„О, Боже, оттук си купувах „Бич може”…” Ей с такава една случайно получена рима Ели поетично отбелязва гостуването си у дома. Ели е от Поморие, нейна беше навремето  великата хрумка да нарече плажа в родния си град Пазарът на СИВ. За по-младите: Съвет за икономическа взаимопомощ, в който влизаха социалистическите страни. На плажа в Поморие полякините продаваха чадъри, парфюми, лакове, гривни. Германките (от ГДР) продаваха големи и малки сини кутии „Нивеа”. Ели живее по света от почти двайсет години. Обходи половината земно кълбо, има хитът на парфюмите от десетки аерогари, обаче сборът от радостта, с която ги е купувала, е по-малък от радостта да намериш „Бич може” за сравнително високата цена от лев и шейсет на плажа в Поморие през летата на голямото нямане.

 „Това е животът – казва Ели, -  и всичките червила на света да имаме, пак ще търсим ореховото на „Ален мак”, номер 11. То най-трудно се намираше. Ходим къде ли не уж да се нагледаме на различен свят, а всъщност търсим себе си, това разбрах. Защо всички българи ми казват, че положението е супер зле? Не ми изглежда зле. Всички говорят по телефони, страхотни автомобили. Центърът на София не е бил отдавна така чист, околовръстното не можах да го позная. А всички ми разказват колко е тежко положението. Сега идвам от Гърция, там обедняването е по-видимо. Тук мизерията е скрита. Не знам как точно българите успяваме да го правим, но явно, че успяваме.” 

Те си идват обикновено през август. Щъркели в отпуск. Винаги ми е било интересно как виждат България сега, когато животът им тече на други места.

         „Направи ми впечатление, че колкото българки попитах как са, те в отговор ми разказваха как са децата им.” Това го казва Здравка, на която много й харесва, че една съседка я нарекла зад гърба ѝ американска кучка. Здравка живее в САЩ и си идва през година. Преди две години й беше станало ясно, че майка й вече е много болна и едва ли ще съобрази тръгването си от този свят със Здравкиния график. Здравка поканила трите си най-близки приятелки и им казала: ето ви пари за едно погребение и две-три панихиди, направете каквото и когато се наложи. По този повод онази съседка нарекла Здравка не просто кучка, а американска, защото съседката гледа филми и е наясно, че никой не може да се мери с американските кучки. Тя пък леля Кинче взе, че не умря и даже тръгна да се разправя с онази съседка, но трите Здравкини приятелки я убедиха, че да наречеш някого „кучка” не е същото като да го наречеш „мастия”, както си беше въобразила леля Кинче.

         „Аз ги питам как са, те започват: големият се ожени, имам внуче, но нямат апартамент горките, как да съм добре, като на сина си един апартамент не мога да направя? Или пък: как да съм, дъщерята е без работа от две години и т.н. Българките са толкова добре, колкото са добре децата им. Те живеят живота на децата си, което е зле и за самите тях, и за децата. Имам съседи в Калифорния, с които сме си близки, но не знам нищо за проблемите на децата им. Даже колко на брой са децата им не съм съвсем сигурна. Там дали порасналият син има апартамент е проблем на порасналия син. Няма такава професия „баба”, има професия бейбиситър. Българите трябва да се научат да не обичат мъченичеството си по отношение на децата и да си гледат живота.”

         Като ви каза онази съседка, че е не каква да е, а американска…

„Бях забравила, че България е толкова зелена, всеки път се учудвам – това пък е Росето, идва си от Гърция. – И всеки път на летището се изненадвам колко много ш-та и ч-та има в българския език.” Според Росето българските жени са  много красиви, българските мъже са кавалери, защото помагат на съпругите си в домакинството, а българите са бързи и делови хора. Тя идва от Гърция, припомням.

         Нещата въобще не изглеждат така в очите на студентка, която е била три месеца на бригада в САЩ: „Когато самолетът се снишаваше над София, се виждаше краен квартал и някаква изгоряла сграда. Имах чувството, че се приземявам в Босна през деветдесетте. После се качих в такси и влязох в стар български филм, от ония с Гинка Станчева. В магазина продавачката ме изгледа така, като че ли й прекъсвам супер важна работа с каприза да ме обслужи. Клиенти влизаха без да поздравят. Чудя се как не съм забелязвала дали винаги е било така.”

           За разлика от студентката Андрей е в САЩ от трийсет години и при всяко връщане вижда България като все по-съвременен филм. „Този път съвсем се обнадеждих, че нещата ще се оправят скоро, защото край пътя не видях нито едно стадо кози, а видях доста крави. Това е показателно за състоянието на държавата.В богатите държави се виждат крави, в бедните кози.  Брех, викам си, къде са се дянали козите? И като отидох да оправям едни документи за наследственост, разбрах къде са се дянали – в администрацията. Голямо блеене във всякакъв смисъл.”

         Дима обикновено си идвала през зимата, този път обаче шефовете й нямали нищо против да си вземе отпуск през лятото. Това било част от предимствата да навъртиш три години във фирмата в Мелбърн. „През зимата най-тъжното в България са палтата. Винаги са тъмни, изглеждат като подарени от човек с поне един размер по-голям, а на много палта им личи, че са от миналия век. През лятото няма и ония мъже с анцузи и кожени якета. Сега България ми се видя не толкова бедна, доста порочна, но едновременно с това и някак невинна. Поне не е скучно. Като на панаир е – един реве, че го обрали, друг се кефи, че улучил на стрелбището и всичко се въртииии…а бе, уморително си е.” 

         Едва когато отишъл в Германия, Пламен открил защо българите преувеличаваме, като разказваме. Един ден някакъв турчин му разправял, ама не на шега, че животът в Турция е по-тих, защото глаголът е в края на изречението. Разбираш ли, казал му, трябва много внимателно да слушаш събеседника си, защото, докато не дойде краят на изречението, всъщност не знаеш какво ти казва. Затова хората не се прекъсвали, не се надвиквали, а тихо и концентрирано изчаквали глагола. Нещо като в немския, казал турчинът, но дори още по-наложително. И тогава на Пламен му светнало.

         „Виж сега, аз, ти, пък и всеки може да довърши на български общо взето всяко изречение на всеки човек. Кое да му е интересното в случая? Затова ние се прекъсваме, в смисъл „излишно е да ми говориш повече, разбрах”. Или довършваме изречението на другия. Въобще разконцентрираме се, защото нищо не налага да сме кой знае колко концентрирани. И събеседникът ни, за да държи вниманието ни, преувеличава, вика, ръкомаха. Така е по-сигурен, че онова, което иска да ни каже, ще стигне до нас. Това пък изнервя другия, който почва още повече да го прекъсва. В отговор оня почва още повече да крещи и преувеличава – замисляла ли си се колко много енергия отнема това и в крайна сметка никой нищо не е научил, никой никого не е убедил и всеки продължава да спори с другия наум и да преживя някаква обида. Това лято го наблюдавах на всяка крачка.”

         „Добре, че не знаете какво кафе пиете…” Не, Пепа не е високомерна, просто живее в Италия. „Никъде децата не са тъй хубави, като в България. Очичките им светят по друг начин, искрящи деца. И гледам, развиват се много бързо. Ами че на българчетата компютърът им е в малкото джобче на възраст, на която италианчетата още се вълнуват от някакви картинки, събират ги, лепят ги в албуми. Къде, кога и как по-късно се разваляме като хора, просто не знам.”

         Виж, Соня е високомерна. Не Швеция я направи, такава си беше и преди, и сега като казва:  „За българите времето е винаги някакво. Студено, та студено – кога ще дойде лятото? Непоносимо жегаво – да свършва лятото! Разглезен народ. И как няма да не е разглезен, като тук климатът работи вместо теб. Само да лежиш, пак нещо ще порасне край теб и няма да умреш от глад. А ние (ние?!) в Швеция превръщаме една буца лед в градина, нямаме време да се лигавим.”

         Чак пък буца…Соня обаче цепи нататък: „Вечно ви е някаква неделя. Чакате понеделника, в който нещата ще се оправят. Няма да се оправят, трябва да си ги оправите. Хората не ми изглеждат толкова бедни, колкото болни. Вярно, че няма здравеопазване, но и никой тук не мисли, че здравето е първо негова  лична грижа. Спри да пушиш и после критикувай здравната система. Хората не правят сами за себе си нищо, чакат някакъв министър да направел.” Как свърши този разговор със Соня, ще ви кажа след малко.

         Ники, млад човек, живее във Франция, без да му е най-любима. Но това, което е тук, продължава да му е непоносимо. Измамили баба му. Най му е кофти, че замесили него. Казали й: внукът ти катастрофира, дай две хиляди лева да дадем на полицията да го пусне. Тя дала колкото събрала, 1200. „Супер гадове!!! Този номер пред френска баба не може да мине. Не че там няма корупция и вземащи подкупи полицаи. Но я има на много високо равнище, като става дума за министър, политик, звезда, такива хора. Обикновената френска баба няма да повярва, че някакъв полицай е поискал хиляда евро подкуп, за да прикрие престъпление. Затова и никакъв мошеник няма да й се обади на френската баба с такава лъжа. И сега ще си изкарам ваканцията тук в едно лъготене, защото баща ми забрани да казвам на баба, че не съм катастрофирал. Тя мисли, че ме е спасила. Родителите ми решили, че това ще е по-леко за нея. Не казали и на полицията. Те и без това нямало да направят нищо. Това също не го разбирам. И кажи ми, моля ти се, какво правят всичките тези министри по всички сутрешни блокове. Това ако се случи във Франция, ще спукат министъра от подигравки. Неговата работа по това време е да работи, не да говори по телевизията колко много бил работел.”

         Соня не ни харесва, казах ви. Сече ни като салатки. „От всеки двама трима са лудички, не виждаш ли?” Виждам. Все шведите били най-добрите, а ние най-лошите. И това виждам. Ама ми омръзна да отговарям за целия български народ, затова й казвам: „Добре, Соня, права си, не ставаме. Ти си имаш вече и жилище, и работа в прекрасна страна. Какво те интересува какво става тук в някаква си България, защо се вълнуваш чак толкова, защо ни хокаш?” И тук вечно правата, много успялата, сияйната Соня започва съвсем неизискано, чисто по български да реве и да крещи: „Пука ми! Важно ми е! Защото ако нещата поне малко се оправят, ще се върна, разбираш ли, на секундата ще стегна багажа, не разбираш ли, ще се върна, ще се вър….”