Жанрът анализ изглежда все по-нелеп, за да не кажа излишен. Сещате ли се за онази сцена на изпълнението на смъртната присъда в „Осъденият на смърт идва“? Преди инжекцията, през която ще мине умъртвяващата течност, медицинската сестра почиства със спиртен тампон мястото, на което забива иглата в ръката на осъдения. По инерция, от принцип за спазване на професионалните стандарти, от глупост? Ето такова нещо са политическите анализи днес. Хаосът не може да бъде анализиран. Той може само да бъде почувстван, видян, най-много - сравнен. Дори прогнози вече не може да се правят, защото човек не знае какво ще хрумне в нечия  съмнителна глава сред всичките съмнителни глави на сцената на световния безпорядък.

А и август е такъв месец – за филми, за отпуск, за басейни. „Басейнът“ с Ален Делон и Роми Шнайдер. На колко години е? На 47, пуснат е през 1969 година. Остарял ли е? Миналата година е направен римейк на този култов за френското кино филм. Дали е все така вълнуващ сюжетът 47 години по-късно, дали изобщо е възможен без Роми Шнайдер и Ален Делон?

Какво общо има, ще попитате, между политическите анализи и любовните филми?

Красивата двойка Мариан и Жан-Пол прекарват отпуска си във вила с басейн. Неочаквано там пристига Хари – най-близкият някога приятел на Жан-Пол и бивш любим на Мариан. Сложно. И още по-сложно от това, че Хари води със себе си порасналата си дъщеря, която за самия него е била тайна допреди година. По няколко линии започва да тече напрежение, да се разменят погледи, пълни с ревност, подозрение, съжаления, чувство за отмъщение. Нататък, знаете: Жан-Пол изневерява на Мариан с дъщерята на Хари, спречкване между двамата мъже в една тъмна нощ, Хари първо случайно попада в басейна, но така и не излиза от него, защото Жан-Пол съвсем нарочно не му позволява, натискайки главата на приятеля си под водата. Смърт. Разследване. Инспекторът подозира Жан-Пол, Мариан разбира истината. Ще останат ли Жан-Пол и Мариан заедно? В крайна сметка – ще останат, вече са свързани от страшна тайна, така или иначе животът им ще протече под знака на тази тайна, независимо дали са заедно или не. „Басейнът“ на Жак Дере. Стар, но златен!

Новата версия на филма „Басейнът“ от 2015 година е със заглавие „Голямото плискане“.  Историята – с незначителни промени същата. Репликите почти еднакви. Разбира се, с всичките технологически аксесоари на времето. Край басейна героите се ровят в лаптопа или в смартфона си. Драмата между тях – познатата любовна история. Когато Жан-Пол и дъщерята на Хари правят своята забежка из плажовете, срещат странни мъже. Четирима, които са стъписани и нахилени от гледката на  момичето с бански. В първия момент дори не се сещаш, че това са бежанци, които са доплували до европейския бряг с лодки и това е първата им среща с чуждия нов свят.

Спречкването между двамата приятели става по-бързо, без много думи, без дълбочина в изясняването. Всичко е скоростно, задъхано, като че ли забързваш стария филм с бутон за скоростно превъртане. Разследването? Не, то няма нищо общо с бавните и дълбоки прозрения на инспектора от стария филм. Тук полицаите са шумни, нервни, отмятащи случая, най-големият им проблем е, че няма хладилник за още един удавник (Хари), защото същия ден са извадили седем удавени бежанци край Лампедуза. Смъртта не е събитие в малкото селце. Мариан и тук разбира, че нейният любим всъщност е убил нейния предишен любим. Напуска острова заедно с него, ще остане с него. След тях върви полицейска кола. Дава им знак да спрат – дали ги гонят, за да ги арестуват, дали полицаите са разкрили кой е убиецът? Не, дори не са търсили истината. Гонят ги, за да поискат автограф от Мариан, защото са разбрали, че е голяма певица. Тя си отдъхва: фен, просто фен. Подмазващ се фен, полицай шут, полицай чучело, щастлив, че е получил автограф. Всичко е наред, просто един човек е вече мъртъв, като много други хора.

Странно е тези два филма да се гледат непосредствено един след друг

Еднакви и различни. Като света - същия и съвсем друг. Такава ли е била Европа преди 47 години, като в стария филм  - елегантна, бавна, наслаждаваща се, стилна, с нюанси в поведението. А когато настъпи нещо, което взривява целият този стабилен свят, започват да се разместват тежки пластове, мудни, оттичащи се дълго. Самообвинението, прошката - семена, които покълват от трудни дълбочини. И надеждата за почтеност - убедеността на инспектора, че нищо не остава неразкрито, че ще дойде ден на истината.

А от другата страна  в новата версия - сприхавият ни днешен ден. Повърхностен, шумен, лековат. И колко трудно е да останеш смислен, отговорен човек, когато всичко наоколо те поощрява да отминаваш, да не придиряш. Самотен си сред сриващи се институции, които само регистрират – смъртта, бройките, документите. Свят, в който да имаш автограф от музикална звезда е по-занимателно, отколкото да изтръгваш от същата звезда признание за престъпление. Лудо бързане за някъде, само не знаем закъде. „Голямото плискане“. Голямото изплискване? Оригиналното заглавие впрочем е “A bigger Splash” – по-голямо изплискване. Ще дойде ли време за най-голямо и какво ще е то?

Светът ни стана труден за анализиране и прогнозиране. Понякога, особено през август, ни е разрешено да го гледаме от дистанция, като художествено произведение. Да го почувстваме отстрани, да видим картинката, в която иначе сме толкова вътре, че губим от близост фокуса. И после малко да постоим мълчаливо, защото колко е голямо изплискването се вижда само отстрани.