– Искам да предложа на вашето внимание нашата оферта за… – започнал дебелият човек с най–грозния бежов костюм на света, който появил на вратата на кметския кабинет вместо секретарката.

– Мерси, не желая, – отреагирал бързо кметът. който се чудел къде ли е секретарката.

– Все пак, не искате ли…

– Не.

– Няма ли поне да ме изслушате?

– Няма. Не можете да ми продадете това, което ми трябва.

– А какво ви трябва?

– Време. Утре в този кабинет ще седи новият кмет. И нямате нищо в тия грозни черни пликове, което може да ми свърши работа.

Всъщност, секретарката била отишла при новия кмет да го пита дали не му трябва секретарка евентуално.

Човекът се усмихнал и, клатейки се като огромна патица, се доближил до бюрото.

– На вашето внимание искам да предложа…

– Какво?

– ...нашия специален календар.

– Календар? И какво да си правя от него? Фунийки? Ще си го слагам под чайника да не ми изгори покривката?

– Не. Календарът е специален. Ето го.

Човекът извадил грозноват календар с бежови листа с кафяви букви и късащи се страници, който изглеждал така, сякаш е печатан доста преди изобретяването на компютъра. Но изглежда не било така, защото годината на корицата била сегашната и датите били правилните.

– Тая грозотия? Да я сложа на стената, за да уплаша новия кмет ли, за да избяга? Това влечуго с календар ли да го гоня!

– Ха-ха, не, – засмял се човекът, все едно грамадна гарга грачела. – Продуктът ни действа по друг начин. Когато искате да повторите някой ден от живота си, просто в същия ден го сложете в камерата на хладилника. Така датата ще замръзне и като се събудите на следващия ден, ще бъде същия ден.

– Глупости.

– А какъв друг вариант имате?

– Добре, все ми е тая, – вдигнал ръце кметът – Все тая. Колко струва тоя парцал?

– Цената на нашия специлен календар е…, – и корпулентният с лека пауза назовал цената.

– Това е долно обирджийство.

– Ако искате.

– Добре, добре, дайте ми го. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. Или календара, или утре кметът си тръгва. – кметът горчиво се усмихнал и  хвърлил няколко големи банкноти на масата.

– Заповядайте. – дебелият внимателно събрало банкнотите, сложил календара в грозен черен найлонов плик и го оставил внимателно върху ъгъла на бюрото. – само за малка сума отгоре, можете да получите и…

– Нищо не желая да получа още! – извикал кметът, – Получих вече достатъчно. Довиждане!

– Довиждане, – казал търговецът и излязъл.

Кметът взел календара, нагласил го на днешна дата, мушнал го в камерата на хладилничето в кабинета, където държал хубави мезета, сипал си нещо за пиене и се замислил.

* * *

На другата сутрин изглеждало като че ли нищо не се е променило, затова кметът решил, че просто хитро е бил излъган. Той станал, обръснал се, облякъл си хубавия костюм и тръгнал към общината за неприятната церемония, която го чакала.

„Как можах да се вържа на това“, си мислел той, „излъгаха ме като малко дете“.

В общината попитал на пропуска:

– Дойдоха ли вече гостите за церемонията?

– Ама господин кмете, нали тя е утре, – скочил като пружинка от мястото си пазачът, който трескаво си мислел, че нещо е объркал датите и че не си е облякъл новата изгладена униформа за случая. Освен това, и той сутринта като се събудил, не бил много сигурен, коя е датата, понеже с едни приятели до късно се почерпили...

– А така ли? – съвсем изненадващо кметът се усмихнал широко. – Спокойно, няма проблем. Аз съм се объркал.

И, съвсем нетипично за човек, който се е объркал толкова много, започнал да си свирука весело.

Всички други служители в общината били много изненадани от настроението на кмета, защото очаквали той да бъде ужасно неприятен и зъл в последния си работен ден. Освен това и те се поглеждали странно един друг, а също и календарите на стената.

„Работи!“, помислил си кметът „Работи! Онзи нещастник има да чака да сдам поста.“

Само че, от цялата работа имало един неочакван ефект. Наистина, всяка сутрин хората се събуждали и виждали същата дата, само че всички помнели, че е минал още един ден, а календарът оставал същия. В първите дни всички си мислели, че проблемът е у тях, че имат проблем със съня, или дори с разсъдъка, ама след като цял месец минал, датата останала същата, а парите им и продуктите свършвали, започнали да недоволстват. Дори било по–зле. На сезоните също като че ли им било все едно, какво пише в календара. Дошла есента, след нея дошла зимата, започнали снежни виелици, а денят в календара стоял един и същи – четиринадесети юни!

– Е не, – ядосвали се най–накрая хората – докога ще чакаме да се смени календара! Не виждате ли че само календарът стои същия, а ние остаряваме, освен това свършихме парите, а никой не ще да ни плаща заплата, защото новия месец още го няма. И какво печелим ние от цялата работа? Нищо, сами се лъжеме, че печелим време, а само го губим. Плюс това, оня глупак кмета явно е решил да седи вечно на поста си.

В града започнали протести: Хората нарисували числото 15 на големи плакати и викали:

– Искаме да дойде утре! Освободете календара! Стига сме седяли в тая кочина! Кметът да си ходи, крайно време му е! Оставка!

Само малките деца не съжалявали много, защото лятната ваканция си продължавала.

От околните градове и от столицата, където времето си течало нормално, започнали да гледат накриво хората от нашия град, защото ги мислели за откачени и спряли да идват в града.

Част от хората в града също не издържали на замръзналия календар, затова по-умните заминали в други градове, където времето течало нормално, и дори и по такива места, където течало малко по-бързо от обикновеното.

Изведнъж на кмета му просветнало, че нещата не отиват на добре.

„Добре“, мислел си той „Спрях календара, обаче времето си върви. Дори става по–зле, отколкото в началото“.

Протестите ставали все по–силни. Протестиращите станали толкова много, че запълнили най–големия и най–дълъг булевард в града като река.

– Оставка! Петнайсет! Петнайсет–петнайсет! Утре! – викали те. – Кой спря календара? Кой, кой, кой?

Постепенно протестите се засилвали, после отслабнали, но едно нещо никога не спряло – гражданите пресрещали навсякъде кмета по улиците и го питали „Кога ще си подадете оставката?“ И не искали да слушат никакви оправдания, че още не му било дошло времето.

 „Въобще не си заслужаваше“, си казал кметът, когато, най–накрая изнервен от непрекъснатите протести, решил да избяга от града и се заизмъквал през задния вход на кметството.

Откакто започнали протестите, бил научил задните входове на всички по–важни сгради в общината, защото често ги използвал. „ Тоя календар ми излезе през носа! Тия месеци в кметството в повече, за какво ми трябваха!“, си мислел той.

Но все пак успял да се измъкне и да замине за чужбина, където правел впечатление на всички наоколо, че щом като станел от сън, проверявал всички календари, които били наоколо – на стената, на часовника, на телефона, на компютъра, дори на микровълновата печка. А като излезел навън, питал на будката за вестници и в супермаркета, коя дата сме днес. Съседите го мислели за симпатичен, но много странен човек.

Било така, защото той научил нещо, което хората по принцип знаели от хиляди години, но в нашия град били позабравили:

Дори да спреш календара, не можеш да спреш времето.

Ако хората решат да стане утре, ще стане утре и никой не може да ги спре – нито кмет, нито спрял календар.

Ако хората решат да мислят и да не забравят, с никакъв календар не можеш да ги излъжеш и трябва бързичко да им избягаш през някой заден вход. 

Ако веднъж спреш календара, след това цял живот ще се криеш по дупките и ще излизаш от задните входове, защото хората няма да ти го простят. 

А какво ли искал да му продаде оня търговец за по–скъпо? Специалният спрей за забравяне. Като пръснеш малко във въздуха и хората в града забравят всичко, освен това, което се е случило днес. Само че кметът излязъл стиснат.

А гражданите какво направили? Влезли в кметството и се сетили, че кметът има едни по–специални неща за пийване в кабинета и едни по–специални неща за хапване в хладилника. Отворили шишетата, които намерили в барчето, извадили мезе от хладилника, а от камерата извадили един календар („Абе казвах ви аз, че е луд бе“, обяснявал един превъзбуден протестиращ, размахвайки календара) на който всъщност нарязали мезетата а после като свършили, го свили на топка заедно с боклуците и го запратили като баскетболна топка в кошчето.

---

Текстът е от блога на Константин Павлов-Комитата.