Скот Карпентър е изпълнителен директор на Jigsaw, по-известна доскоро като Google Ideas. Поделението на технологичния гигант Google е създадено, за “да направи света по-сигурен чрез технологиите“. Карпентър е работил преди в Държавния департамент на САЩ и във Вашингтонския институт за близкоизточна политика.

 

- Google Ideas беше страхотно име. Защо изобщо трябваше да го сменяте?

Защото донякъде беше объркващо за публиката. Ние се описвахме като think-tank, а когато попитате хората какво е think-tank, те се сещат за правене на политика, за препоръки към управляващите, за конференции, за опит да повлияят на правителството за определени решения. Ние обаче не правехме това. Разбира се, че хората ме питаха за мрежовата неутралност, за това дали Международният телекомуникационен съюз към ООН трябва да управлява интернет, но не с това се занимаваше нашият екип. И понеже това беше объркващо за хората отвън, в един момент започна да става объркващо и за хората вътре в компанията.

Решихме да сменим името си и то вече да отговаря поне частично на това, което правим. А ние всъщност сме инкубатор – имаме софтуерни инженери, продуктови мениджъри, маркетинг специалисти, дизайнери, които на практика изграждат нещо. Затова трябваше името ни да отговаря на това, което правим. Спряхме се на Jigsaw (пъзел за нареждане - б.р.). Знаете, че тази игра е много по-приятна с повече хора, които заедно търсят липсващото парченце. Нашият екип в Google прави точно това – търси липсващото парченце.

- Няколко пъти споменахте за нещата, които правите, които изграждате. Е, какви са тези неща?

Работим в областта на свободата на словото, противопоставяме се на екстремизма и насилието, търсим начин да противодействаме на отровната среда в интернет – т.е. на омразата и тормоза. Във всяка от тези области се опитваме да открием дали технологията може да предложи решение. Например, свободата на словото. Днес всеки конфликт офлайн има своето онлайн отражение. Винаги, когато някой каже нещо, което друг не иска да чуе, този друг се опитва да заглуши говорителя и да му попречи да каже каквото и да било.

Най-мощната цензура днес се нарича DDoS атака (Distributed Denial of Service, атака за отказ от услуга, при която се генерира огромен трафик, на който атакуваният сайт не издържа – б.р.). Това е най-лесният и най-евтиният начин да накараш някого да замлъкне в мрежата. И това вече се превръща в епидемия.

- Епидемия звучи като нещо огромно. Колко масово е това?

Наистина е епидемия. Изградихме система за визуализация, която се нарича Digital Attack Map, която показва колко DDoS атаки се извършват по света във всеки един момент. Проблемът е огромен и непрекъснато расте още повече. И обикновено тези атаки се случват, когато се публикуват чувствителни и критични новини. По време на „чадърените протести“ в Хонконг миналата година бяха извършени някои от най-големите DDoS атаки и то срещу сайтове и блогове, които публикуваха за събитията. Всеки път, когато се появи нещо, което някой не иска да се публикува, има DDoS атака. Най-често атакувани са именно новинарски сайтове.

- Има ли по-засегнати региони от този проблем?

Той е универсален. Най-често се случва по време на избори. Обикновено има атаки и от двете страни. В Русия например предложихме защита с Project Shield (Проект "Щит" – б.р.) на два политически сайта – те бяха конкуренти, но преди да се намесим и двата бяха „свалени“.

- Как точно „щитът“ защитава сайтовете?

Ние „обграждаме“ сайта и така можем да преценим кои заявки са добронамерени и кои са част от атака. Отказваме „лошите“, а на останалите предоставяме кеширана версия на търсеното съдържание. Така намаляваме натиска върху сървъра на новинарския сайт, но на практика той не „пада“ и съдържанието остава достъпно за добронамерените потребители. На практика трафикът не се насочва към конкретния сайт, а към Google. Останалото е чисто техническо решение.

- Звучи прекалено просто като решение за глобален проблем...

Просто е, защото атаките винаги спират, когато „щитът“ се включи и задейства защитата. Тогава организаторите на атаката разбират, че няма смисъл да продължават. Точно това е целта ни – да направим този тип атаки безполезни за авторите им.

- Колко сайта защитавате по този начин по света?

Ние започнахме съвсем скоро, но вече около 200 сайта разчитат на нашия „щит“. Целта ни не е да защитаваме всеки. Най-големите, като например Би Би Си, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт джърнъл“, могат сами да платят за защитата си. Искаме да помогнем на по-малки организации, които обаче са важни за своите публики, но пък не могат да си позволят 150 хиляди долара годишно, за да се защитават от DDoS атаки.

- Четох, че се опитвате да „връщате в правия път“ младежи, която проявяват интерес към джихадистко съдържание в мрежата. Успявате ли?

Разработихме методология и я нарекохме Метод на пренасочването. Идеята е хора, които активно търсят в мрежата джихадистко съдържание и проявяват интерес да се присъединят към екстремистки групировки, да намират това, което търсят, но то да „пренасочва“ мисленето им - да ги провокира да си задават въпроси, да се съмняват, да бъдат по-критични. Това съдържание не го създаваме ние, то си е вече в мрежата. Хората по света са го създали и затова то е автентично. Не си представяйте, че сме се обърнали към медийна агенция и сме си поръчали едикакво си съдържание. Тези клипове вече са заснети от хора, на които им пука. Всяка минута в YouTube се качват 800 часа видео – всяка една минута!

Затова ние започнахме да търсим такова съдържание – т.е. да търсим липсващите парченца. Открихме ги, опаковахме ги заедно и използвахме стандартните рекламни инструменти в Google – рекламираме тези сайтове чрез ключовите думи, които хората търсят в мрежата. Резултатът е, че хората обръщат девет пъти повече внимание на това съдържание от средното. И тези хора, които търсихме, досега са прекарали над 300 хиляди часа да наблюдават предложеното от нас съдържание. Разликата е огромна.

- Третото ви основно поле на действие е т.нар. отровна среда в мрежата. Как се противодейства на това?

Едно от най-често срещаните неща в мрежата е, че когато не си съгласен с някого, ти започваш да го атакуваш. Най-често атаките са на личностна основа. Ако някой изрази мнение, вместо да оспорваш мнението, ти започваш да нападаш човека. И тогава хората, които искат наистина да водят разговор, просто го напускат. Не знам колко от вашите читатели искат да участват в политически диалог онлайн, но предполагам, че са малко. Защото в момента, в който такъв разговор започне, изразителите на най-крайните тези се появяват и прогонват всички останали. Повечето сайтове не знаят какво да направят и или изцяло изключват възможността за коментари, или пък ги оставят напълно свободни.

Работим по темата с няколко новинарски организации. „Ню Йорк Таймс“ например има активни модератори – това са истински хора, които преглеждат всички коментари и решават кои ще бъдат публикувани и кои не. Затова нямат проблем с троловете, но имат друг проблем – не могат да приложат модела върху цялото съдържание и затова имат много малко коментари изобщо. Заедно с тях работим, за да разберем по какви критерии отбелязват коментарите като враждебни, неуместни и т.н. После използваме изкуствен интелект, за да проверим дали може да ускорим процеса като го автоматизираме. Целта е всичките им публикации да бъдат отворени за коментари, но да обогатяват читателите и да провокират повече смислени хора да участват. Когато аз чета „Ню Йорк Таймс“, научавам историята още от първите два-три параграфа. Но много повече научавам, когато прочета и коментарите. Искаме да открием как да променим начина на общуване онлайн и да намерим решение на проблема с троловете.

- В миналото сте работили за правителството, за политически организации. Как се чувствате сред тези млади хора, на които технологиите са им в кръвта?

Да, много време прекарах в политиката, но преди шест години прескочих в технологичния сектор. Много неща научих и вече признавам, че ние все повече живеем живота си онлайн. Възползваме се от правата си онлайн, организираме се онлайн, комуникираме и споделяме идеи онлайн. Да, сега знам повече за технологиите, но всичко, което преди това съм научил, все още е напълно валидно. Дори и в новата ми работа.