„Има сериозен проблем в системата за финансиране на културни продукти в България. И тази система отказва да се самореформира. А без да се реформира, колкото и пари да се наливат – те ще отиват по същите корупционни другаро-мафиотски схеми. Системата има нужда не от просто реформа, а от реформатиране“, казва Захари Карбашлиев в интервю за „Труд“.

Писателят описва участието си като сценарист в българския филм с Клаудия Кардинале „Имало едно време един уестърн“, но въпреки свършената работа той така и не подписва договор с продукцията, а името му не фигурира в надписите – вместо това като сценаристи са посочени Борис Десподов (режисьор на филма) и Андрей Паунов.

„Всичко винаги започва с дадена дума и за мен свършва с нея, но разбира се, не всички мислят така, затова са изобретени и регламентите –казва Карабашлиев. – Ако обаче тези, които уж трябва да съблюдават за точните регламенти при разходването на обществени средства – Националният филмов център например, – са свързани по някаква линия, роднинска, приятелска или по интереси, с ползвателите на тези средства, както е в случая – какво правим тогава? Някои хора се облагодетелстват, други се блъскат нахалост.

Дотук – не е чак такава беда – няма как да има за всички, нали така? Но ако въпреки това, че са се облагодетелствали, тези помазаници не са успели да произведат блага за обществото – тогава какво правим?

Как измерваме полезността им? Истината е, че порочните практики дават уродливи резултати – просто вижте колко малко читави филми са направени в последните 25 години. Резултатите говорят сами за себе си.“

В статия за „Дневник“ Захари Карабашлиев описа неотдавна казуса от първо лице. През 2013 г., когато писателят все още живее в Калифорния, Борис Десподов се свързва с него и му предлага да напише сценарий, който да се развива в малко градче в Испания:

„Интересното в предложението му беше, че е намерил някаква връзка с актрисата Клаудия Кардинале. В имейл Десподов предложи: 5000 евро веднага (…) + 5000 евро при по-късно дофинансиране, предложи продуцентски кредит, както и процент от приходите на филма. Парите тук бяха незначителни, но не бяха решаващ фактор. Да пишеш филм за звездата от „Имало едно време на Запад“ беше предизвикателство.“

По думите на Карабашлиев, предложението било той да напише сценария, а Борис Десподов да бъде изписан като съсценарист. Писателят приел това условие, както и уверението да подпише договор по-късно. Преведени му били 5000 евро. Той изпратил основната сюжетна рамка, историята във филма, т.нар. синопсис. Междувременно Десподов се срещнал с Клаудия Кардинале и тя приела да участва във филма.

Той обаче нарича историята, написана от него, обезобразена в нещо, което режисьорът в едно тв интервю бе нарекъл „постмодерен комичен трилър“.

Качествата на филма предпочитам да не обсъждам – който го е гледал, ще си състави мнение. Аз го гледах. Историята е там някъде, но е вече с нарушена структура и изкривена фасада, с окастрени логически връзки, с липсващи ключови сцени, които движат действието и представят мотивацията на героите, с добавени сцени, които не водят доникъде (затова съшита с „глас зад кадър“), т.е вече не приличаше на себе си“, посочва пред „Дневник“ Захари Карабашлиев.

До ден-днешен авторът не бил получил нито договор, нито хонорарен лист.

„През лятото на 2015-а от медиите разбрах за организираната галапремиера на филма Twice Upon a Time in the West и за гостуването на Клаудия Кардинале в България – продължава разказа си писателят. – От разлепените из града постери научих, че като сценаристи на филма са изписани Борис Десподов и Андрей Паунов.

Тогава и уведомих с писма всички инстанции, че аз, Захари Карабашлиев, сигнализирам, че има нарушение на Закона за авторското право и че разполагам с информация, свидетели и факти, които доказват това.“

Опитите му да привлече вниманието на БНТ – копродуцент на филма, останали без резултат. От Министерството на културата го уведомили, че са потърсили коментар на Борис Десподов, който бил обяснил, че, Карабашлиев е просто един от сценаристите, но поради „творчески различия във вижданията“, възникнали на „снимачната площадка в Испания“, се били разделили.

„Не е нужно да си киноспециалист, за да знаеш, че филмов сценарий се пише не по време на снимачния процес, нито след него, а преди това… –отбелязва Карабашлиев. – Разбира се, един сценарий може да претърпи промени по време на снимки и това е повече от нормално. Но един продуцент не може да лишава автора на сценария, по който е започнал снимките, от авторски права само защото в някакъв момент е решил, че иска да прави промени, да прибавя снимачни дни и т.н.

(…)

Досегашните ми опити да стигна до справедливо разрешение на тази история завършват с предупредителни съвети „да спра да ровя“, „да не се занимавам с това“, защото в дъното на „това“ стояла някаква особа по една случайност семейно свързана с Борис Десподов. Не ми се дълбае в жълтини. Долно е.“

В отговор Борис Десподов заявява, че Захари Карабашлиев не се е справил със задачите, които режисьорът му е поставил:

„За моя голяма изненада г-н Карабашлиев не успя да се справи дори с писането на диалозите, за което беше нает.

Въпреки че г-н Карабашлиев има издадени две книги, той няма никакъв опит в писането на филмови сценарии, за което ме беше подвел. Затова реших, че ако го включа в снимачния екип за втория снимачен период, работата ще потръгне. Все пак вече му бях заплатил.“

Ето какво казва в отговор Карабашлиев:

„Вижте, има две понятия, които са основни за формирането на които и да е общества – понятията „срам“ и „страх“. Срам пред ближния, срам от съседа, срам от колегата, срам пред децата… И страх от закона. Страх от Бога. Страх от наказание. В по-традиционните, по-примитивни общества, понятието „срам“ работи отлично. В по-напредналите, индустриалните, работи само страхът от закона. В нашето и двете не работят. Докога?“ 

ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ