  но Величко Попов пак предвидливо бил направил препис. Такъв документ в архивите на Комуната и  не е намерен и това е установил още през 1937 г.  М. Димитров. Но както сам той пише, ако телеграмата е била написана, но не е била изпратена, и е била дадена на Захари Стоянов през 1887 или 1888 г. , няма причина З. Стоянов да не я цитира, защото самият той говори с възторг за Парижката комуна. Същото, според Илия Тодоров, важи и за „Символ-верую на българската комуна".  Въз основа на цялата изложена фактология, Илия Тодоров поставя в изследването си следните въпроси и за „Символ- верую” , и за 

телеграмата до Парижката комуна: „Ако през 80-те години В. Попов ги е предоставил на З. Стоянов и той ги е премълчал, скрил или унищожил, защо самият В. Попов не е осведомил още навремето нашата общественост за това? След като си е запазил за всеки случай преписи, защо в продължение на няколко десетилетия той не ги е публикувал, нито пък е споменал някому нещо за тях? Защо, когато през 1921 г. В. Попов уведомява писмено ЦК на БКП, че е намерил след неколкомесечно търсене (от март до ноември 1921 г.) преписа "Символ-верую на българската комуна", документът отново остава непубликуван? Как се е получило така, че през юни 1924 г., когато М. Димитров посещава В. Попов, този препис отново е бил така "затурян", за да не може в близките дни да го има на ръка? Защо самият М. Димитров не е публикувал своевременно  -  приживе на В. Попов - "Символ-верую на българската комуна" или телеграмата до Парижката комуна, ако е бил убеден, че те са автентични? Какво е станало с преписите, въз основа на които В. Попов е направил през 20-те години новите си преписи? Защо цялата тази история става широкоизвестна едва след неговата смърт? Не е ли това продиктувано от желанието да се внуши на българската общественост доверие в този съмнителен документ?”

В творчеството на Ботев – поетично и публицистично, няма и намек за  "обща собственост върху всички имоти", няма и исторически данни Ботев и Величко Попов да са разпространявали някъде и сред някои среди въпросния текст. В пространното изследване на Илия Тодоров е цитирано и едно писмо на съратника на Ботев Н. К. Судзиловски-Русел  до Г. Бакалов, в което се казва: "Защо ви е Христо Ботев? Нима той не умря, а с него умряха и онова време, и ония условия, субективни и обективни? Умряха, отидоха във вечността и вече никога, никога няма да се върнат. Или вас ви ръководи желанието да свържете своята партия с Ботева? Да пренесете върху нея ореола на неговата памет? И това никак не е добро.”

Днес историята просто се премълчава. Но всеки, който погледне в домашната си библиотека събраните съчинения на Ботев, ще намери там в началото  им „Символ-верую” – защото от 1944 г. до 1990 г. всички негови издания започват с това. А ученият Илия Тодоров, пръв дръзнал да съобщи истината, е забравен. Забравен е и неговият съдбовен и последен труд, в който излага фактите за една от най-арогантните литературни манипулации.

Днес дължим да повторим този факт в името на историческата истина. И да го кажем на висок глас, не само в академичните аудитории, като припомним свидетелствата на Захари Стоянов. Ето какво посочва той, когато говори за възгледите на Ботев: "И в България желаел ли е той Парижката комуна? Ние ще да протестираме в името на неговата памет, че това не е вярно." Това са думи на същия български патриот, който след Освобождението пръв издава събраните съчинения на Ботев и пише „Христо Ботьов, опит за биография”. А тогавашният министър на просвещението Георгий Живков се провиква към него в Народното събрание: "Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?" И отказва да отпусне „държавни пари” за издаване на стиховете на поета. А Захари Стоянов му отговорил, че от „този вагабонтин” ще направи национален герой.  И е успял. А нашата работа днес е да пазим това име и да го изчистим от манипулациите на комунистическата пропаганда.