ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ

Едно време нямаше ту олио, ту червен пипер, да не говорим за човешки права и демокрация, но имаше ред. Вярно – отвратителен. Все пак, ако не си зло куче или малко, непослушно дете, право да те бие имаше само милицията.

Милиционерите може и да не разполагаха с култура, но разполагаха с гумени телескопични палки от три части с удебелен връх – за налагане на реда. В сгънат вид такава палка се събираше във вътрешен джоб, а в разгънат – един удар с нея в бъбреците би могъл да се сравни с две бъбречни кризи.

Не, че милиционер никога не е пляскал гражданин (или гражданка) с гола ръка, но това вкарваше двузначен елемент на лична закачка, да не говорим, че имаше и известен риск от контузия за ръката на властта. Биенето с голи ръце (б)е отживелица от времето преди да станем „нация техническа“ и да започнем производството на компютри „Правец“.  После милицията вече биеше само с палки. Е, случваше се и някой хулиган да набие случайно срещнат човек, или ядосана жена – окъснелия си съпруг, но после милицията набиваше и двамата – и така справедливостта тържествуваше, че и отгоре.

Тези бойни традиции са живи и днес из сенчестите коридори и килии на градските и районни управления на МВР. Но след 1989-а вече нищо не е същото. С 10 ноември дойде демокрацията, повечето фабрики затвориха врати, но една заработи с удвоен и утроен капацитет и много бързо разкри филиали из цялата ни българска земя „като една човешка длан“. Или по-скоро като един човешки пестник. Защото говорим за Шамарената фабрика.

Живеем в демокрацията и всеки има право да бие (и да бъде бит, ако не ходи с охрана). Шофьори, пациенти, клиенти, таксиджии, министерски служители, градски съветници, кандидат-президенти, бизнемени, лелки, партийни лидери, акушерки и бивши футболисти и какви ли още не, бият, ритат, хапят, блъскат, щипят, драскат и налагат с юмруци други шофьори, лекари, таксиджии, клиенти, поппевици, рибари, партийни лидери, служители, деца, бебета и журналисти.

Ако Тодор Живков беше жив днес, щеше да има пълно право да възкликне:

„Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има мат’риал за бой, другарки и другари!“

А някой син-червен-зелен интелектуалец щеше да призове за малко повече респект към биещите и да ги обяви за удобните жертви – освен ако вече не го е направил.

Но биещият не е жертва, той е венецът на природата – защото няма нищо по-човешко от това да набиеш някого. Дори маймуната е станала човек, чак когато се е сетила да се изправи на два крака, за да може пребие някого с другите два.

"Площад Славейков"