Още по времето, когато Светлана Алексиевич се дипломира в университета, специалност журналистика, тя вече е решила, че именно тези устни разкази, „непотребни на пресата“, са онова, което най-силно я интересува. Нобеловата ѝ награда отбеляза първия случай, в който отличието се дава на автор от Беларус. В публичен разговор с журналистката Маша Гесен в Нюйоркската обществена библиотека в понеделник, Алексиевич обсъди частичните удоволствия от тази литературна форма, опасността от демонизирането на Владимир Путин и нравствеността на изкуството.

Почти сигурно е, че движещата сила на историите на Светлана Алексиевич е „дълбока травма в детството“, става ясно от думите й, пише „Гардиън“. Алексиевич не адресира документалистиката си и устните си разкази за бившия Съветски съюз, заради които спечели Нобелова награда за литература миналата година. Вместо това тя разказа събития от собствения си живот, тласнали я към житейската мисия да хроникира политиката и страданието.

„Израснах в едно село след войната и в него имаше почти само жени – понеже всеки четвърти мъж бе загинал на фронта – казва Алексиевич. – Не си спомням други въпроси от детството си освен онези за смъртта и загубата. Ясно е и че книгите, изпълнили къщата, не бяха така интересни, както разговорите навън.“

Алексиевич посвещава много от времето си на подменената памет, както и на „малките палачи“, иначе казано – милионите, които са осъждали другите, а по-късно е трябвало да живеят врата до врата с хората, които са изпратили в ГУЛАГ. Политиката, тогава и сега, често губи фокуса си върту тези „абсолютно нормални, ежедневни хора“, които са в състояние да се извиняват във всяка ситуация, дори когато са надзиратели в затвори.

„Ние винаги сме живели в свят с главата надолу; в свят, където добро и зло са с разменени места – обясни Алексиевич. – Днес ние декламираме: „Путин! Путин! Путин!“ и виждам карикатури, на които Путин е изобразен като Путин. Но трябва да говорим за един колективен Путин, онзи Путин, който е у всяко човешко същество.“

Днес опасността, според Алексиевич, не е който и да е човек като Путин или дори Александър Лукашенко, беларуския президент, преследвал писателката до емигрирането ѝ на Запад. Вместо това, нобелистката се притеснява за мита за патриотизма и за персонажа на „червения човек“, когото тя оприличава на своя баща. Той учил журналистика, сражавал се във Втората световна война и до края на живота си останал комунист. Учил децата си да вярват, че живеят в най-добрата държава на света и трябва да са готови да отдадат живота си за нея при първа необходимост.

Но когато Алексиевич се върнала от Съветско-афганистанската война и му казала: „Татко, ние сме убийци. Това не е великата държава, за която ни каза“, той нямал отговор. Баща ѝ, „честен и умен човек“, се разплакал, защото знаел, че това е самата истина. Писателката се надява да направи това кристално ясно чрез разговори с обикновени хора – разговори, които тя вижда много различни от традиционните журналистически подходи.

„Аз се обръщам към тях като към приятел – обясни тя в Ню Йорк, – като към съсед във времето. Това не е интервю. Ние говорим за живота.“

Респондентите ѝ споделят интимни истории, които никога не са „просто за“ Чернобил или войната. Те са за любовта, живота, предателството, често и по теми, които самата Алексиевич избира да не разгласява. И все пак, тя остава наясно с тъмната страна на изкуството, тъй като винаги е налична опасността от естетизиране на страданието.

„Изкуството винаги е някакъв вид подслушване – каза тя и напомни история за Лев Толстой. Според нея, когато писателят правел проучването си за „Смъртта на Иван Илич“, той ходел в къщите на свои познати и седял там дълго време в наблюдение на умиращи хора. – В един момент възрастен човек го изгонил и му заявил: „Разкарай се, злосторнико, това си е моя работа, ще си отида сам“. Но заради тези действия на Толстой пред нас е един шедьовър. Не трябва да се залъгваме, че изкуството е толкова морално нещо.“

Гесен, отбелязвайки стремежа на Алексиевич да „говори за хора, които търсят безопасност“, я попита какво мисли за убийството на 49 души в гей клуб в Орландо през миналия уикенд. Много хора от ЛГБТ общността са избягали от Съветския съюз за Щатите в търсене на безопасност, но дали тя е там в момента?

„Струва ми се, че това усещане за сигурност е може би изгубено, илюзия е – отвърна писателката. – В Беларус имаше една жена, които избяга към Израел, за да се спаси, а после и към Испания. В Испания тя стана жертва на ужасяваща терористична атака. Наистина няма място, където можеш да избягаш.“

Сега, след като е писала за ядрена катастрофа и житейска болка, Алексиевич обръща вниманието си към друга тема – любовта, във „всяка възможна комбинация“. Но в някои отношения пречупването на любовта не е толкова различно от онези в другите ѝ книги.

„Искам да проуча – каза тя, – онова, което се случва, когато хората живеят без него.“

Площад Славейков