„България се променя. За съжаление, пътят напред не е толкова бърз и лесен, колкото ни се иска“, казва Теодора Димова в статия за онлайн изданието на британския вестник „Гардиън“. Българката е сред писателите, поканени от медията да опишат живота в страната си след присъединяването й към Европейския съюз. Поредицата е част от дискусията в английското общество преди предстоящия на 23 юни референдум дали Великобритания да остане в ЕС.

Предлагаме ви статията на Теодора Димова в превод на Манол Глишев.

България още носи оковите на миналото. Но страната ни бавно се променя
Теодора ДИМОВА

Очакванията ни при присъединяването на България към ЕС бяха почти като за магия. Точно както и след падането на Берлинската стена, всички ние мислехме, че освобождението ще изскочи като зайче от цилиндър на вълшебник, а ние ще ръкопляскаме и ще се радваме. Да започнем с това, че отначало всички бяхме като опиянени от новооткритата свобода. След години, прекарани в безвремие и забрава, бързината на промяната ни упойваше. Освободени от скуката на съществуването си, бяхме ослепени от светлината.

В началото на преходния период първият ни демократично избран министър-председател (бел. ред. – Филип Димитров) предупреди, че въпреки излизането от състояние на робско потисничество, скиталчествата ни през пустинята ще продължат дълго. Нито го разбрахме, нито му повярвахме.

Унизително е да бъдеш толкова наивен. Става още по-лошо, когато изгубиш надежда. Никакъв заек не изскочи от цилиндъра – разделихме се с потисничеството, но не и то с нас. Още сме заседнали в тази скалиста, празна пустош. Мъчително е.

България се променя. За съжаление, пътят напред не е толкова бърз и лесен, колкото ни се искаше. Ето защо близо два милиона българи са икономически мигранти в Западна Европа и Съединените щати. Надига се етническа, социална и политическа тревога. Повече отвсякога сме разделени по различни линии. В очите на българите Европа вече не е скъпа мечта. Мнозина развиха носталгия към комунистически режим, когато съществуваха усещане за сигурност и за равенство в общата мизерия. Годините на върховенство на комунистическата идеология оставиха мнозина мои сънародници с прекършени крила и разбити мечти. Преходът беше бавен и мъчителен.

Две основни препятствия стоят пред успешната интеграция към европейските ценности и стандарти в българския живот. Първото е вътрешно: начинът ни винаги да гледаме назад прави прогреса ни по-труден от този на други бивши комунистически страни. Другото е дълбоко неефективното държавно управление и липсата на законност, които създават тежко чувство за несправедливост, за безнаказаност на злото и дефицит на истина. От една страна това парализира инициативността на честните граждани, а от друга – насърчава непочтените.

Появяват се парадокси. Докато евроскептицизмът нараства, се появяват очаквания, че Европа трябва да ни помогне да се отървем от беззаконието, корупцията, несигурността и бедността. И тъй като помощ не идва, скептицизмът става все по-силен.

Това са отрицателните аспекти на обществото ни. Но има и положителни. Все повече хора се възползват от свободната инициатива, създавайки съвременни и напредничави бизнеси. В много прослойки у нас приходите и стандартът на живот бавно приближават централноевропейските стойности. Строят се модерни пътища. И буквално, и метафорично те свързват България с Европа.

Като писател ценя три неща, за които трябва да благодарим на евроинтеграцията: свободата на словото, свободата на информация и свободното придвижване. На човек, комуто никога не са били отказвани тези свободи, може да се стори трудно да си представи какъв е животът без тях. Днес българите могат да четат неизмеримо повече книги, отколкото тоталитарната цензура някога ни позволяваше.

Немислимо е сега да се случи това, на което баща ми, писателят Димитър Димов, е бил подложен през 50-те: тогава властите са го принудили да пренапише собствения си роман „Тютюн“. Днес има огромни книжарници навсякъде – и, още по-хубаво, те са пълни с читатели. Повече и повече чужди писатели са превеждани на български, а български произведения се разпространяват и в други европейски страни (например моите книги са достъпни в девет държави). Това беше невъзможно при комунизма. Благодарение на интернет и на общия технологичен напредък, няма информационни бариери. Въпреки ниските си доходи, все повече българи пътуват по света. Заради всичко това България се превръща в европейска страна.

Трудно е да отърсим оковите на дългата си изолация от Европа. Често мърморим и показваме недоволство. Пътят ни към Европа се оказа много по-труден, отколкото си представяхме първоначално. Но след като вървяхме по този път повече от четвърт век, вече наближаваме целта.

Любопитни са и коментарите под статията, затова преведохме някои от тях:

DexDex: Корупцията е навсякъде в Европа. Нивото на корупция зависи от това колко богата е държавата. България е много бедна страна.

Citronade (в отговор): Както и Русия, приятелю – бедна и корумпирана.

Douglas74: Тревата винаги е по-зелена от другата страна на оградата.

Citronade: България се промени в последните 20 години. Не непременно само заради членството в ЕС, но също и заради отварянето на границите, вдигането на жизнения стандарт и заздравяването на демокрацията. Масовата емиграция е нещо в миналото. Вдигането на ограниченията за работа във Великобритания не доведе до страховита вълна от имигранти от България и Румъния. Има корупция и лошо управление, каквито има в различна степен навсякъде.

Налице е също щастлива и просперираща средна класа, която с нетърпение очаква своите уикенди и ваканции.

Тази статия го казва съвсем правилно. Трансформацията на България е дълъг и със сигурност не постижим с магическа пръчка процес, но въпреки това е процес, който води до по-стабилна и просперираща България.

Страната е получател на средства, както и другите по-бедни страни от ЕС, но има солиден баланс, обслужва дълга си и не пита за каквито и да е спасителни планове.

Ако британците или други искат да напускат ЕС – прав им път. Това е силата на демокрацията.

jamescrouchman (в отговор): Аз живея в София и не съм сигурен, че съм съгласен. „Масовата емиграция е нещо в миналото.“ Не точно. Младите образовани хора като цяло искат да напуснат, не непременно заради парите (нещата са все още милостиво евтини в София), а защото ти трябват връзки (бел. ред. – изписано на английски като vruzki) дори и за да получиш работа в големия магазин за сладкиши до Симеоновския лифт. София скоро ще е пълна с млади холандски програмисти, италиански служители в кол центрове и британски учители по EFL, просто няма лекари и медицински сестри. Българските стоматолози са отлични, знам го, защото видях един в Кингс Лин.

„Налице е също щастлива и просперираща средна класа.“ Има средна класа в София, но никъде другаде в страната. И те не са масово щастливи.

Сигурен съм, че в много отношения страната напредва. София се е променила безкрайно в сравнение с първия път, когато бях там – 2009-а. Но много български приятели ми казват, че свободата на медиите намалява, корупцията остава, парите продължават да изчезват. Обществото е разединено.

Срамно е, защото това е красива страна, пълна с умни хора и огромен потенциал. И по дяволите, да седиш в кръчма в София, докато отпиваш ракия в очарователна лятна вечер – не са много местата, на които предпочитам да съм.

MOZGODRK: Ако отидеш до места като Димитровград или Лесковац в Сърбия (която дори не е членка на ЕС и като цяло е по-зле дори от България), ще откриеш тълпи от безработни българи в опит да намерят препитание. Толкова за розовия образ на неолиберална България на пътя ѝ към икономическа и културна нирвана.

Citronade (в отговор): Ха-ха! Българи да търсят работа в Сърбия. Това беше добро, товарищ.