Нека си представим за миг, че онези, от които зависи кой ще е новият генерален секретар на ООН, нямат никаква представа коя е Ирина Бокова. И единственото, на което разчитат, за да формират оценката си си за нея, е общественото мнение в България и позицията на българското правителство. И именно тези два фактора са причините Бокова да не се представя според очакванията в надпреварата за ООН. Накратко - нека примем, че онези, които защитават кандидатурата на Бокова, са напълно прави, като упрекват правителството и онази част от обществото в България, която не я припознава достатъчно.

Ако всичко това е вярно и ако наистина заради общественото мнение и българското правителство Бокова се е провалила, то имаме добра новина.

Всеизвестен факт е, че негативизмът към Бокова у нас е свързан не толкова с нейните лични качества, които са безспорни, колкото с произхода и с принадлежността й към една от известните фамилии от времето на комунизма. Този негативизъм донякъде е оправдан предвид обстоятелството, че представители на подобни фамилии продължават да са съществена част от политическия и икономическия елит на страната ни след почти 27 години преход.

Кариерата на Бокова в ЮНЕСКО стартира по времето на тройната коалиция. По това време премиер бе синът на Димитър Станишев, а главен прокурор - внукът на Борис Велчев. Тогава също имаше настроения срещу представители на подобни фамилии, но те се изразяваха по-скоро в протестен вот, а не в открита позиция. Например - една от причините, че НДСВ се срина до процент близък до нулата, бе именно фактът, че неговият лидер Симеон Сакскобургготски излъга, че няма да влиза в коалиция с БСП. И съответно няма да подпомага наследниците на бившата номенклатура. Ангажирането на бившия външен министър от времето на НДСВ и пръв атлантик на републиката Соломон Паси с промотирането на Бокова натрапчиво напомни този факт от близкото минало.

Кампанията си за ООН Бокова започна сама и впоследствие поиска подкрепа от българската държава. Тя й бе дадена от кабинета на Пламен Орешарски. Когато дойде настоящият кабинет, в управляващото мнозинство имаше големи резерви към Бокова. Постепенно настроенията срещу наследниците на видни комуинистически семейства очевидно се засилиха, включително в средите на управляващата след тройната коалиция партия ГЕРБ. Депутати от партията, макар и под сурдинка, роптаеха в кулоарите на парламента заради това, че тяхната власт продължава да подкрепя Бокова. Въпросът дали не трябваше още тогава да оттеглят подкрепата си за Бокова продлжава да бъде интересен.

Според изследвания на социологически агенции, направени малко преди правителството да оттегли подкрепата си за Бокова, 64% от българите симпатизират именно на нейната кандидатура. Към социологическите изследвания винаги трябва да се отнасяме с резерви. Но ако приемем, че този резултат е достоверен, то фактът, че близо 40% от българското общество не одобрява Бокова (да повторим, че основната причина е различна от нейните лични качества) или има резерви към нея, никак не е за пренебрегване. Това е критична маса хора, голяма част от които вероятно гласуват или симпатизират именно на партии от днешното управляващо мнозинство.

Погледнато отстрани, в момента България наистина изглежда в смешна ситуация в международен план - с две кандидатури за генерален секретар за ООН. Вероятно имат основания онези, които твърдят, че правителството може би не трябваше да издига Кристалина Георгиева, а просто да се откаже от Бокова. Най-разумно е може би да се изчака края на състезанието, да се видят резултатите от него и тогава да е се коментира дали правителството е постъпило правилно или е сгрешило.

Едно обаче е сигурно. Голяма част от българите изпитват неприязън или най-малкото резервираност към представители на комунистически фамилии. Голяма част от тях вероятно осъзнават, че преходът ни се проточи прекалено дълго, именно защото подобни личности продължават да са по върховете на държавата. Такива личности има дори в настоящия кабинет. Да не говорим, че дори премиерът Бойко Борисов си позволяваше в първия си мандат да флиртува с носталгията по бившия му клиент Тодор Живков.

"Възможно ли е при този континюитет на режима, от 44-а година, та чак до днес, да говорим за реално общество, което осъжда това, без истинска лустрация, без отваряне на документите, без отваряне на досиета… Възможно ли е да говорим за истинска промяна?

"Не".

Това е краткият отговор, дадвн от писателя Илия Троянов на този фундаментален за прехода ни въпрос. Остава само да се надяваме, че все повече българи са на неговото мнение. И това ще се вижда не само при казуси като този с Бокова, а все по-силно ще проличава от изборните резултати.