Един нормален материал би предполагал изводи. Но изводите, които си направих след случилото се в Ница, на което (макар и отчасти) бях свидетел, са твърде банални и твърде общи. Вместо това ще се изкажа в жанра: „Каквото видях, за това пея“.

„Пея“. Каква неподходяща дума.

И така - за Деня на Бастилията в Ница бяха планирани важни събития. Важни за мирния живот, този, на който градът е обречен: последната авиокатастрофа тук е станала през 1976 г. Истинският ужас според местните е, когато Айседора Дънкан се е движила по Английската алея (крайбрежната улица на Ница – б.р.), а дългият й копринен шал се е заплел в колелото на автомобила. Разбира се, ако се качите нагоре, то в мрачните райони на север, които туристите не виждат, се случват други неща; в квартала L’Ariane си изясняват отношенията чеченци и коренни жители на Магреба, при това, както пишат вестниците – като използват оръжие и палят вражеските автомобили. А в центъра процъфтяват кражбите, нормални за радостния Юг.

Ница е градът на карнавалите. Безгрижно царство. Климатичен рай (по думите на Херцен).

СВИДЕТЕЛ НА ТРАГЕДИЯТА В НИЦА: БЕШЕ КАТО НА ФИЛМ

Вчерашната вечер трябваше да започне, както се предполага. И още повече – да завърши, както се предполага. На площад „Масена“, където се извисява огромният Аполон и работят множество красиви фонтани, бе заградена концертната част; по-точно въобще не разтуриха фен зоната след световното по футбол. Тук трябваше да се проведе джаз фестивал – днес трябваше да го открият. А за превземането на Бастилията бе планиран концерт на оркестър по местна опера – безплатен за всички. Заградиха и значителна част от Английската алея, за да успеят хората след концерта плавно да преминат към фойерверките над морето.

Нищо не предвещаваше някаква трагедия, нямаше как... Единственото, което предизвикваше обща тревога, бе приближаването на силен вятър, мистрал. Привечер той се оказа във военно-историческия Тулон: там духаше пронизващ, упорит вятър, без никакви пориви и спадове, хвръкнали шапки или завихряния.

Вятърът можеше да стигне до Ница точно в разгара на празника и да провали мечтаните салюти.

В памет на жертвите.

За щастие, а както се оказа, за зла беда – по пътя вятърът отслабна. И всичко тръгна по план. Във всеки смисъл. Множество хора, построени в редичка, мирно предаваха раниците си на охраната, минаваха през рамките и потъваха в музиката. Обаятелният диригент, наподобяващ някак режисьора Андрей Хржановски, произнасяше няколко думи преди всяко следващо изпълнение, адаптирайки Равел към разнородната публика; зад завесите, за да дадат време на народа да си почине, изпълниха попверсия на Болеро – и възрастни двойки започнаха да танцуват; след тях се включиха децата; беше трогателно и хубаво.

ЕВРОПА, СЪБУДИ СЕ! НИЩО ПОЛИТИЧЕСКО НЕ Е КОРЕКТНО

А после внезапно изключиха прожекторите, народът въздъхна с възхищение и започнаха разкошните фойерверки. Какво да ви разправям за тях, и сами разбирате. Разхвърляха се огнените опашки. Морето смени цвета си. Звучеше на живо провинциален рок (подарък от кметството за празника). Красиво, възбуждащо – и толкова много хора, че трябваше да гушна раницата си отпред - като дете.

И за да си представите мащабите на радостта, оказала се бедствие: тротоарът е широк 6-7 метра, надалече докъдето виждат очите – човешки глави, глави, глави. Деца на раменете на бащите си. Деца притиснати към краката на майките си. Деца в бебешки колички. Ученици. Старци. Велосипеди, тротинетки, отпусната южна атмосфера.

Няма какво да ги разстрои. Вятър няма.

Започнах да се провирам из тази щастлива тълпа десет минути преди края на фойерверките. Иначе нямах шанс да си хвана нощния автобус. Да мина отсреща се отаза трудна работа; в края на краищата се промуших и започнах да се отдалечавам от центъра. Фойерверките завършиха разкошно, както и се очакваше, с пищни акорди. Като Болеро на открит концерт. Хората отново радостно въздъхнаха, започнаха да се разпръскват – онези, по-близо до тротоара, започнаха да пресичат, другите – по-близо до парапета, се разпръснаха по крайбрежната улица: шансът да пресекат на пешеходната пътека беше малък, светофарите превключваха бързо...

И изведнъж, сравнително близо до грандиозния и световноизвестен хотел „Негреско“, всичко, което не ни се иска да кажем на глас, се случи. По-точно, започна – както после се изясни шофьорът на камион под наем се е врязал със скорост в тълпата. Почти два километра. От там, където се намирах, за мен нещата изглеждаха така: чу се някакво издрънчаване, нещо като пляскане, само че по-силни, чуха се писъци и викове.

ОТ "ШАРЛИ ЕБДО" ДО ДЕНЯ НА БАСТИЛИЯТА

Част от хората, които бяха от страната на морето, затичаха през пътя – шофьорите не разбраха веднага, че трябва да спрат, хората ги спираха, изниквайки пред тях насред пътя. Друга част незнайно защо (та ние не знаехме какво става) се втурна към плажа, някои скачаха надолу през парапетите, добре че не са много високи.

На велосипедната алея лежеше жена, до нея – блъснат на земята велосипед. Около жената в ужас тичаха мъже с източен вид, опитвайки се да звъннат някъде. Да разберем, че това е терористичен акт, бе невъзможно; в първия момент ми се стори, че някакъв мотоциклетист е изпуснал управлението, налетял е на колоездачката, изхвърчал е към палажа и затова народът тича към брега. Очевидно бях на мястото, където шофьорът за първи път се е врязал в хората и е ударил първата си жертва.

Камионът убиец.

Хората от крайбрежната улица се разбягаха във всички посоки. Някои притискайки устите си с ръка, други – обратното, крещейки. Доброволци веднага започнаха да помагат на полицията и бързо да се придвижват към мястото на трагедията, чиито мащаби съвсем не разбрахме веднага. Крайбрежната улица гърмеше, усилвателите работеха на пълна мощ, хората тичаха в нощта. И тогава стана ясно, че не е мотоциклетист. Разбира се, от моето положение, беше невъзможно да видиш онова, което днес съобщават медиите, нямаше десетки тела. Но беше ясно – ние сме там, където е било началото, а там някъде в далечината се случва нещо абсолютно ужасно.

Беше ли страшно? Не. Беше по-скоро всекидневно. Живот, смърт. Беше празник и ето вече го няма. Както го няма мирният град Ница; просто точка на картата на невидимата война. Сякаш сам четеш записките си в бележника: „Фойерверките свършиха. Дрънчене. Жена лежи. Полиция“.

СВЕТЪТ СЛЕД НИЦА: НЯМА ДА БЪДЕМ УПЛАШЕНИ

Но терорът – той е психологическа мина със закъснение, той е избухващ в съзнанието куршум. В момента, когато се случва, ти все още нищо не разбираш, действаш отчасти инстинктивно, отчасти рационално, по рецепта. А утре и отделният човек, и градът, и страната изпадат в ступор. Онези, които нищо не са видели, изпитват не по-малък страх, а може би и по-силен от тези, които са бели в епицентъра. Ужасът се взривява в тях, поразява волята, продължава... Затова е избрана Ница – така лека, така безгрижна, така безметежна и мила. За да живеем и помним – от съдбата няма защита.

Как да отговорим на това? Страхът е толкова човешко чувство, че не трябва да се страхуваме от него. Напротив. Ние сме хора в такава степен, в каквато се боим и постепенно побеждаваме страха; смелостта – това е победа над собствения страх. А вие, които не страхувате от нищо, нито за другите, нито за себе си, вие не сте хора, вие сте страхливци.

... По пътя към дома почувствах, че слабият мистрал все пак е стигнал и до нас. Във въздуха се носеха боклуци, пясък влизаше в очите ми.

Но беше късно.

----

Александър Архангелски е руски литературовед, критик, публицист, телевизионен водещ и писател. Текстът му е публикуван в независимото интернет списание „Спектр.Пресс“.