Магазинът беше въздълго и високо помещение, а как магазинерът влизаше зад тезгяха, бе едно от чудесата на света. Или пък някаква общоселска тайна беше, защото питах големите, но те се усмихваха странно и казваха, че също не знаят. Застоявах се в магазина с подобаващо уважение към загадката. Гледах на магазинера като на вълшебник. Той можеше не само да премине от другата страна на висок колкото мен тезгях, но и да отмерва с ръка, точна като с везна. Захарта, брашното, бобът бяха насипани в една редичка сандъчета зад гърба му. Той се обръщаше, загребваше с лопатка, изсипваше в кафявата кесия и после кантарчето заспиваше на килограм. 

Освен това той знаеше всичко. Ако купувачът се оплачеше, че има пърхот, той му даваше катранен сапун. Знаеше на коя точно кашлица помагат „лукчетата” и на коя нишадърът. Над главата му висеше дълъг шнур с крушка, тя пръскаше светлина над главата на магазинера, която ми приличаше на ореола от иконата, скрита зад пердето в бабината стая. Това, че имаме икона, също беше тайна. Животът беше пълен с чудеса. Едно от тях настъпваше, когато в магазина пристигаха маслини. За тях се знаеше с дни предварително. Дойдоха ли? Ще дойдат. Пристигнаха ли вече? Идат, идат. Те се появяваха в каче от другата страна на щанда, което караше магазинера да изглежда още по-вълшебен. А миризмата им, ох, миризмата им, ах, миризмата…

Омаята от тази миризма искат да ми продадат сега носталгичните реклами. Саламът от детството, сладоледът от детството, кренвиршите от детството…  

И досега избирам маслини, като ги мириша. Но никои от тях не миришат на онова. На кое всъщност, попитах се веднъж. И си отговорих – на чудо. Появата на маслини в оня магазин беше с аромата на чудо. Чудото беше разпределено с купончета. Тези купончета бяха първото отрезвяващо нещо в живота ми. Тогава разбрах, че живея не във вълшебен, а в реален свят. Не, въобще не съм си помислила, че живея в тоталитарна държава, в която някой някъде решава колко пъти в годината хората имат право на вкуса на маслините. И през ум не ми мина, че има места, където можеш да си купуваш маслини всеки ден и затова животът там е може би по-добър. Нищо такова не смути душата ми. Но разбрах, че магазинерът не може да даде на когото колкото иска маслини. Той можеше да даде само толкова, колкото пише на картончето. Следователно – той не беше вълшебник. На вълшебниците не им казват какво да правят. 

Ето така си отива вълшебството, че марципанът е шоколад, а „Идеал“ е най-хубавата дъвка, тъй като друга изобщо няма. 

Малко по-късно  разбрах, че на едно място тезгяхът се отваря, на такава ширина колкото да мине човек, и мястото вече не изглеждаше магическо. Даже и светлината престана да е като в иконата. Беше си просто място, където можеше да си купиш газ, вакса, халва на килограм, кибрит, легенче и четка за бръснене, войнишки якички, а в сряда даже и салам.

Беше отвратителен, впрочем, като всеки евтин салам. Това, което искат да ми продадат рекламите сега, не е „саламът от нашето време“, а мечтата ми от едно време да мога да си го купувам, когато поискам, колкото поискам. 

После в живота ми имаше много магазини. Унгарските магазини, до които имах често семеен повод да пътувам през седемдесетте и осемдесетте и от които носех на всички приятелки сапуни „Амо”, шампоан „Мелинда”, бикини и всички други неща, които в България липсваха. Одобрение от милицията за пътуване в Унгария даваше право да обменя 125 лева във форинти. 

Ах, бирата от онова време! Ех, бирата…Обръщахме бутилката обратно и ако не се стелеше утайка, пиехме. Но рекламите не искат да ми продадат спомена за утайките и мухите в бутилките, те искат да ми припомнят пяната на други спомени.

После празните български магазини, пред които една сутрин опашката за мляко притисна мъжа ми в рамката на вратата и му пукна ребро. После битакът. Безбройните магазини за дрехи втора употреба с неповторимата миризма на препарата, с който обработваха вехториите и който продавачката наричаше с усмивка „мизерна чистота”, макар той да си беше „чиста мизерия”. И накрая мола, в който има толкова много неща, без които можеш. В който има всичко, освен вълшебство. 

Не, няма да се подигравам на носталгичните реклами. Те са професионално насочени към целева група, която обича вълшебствата. Всеки от нас поотделно, но и заедно като народ ние обичаме вълшебствата. Падаме си по спасители, месии, магьосници, които раздават блага. Харесва ни благините да бъдат доставяни, пускани, регулирани. Маркетинг специалистите нямаше да са добри, ако не знаят как да ни продадат сега салам срещу някогашна мечта в магазина винаги да има салам. Нямаше да ги бива експертите по рекламата, ако не могат да изтъргуват една бира като нова, представяйки я за стара колкото спомените ни. На тях това им е работата.

На зрителите обаче няма как да не се подиграе човек. Защото те изцяло объркаха носталгията по несбъднатите мечти с носталгия по времето, в което мечти трудно се сбъдваха. Не са забравили цените от онова време, но са забравили, че срещу тези цени рядко можеше да се купи всичко. И така превърнаха салама в новия банан – както тогава се мечтаеше невъзможния банан, така сега се бленува по оня едновремешен салам. 

Но най-вече си заслужават подигравка зрителите защото, когато те мислят така, изглежда нормално новата лидерка на БСП да поднася цветя на Тодор Живков и да възприема носталгичните реклами като предизборна кампания на партията си. Чак да се зачуди човек защо няма реклами на Живков и Пенчо Кубадински, да речем. Много просто: те няма как да ни липсват, защото са си тук.