Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от българския социализъм, редактор в радио "Свободна Европа" до 90-та година, активен участник в периода на прехода. Книгата му "Истината и само истината!" предстои да излезе.

СЕДМА ГЛАВА

На лов за къщи и истини

След кратко лутане се настанихме в Boca Inn на North Federal Highway – скромно мотелче с плувен басейн, на няколко минути от Атлантическия океан.

Разузнах района и открих непретенциозно ресторантче в Deerfield Beach – нищо особено на вид, но с изключително вкусни бургери, прочути на десетки мили наоколо. През следващите двайсет и пет години често прескачах дотам, само за да си взема от тях.

Силвия и аз никога не сме били от хората, които се пържат с часове на плажа. Тя предпочете да остане край басейна, докато аз тръгнах по агенциите за недвижими имоти – в поредното си, според нея, безнадеждно търсене на „къща навсякъде по света“.

Влязох в първата попаднала ми агенция. В офиса имаше няколко мъже и жени, които ме огледаха внимателно – с професионалния интерес на хора, за които всеки посетител е потенциална комисионна. Избрах си една едра, руса американка. Казваше се Жанет.

Оказа се омъжена за перуанец и – което още повече ме изненада – завършила германистика в Мюнхен. Явно късметът беше решил да не ме изпуска.

Съпругът ѝ Хуан твърдеше, че перуанската кухня е сред най-добрите в света. „Да, бе, вярвам ти“, си казах. По-добра от българската? Абсурд. Помислих си, че човекът просто се опитва да впечатли един „див балканец“.

Признавам си – по природа съм подозрителен, недоверчив и мнителен. Като всеки българин, който се страхува от две неща: да не настине и да не се мине. Аз обаче се придържам към принципа на Роналд Рейгън: „Trust, but verify“. Е, и на Ленин: „Доверяй, но проверяй“*.

Проверих.

Още в началото на XX век Жорж Огюст Ескофие – „императорът на висшата кухня“ – определя перуанската като една от най-добрите в света наред с френската и китайската. През последните десетилетия интересът към нея в Европа нарасна лавинообразно. Само през 2013 г. над милион туристи са посетили Перу именно заради гастрономията.

Тази малка случка охлади донякъде недоверието ми към чужденците. За сметка на това подозрението ми към българските „авторитети“ нарасна.

От 1994 г. насам следя внимателно всичко, свързано с перуанската кухня. През последните години ресторантът Maido в Лима редовно е избиран сред най-добрите в света. А Kjolle и Mayta са съответно на 9-то и 39-то място сред 50-те най добри ресторанти на планетата за 2025 г.

Понякога една къща те намира чрез имотен агент. Понякога – чрез кухня. Но моят Кон не препуска само към имоти и адреси – той търси хоризонти.

В търсенето на нови хоризонти първо трябваше да изпълня едно старо обещание. Бях дал дума на Силвия, че няма да прекарва зимите в мюнхенския студ, а някъде на топло.

За мен дадената дума не е обещание, а закон. Хвърлен камък. За повечето политици у нас е точно обратното – дума дупка не прави. Затова твръдо съм решил най-после да изпълня обещанието, което си дадох преди много години - да променя България. Тази есен! Ще имаме златна есен – с голямо З! Може и да се тълкува и като ЗАТВОР за всички корумпирани тук, които хич на са много малко...

А аз си изпълнявам обещанията, както ще стане ясно по-нататък.

В петък, с помощта на Жанет, започнахме обиколка из Бока Ратон. Разгледахме десет къщи. Нито една не ме впечатли. Едни надхвърляха бюджета ми тогава, други не ми бяха по вкуса. А вкусът ми, ако помните, е прост: търся най-доброто, което мога да си позволя.

Оставаше ми още един ден. В неделя летяхме обратно за Мюнхен и не исках отново да се прибера с празни ръце.

В събота сутринта Жанет ме заведе в Wimbledon Villas в Boca Raton. Кокетен затворен комплекс. Тихо, подредено, зелено. Вила на брега на езерото.

Влязох вътре и я разгледах много „условно“, както казва Ели, дъщеря ми, вместо „основно“. Помня когато опита първата супа, която направих. „Извинявай, Мефи (тя така ми казва, съкратено от Мефистофел, не знам защо...), ама супата е доста солна“. Как солна, правилно е да се каже солена. Така ли, отвърна малко обидено дъщеря ми, аз махам „без“ от „безсолна“, и става солна. Има логика, нали...

...Гледах къщата с очите на човек, който знае какво търси. Понякога не ти трябват часове, за да разбереш, че си го намерил. Изпитах същото чувство, когато за първи път видях Силвия в Радио „Свободна Европа“ и дълго разговаряхме. И в двата случая един вътрешен глас ми каза: „Вземи ме колкото се може по-бързо!“

Попитах Жанет за цената и за продавача.

- 250 хиляди долара, каза тя. - Собственикът е алтернативен лекар от Бостън. Купил я преди две години, новопостроена. Бил е тук само два пъти по три месеца. Като нова е. Продава я, защото му станала малка. Дъщерята родила, синът се задомил...

Беше краят на март, а къщата се продаваше от януари. В Южна Флорида сезонът приключва в края на април. Това ми стигаше да дам оферта:

- 175 хиляди долара, казах. - И нито цент повече. Без контраоферти.

Жанет пребледня.

- Стефан, това е несериозно. Той ще се изсмее и веднага ще откаже. Нека помислим за по-разумна оферта.

- Остави мисленето на конете, отвърнах аз. - Те имат по-големи глави. Ти си брокер, а не кон. Посредник, а не философ. Предай офертата.

Обиди се. Но я предаде.

Казах ѝ, че вечерта със Силвия ще вечеряме навън и да остави бележка с отговора на вратата на стаята ни в мотела. Бяхме още в хартиения век. Нямаше мобилни телефони, нямаше съобщения. Само лист хартия, пъхнат под вратата – и съдба, написана с химикал.

Отпразнувахме заминаването си обратно за Мюнхен и прекрасно прекараните две седмици във Флорида в Luigi di Roma Italian Ristorante в Deerfield Beach, недалеч от мотела ни. Не помня какво вечеряхме, но със сигурност е било достойно за случая. Помня обаче виното – калифорнийско Jordan, непознато за мен тогава. Струваше около 25 долара. Днес трудно ще го намериш под 70. Други времена бяха. По-спокойни. И, струва ми се, по-вкусни.

Говорихме не толкова за сватбата на дъщеря ни, колкото за къщата в Бока. Силвия дори не я беше виждала. Но имаше доверие на вкуса ми – все пак от милиарди жени по света аз бях избрал именно нея. А тя – мен.

Показах ѝ снимките, описах вилата така, както само аз умея, и тя се влюби в нея.

- Но сигурно ще остане мираж... - каза с лека въздишка Силвия. - Предложил си със 75 хиляди по-малко, отколкото иска собственика.

- Искаш да кажеш бившият собственик - отвърнах уверено. - Той няма особен избор. Ако откаже, ще чака още поне седем месеца.

Безценната ми съпруга ме погледна внимателно.

- Издържаш много на пиене. И не само... Но това вино май ти дойде в повече.

- Не, Зайче – рекох ѝ. — Аз съм психолог по образование и по природа. Чуй ме!

Учудена и смаяна, Силвия бе принудена да се съгласи с моите аргументи: сезонът във Флорида приключва след по-малко от месец. Населението намалява с почти една трета. „Снежните птици“** отлитат на север и нови купувачи ще има чак в края на есента. Собственикът-евреин, алтернативен лекар от Бостън, явно не е от най бедните. Иска да зарадва младата родилка и снаха си, и не на последно място да покаже на жена си, че обича нея, а не любовницата си, намигнах за повече авторитет с лявото си око като Астрид.

Накрая си наплюх палеца на дясната ръка, и тържествено предложих на Силвия: ако искаш да сключим американски бас, все пак сме в Америка.

Жена ми категорично отказа. Настоя да се приберем в мотела, на следващия ден ни чакаше 10-часов полет до Мюнхен.

Платихме сметката и се прибрахме. На вратата беше залепена бележка на немски: „Спечели. Продавачът прие. Утре сутринта идвам да уредим някои формалности и да подпишете договора. Досегашният собственик вече подписа и ми го прати по факса. Жанет“.

Силвия въздъхна, целуна ме и прошепна:

- Психологът ми той…

Беше дълга и бурна нощ.

Сутринта Жанет пристигна рано с договора.

- Колко ще бъде авансовото плащане? И ми дайте малко капаро. Сто долара стигат.

Сто долара! Още пазя копието на петте банкноти по двадесет долара, което направих. Господинът с дебелото Д много може да научи от мен, след като един ден го пратя(т) в затвора при строгия, но справедлив бай Ставри...

- Шейсет хиляди в аванс - казах. - Останалото ще финансираме с кредит.

Цялата сума трябваше да бъде преведена до 15 юни 1994.

Супер, едва не възкликнах на глас аз! Точно тогава започваше Мондиал ’94 в САЩ! Щях да изгледам няколко футболни мача на живо!

Взехме кредит без проблеми. На 12 юни 1994 кацнахме в Маями с 60 хиляди долара в брой и се отправихме към Бока Ратон.

Чудесата за нас започнаха два дни преди първия съдийски сигнал. Къщата беше купена. Конят - оседлан. Лятото на 1994-та бурно препусна с надежда, по-голяма от футболен стадион.

Българският отбор по футбол бе част от нея. Представи се великолепно. Но остави противоречиви чувства в мен...


 

*Доверявай се, но проверявай – англ., руски. Роналд Рейгън използва често тази поговорка в контекста на ядреното разоръжаване със Съветския съюз, б.р.

**„Снежни птици“ (на англ. Snowbirds) - хора (обикновено пенсионери от по-студени страни като Канада или северните щати на Съединени американски щати), които през зимата се преместват в по-топли райони, б.р.